“Свързани един с друг чрез връзките на земята, на ума, на сърцето и на плътта, знам, че нищо не може да ни изненада, нито да ни раздели”.

 

Мария Казарес и Албер Камю в театър “Марини” в Париж, 27 октомври 1948 г. Кореспонденцията между двамата продължава 12 години. За нея разказва книгата «Correspondance 1944-1959», d'Albert Camus et Maria Casarès

 

“Добър ден, щастие”, “Тъжен съм, че те оставям, но толкова щастлив, че те обичам, че исках да ти го кажа тази сутрин”, “!!!!!!!!!!! Дъжд от щастие над моята малка слава!”, “В ужасния и мрачен свят, твоята светлина!”… Тези послания не присъстват в обширната и пламенна кореспонденция (1300 страници голям формат) между Албер Камю и Мария Казарес. Това са думи, без дата, написани при изпращането на цветя в дома на актрисата или в театъра. Те просто изразяват огъня, обзел писателя и актрисата в продължение на петнайсетина години. Някои от тях са изключително банални - “Обичам те”. Знаем, че щастието е без думи. А когато си влюбен, дори и да си носител на Нобелова награда, си оставаш мъж с понякога наивна изразителност.

Преди да навлезем в сърцето на тяхната кореспонденция, трябва да разкажем как започва идилията им. Катрин Камю, дъщерята на писателя, описва началото във вълнуващия предговор на книгата: Мария Казарес и Албер Камю се обикват в Париж, на 6 юни 1944 г., в деня на съюзническия десант.  

 

Тя е на 21 г., той е на 30. 

 

Мария е родена в Испания. Баща й, републиканец, е принуден да замине в изгнание, когато Франко превзема властта. Известни са испанските корени на Камю, той също е болен от туберкулоза като бащата на Мария. По онова време писателят, който сензационно влиза в литературата с “Чужденецът” и “Митът за Сизиф”, е разделен с жена си Франсин, останала в Оран. През октомври 1944 г., когато Франсин най-накрая може да отиде при него, Мария и Албер се разделят. Като намигване на съдбата, на “6 юни 1948 г. те се засичат на булевард “Сен Жермен”, преоткриват се и повече не се разделят”, разказва Катрин Камю. И добавя: “Тази кореспонденция, непрекъсната в продължение на дванадесет години, добре показва неустоимия характер на тяхната любов”.

Годините на раздялата очевидно са жестоки за двамата влюбени. През октомври 1944 г., в Париж, Камю пише на Мария Казарес: 

 

Ще дойдеш скоро и ще ти кажа толкова студено, колкото мога, това, което все още искам да ти кажа. След това всичко е свършено. Но не искам да се разделяме със злочест поглед, в който напразно ще се опитаме да вложим онова, което не може да изрази. (…) За нас и за себе си искам да ти говоря - ще се опитам да направя Франсин щастлива. Чувствам се отслабнал във всяко едно отношение в края на тази история. Физически съм по-съсипан, отколкото изглежда, а психически, 

 

сърцето ми е сухо, стегнато, лишено от желания.

 

(…) Посред този живот, любовта ми ще ти бъде вярна.

 

Той добавя следното пожелание:

 

Моето най-истинско и най-инстинктивно желание е никой мъж след мен да не посяга повече към теб. Знам, че това не е възможно.

 

После й пожелава да не прахосва това прекрасно нещо, което си ти. Ден след връчването на Нобеловата награда, Камю получава следната телеграма: 

 

Какъв празник млади победителю какъв празник, Мария.

 

Той й отговаря:

 

Никога не си ми липсвала толкова, твой Алонсо.

 

Трудно е да се подберат писмата, които разкриват лудата любов между двама души - всяка страница свидетелства за това, всяка страница разкрива взаимното уважение и възхищение. Те са повече от 1300, което е просто невероятно. Какво откриваме в тях? Голямото сходство между Камю и Казарес - сходство интелектуално, морално и политическо. Двама души, които изживяват силно едни и същи ценности. Те са обсебени от професията си. Съществува и тази ненаситна страст към театъра, която помита всичко.

Дъщерята на Нобеловия лауреат за литература за 1957 г. е поставила няколко писма като мото. Те чудесно илюстрират всичко. Това е писмо, написано от баща й:

 

Ще дойде време, в което въпреки всичките си болки, ще бъдем весели, радостни и истински.

 

На 4 юни 1950 г. Мария му пише:

 

Срещнахме се, познахме се, изоставихме се един друг, постигнахме горещата любов на чист кристал, даваш ли си сметка за нашето щастие и за това, което ни бе дадено?

 

Няколко месеца по-рано, през февруари 1950 г., писателят й изпраща следното писмо: 

 

Еднакво прозорливи, еднакво осведомени, способни всичко да разберат, следователно всичко да преодолеят, достатъчно силни, за да живеят без илюзии, и 

 

свързани един с друг чрез връзките на земята, на ума, на сърцето и на плътта, 

 

знам, че нищо не може да ни изненада, нито да ни раздели.

 

Нищо, с изключение, уви, на смъртта на Камю на 4 януари 1960 година.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

Революция по руски

Революция по руски

Всяка революция поражда диаметрални оценки. И причината не е в липсата...

Напиши коментар