Да тръгнем от запад на изток. Йемен продължава да се дезинтегрира. Сепаратистите, подкрепяни от ОАЕ, превзеха Аден, а Сана отдавна вече е окупирана от проиранските хусити. В резултат на това и двете столици на страната не се контролират от правителството. За отбелязване е, че макар ОАЕ да е съюзник на Саудитска Арабия против хуситите, те фактически са против официалното правителство на Йемен. Сирия я пропускаме. Не за това, че там всичко е наред, а просто защото тя и така е в центъра на вниманието. Обстановката около Иран продължава да се нагнетява. САЩ ожесточават натиска си и заплашват с военно-морска блокада под претекст защита на корабоплаването през Ормузкия пролив. А Иран отговаря на това със заплашителен тон. В Афганистан се наблюдава постоянна, равномерна нестабилност, която се подхранва покрай всичко останало от неясната позиция на Вашингтон дали да остане или да се изтегли от страната и, ако се изтегли, как да стане това. Конфликтът между Индия и Пакистан отново се изостри от решението на Делхи да ликвидира особения статут на Джаму и Кашмир и да измени териториалното устройство в тази част на страната. Исламабад реагира крайно остро, като Пекин е на негова страна, а и световната общност гледа с голяма тревога на действията на Индия.
Търговската война между САЩ и Китай не затихва,
не се вижда и някаква възможност за компромис, а залозите нарастват. В самия Китай следят напрегнато какво става в Хонгконг. Пекин е убеден, че събитията са инспирирани отвъд океана. Северна Корея редовно напомня за себе си. Щом не искате с добро да обсъждаме нормализацията, тогава може да повишим напрежението и да възобновим ракетно-ядрената програма. И накрая, нараства противопоставянето между съюзниците, Япония и Южна Корея, започнало с разногласия относно историческата памет за Втората световна война.
Картината е впечатляваща и всичко това се случва тези дни и седмици. Не искам да създавам впечатлението, че всички тези събития са част от някакъв мащабен и многоетапен план. Ако беше така, тогава в известен смисъл всичко щеше да бъде просто и разбираемо. Но в действителност ние се сблъскваме с един друг феномен. Окончателния демонтаж на предишния световен ред от втората половина на ХХ век, който впоследствие се опитаха да адаптират към условията на ХХI век, поражда повсеместно нарастващи дисбаланси. Това дава отражение във всички изброени по-горе явления, а и в много други, ако гледаме не само в рамките на Евразия.
Какви типични черти от сегашното положение на нещата може да определим? Преди всичко, рязко намаляване на духа на партньорство, на готовност и умение да се отчитат и други интереси освен своите собствени. Било то взаимоотношения в сферата на търговията или урегулирането в зоните на конфликти.
Доминира подходът, който с лека ръка Доналд Тръмп може да нарече „Аз преди всичко“.
Прекалено е влиянието на личностния фактор. При това, в някои случаи, това са прояви на колоритни личности, управляващи държавата. Тръмп, пакистанският премиер Имран Хан, министър-председателят на Индия Нерендра Моди, севернокорейският вожд Ким Чен Ун. Тези фигури сами по себе си са ярки индивидуалности, които хвърлят силна светлина върху провежданата политика. А понякога персонификацията се провокира и за сметка на лични нападки. Такъв пример е налагането на поименна санкция срещу духовния ръководител на Иран Али Хаменей или на иранския министър на външните работи Джавад Зариф, което е явен опит да се предизвика остра обратна реакция и ескалация на напрежението.
Почти във всички тези случаи вътрешните мотиви явно доминират над външните. Политиката на Тръмп по отношение на Китай или Иран, решението на Моди за Кашмир, действията на Япония и Южна Корея една спрямо друга, преди всичко са свързани с вътрешните, а понякога и с чисто електорални потребности, какъвто е американският случай. При целия този хаос от събития и характери,
не е възможно Москва да остане страничен наблюдател.
Всеки един от изброените процеси засяга едни или други интереси на Русия, било то икономически, в сферата на сигурността или хуманитарни. Поради тези и много други обективни причини, посоката към „Голяма Евразия“ сега се очертава като основна за Русия. И причината не е в лошите отношения със Запада, а в изместването на целия международен баланс на Изток, към пространството, обединяващо Индийския и Тихия океан. Главното предизвикателство за Русия се състои в следното. Международната конфликтна атмосфера принуждава всички основни играчи да правят избор на принципа, „който не е с нас е против нас“. Но Русия не може и не трябва да прави такъв избор. В противопоставящите се „двойки“, Индия и Китай, Индия и Пакистан, Южна и Северна Корея, Иран и Саудитска Арабия и т. н. всяка от тези страни е важна за Руската политика, макар и по различен начин. Що се отнася до търговско-икономическата война между САЩ и Китай, това прилича повече на природно бедствие, от което е по добре да се скриеш докато отмине, но и тук не е възможен избора на „наша“ страна, независимо от това, че Пекин е несъпоставимо по-дружески партньор от САЩ. В Близкия Изток Москва успя ювелирно да изгради отношения буквално с всички участници. Да се пренесе този модел и в „Голяма Евразия“ е много сложно, защото мащаба е друг. Но това е жизнено необходимо.
Превод от руски: Никола Стефанов