- 10 Sep 2020
- 231
- 0
Песента за тежките материални условия, в които живеят и работят българските писатели, повтаряна от ред години на най-различни гласове, почна да става безинтересна и досадна. Без да я повтарям, аз искам набързо да набележа някои мисли около нея и около ония, за които тя тъй настойчиво се пее.
<p>В истински културните стра­ни, дето литературата е вече преминала своя период на оформяване, такава песен или отдав­на е забравена, или е оставена да я използуват ония, които не искат да обясняват своя лите­ратурен неуспех с липсата у се­бе си на необходимите за един писател творец качества и доб­родетели. Причината на това обаче съвсем не е само във възможностите да бъдат винаги материално осигурени истин­ските таланти в тия страни. Защото могат се изброи сто­тици примери, от които да се види, че писатели от първа ве­личина, създали цели епохи в ли­тературата и оставили неизли­чими бразди зад себе си, биха могли много и много да завиж­дат на мнозина от своите мал­ки събратя в България, ако е въпрос само за обикновени жиз­нени улеснения.</p>
<p>Наброявам в безредица само ония, които сега ми идват наум.</p>
<p>Верлен живя и умря в мизерия, пред която биха настръхнали косите на някои „мъченици за изкуството" у нас. А тази годи­на Анри де Рение, най-благород­ният от неговите далечни ученици, почтително се прекланя пред паметта му при влизането в Академията.</p>
<p>Петер Хилле умря на улицата до една пътна врата като пос­леден нищий. А стиховете и афоризмите си, в които тъй яр­ко блести искрата на гения, бе­ше писал върху празните полета на стари вестници.</p>
<p>Ще кажат, че това са изклю­чителни натури.</p>
<p>Но Маларме стенографираше, за да живее по-сносно. И все пак преди десет години Албер Мокел го нарече герой на новото време в поезията.</p>
<p>Жерар де Нервал, който оча­рова и самия Гьоте с превода си на „Фауст" и изтръгна из уста­та му най-голямата похвала за себе си: „Никога не съм се разби­рал тъй добре, както във френския превод на своя „Фауст", умря на една парижка улица през мразовита зимна нощ.</p>
<p>Албер Самен беше обикновен чиновник в парижката община и пак стана един от основатели­те на „Mercure de France", спи­сание, което изнесе победата на символизма във франция.</p>
<p>Юисманс чиновничествува до към края на живота си, а само с „Au Rebours" отрази цяла епоха.</p>
<p>Скитничеството и службата по трамваите в Америка не попречиха на Хамсуна да ни даде и „Пан", и „Виктория", и „Мис­терии".</p>
<p>И - ако трябва да натрупвам още имена – аз бих споменал Достоевски, Дикенс, Мюсе, Хайне, Бодлер, По, Мултатули и колко още други.</p>
<p>От всички тия примери не мо­же, разбира се, да се изведе заключението, че един писател е толкова по-велик, колкото е би­ла по-велика мизерията, в която е живял. Но изпъква един интересен за у нас въпрос.</p>
<p>Всички тия великани на ми­сълта и песента наистина ли биха създали творения по-вели­ки от ония, които са ни остави­ли, ако бяха се радвали на едно даже сравнително доволство в живота? Къде лежи и какво под­хранва най-силно подтика към творческа работа? Не стои ли устремът към изкуството ка­то самоцел и самоценност над всички условности около настаняването на жизнения пазар и наистина ли материалните нес­годи са едва ли не от решително значение за развитието на едно истинско дарование?</p>
<p>С известно стеснение, след като съм изредил толкова едри имена, заговорвам за у нас и за ония наши писатели, делнични­те жизнени условия на които могат да бъдат от значение за развитието на литературата.</p>
<p>И не считам, че прибързвам и че отивам много надалече, ако обясня недостойния хленч на някои от тях не толкова с болка­та, че им се пречи да дадат на родната земя всички духовни ценности, които носят у себе си, колкото със стремлението към обикновено благоденствие и самодоволство, унаследено мо­же би от деди и бащи, живели само с грижата за делничния къшей, лишени от всякакви по-вис­ши интереси на духа. И затова тяхното окайване и вайкане пред несгодите, в които жи­веят, е често пъти една телена маска на мъченик, едва ли не на светец, през която прозира по­вече образът на безличен пазар­ски хитрец, отколкото образът на висока културна единица, ув­лечена в свето служене на един свет завет.</p>
<p>Не би ли било смешно да се твърди, че тежки материални условия карат един престарял наш писател да се стреми неп­рикрито и с всяка цена да нало­жи на публичното внимание, чрез списания и театър, една позната бездарност?...</p>
<p>Нима от материална мизерия, като рецензира „На острова на блажените", г. Антон Страшимиров смесва чисто литератур­ния въпрос за ценността на тая книга с пенсията на една минис­терска вдовица?</p>
<p>Какво кара г. Пенча Славейков да се забавлява и подиграва с родната литература чрез издаването на цял сборник от авто­биографии и автокритики?</p>
<p>Та нима защото е останал на улицата, г. Кирил Христов под­нася свои сонети пред стъпки­те на българския корононосец, който награди някога г. Антон Драндар за услуги към литера­турата?</p>
<p>Помогна ли Яворову настаня­ването му в театъра да създаде повече от онова, което създаде като поет през едни много по-усилни години?</p>
<p>Аз бих споменал дори оплаква­нията на кръгли бездарности от низост в нашата литерату­ра – защото липсвали условия за работа, ако не рискувах да из­падна в дребнавост.</p>
<p>* * *</p>
<p>Истината е много проста и ясна. Заветът за служене на из­куството – преди всичко – е още нероден завет у нас. При­казката за непоносимия кръст на българския писател е само приказка. Нашите писатели издребняват, защото ние нямаме писатели, защото благочестие­то пред изкуството - и угодничеството, любоугодничеството, плоските редакторски хит­рости, озлобеността до забра­ва, са неща, които се изключ­ват.</p>
<p>И затова чакаме нови носите­ли на писателския кръст у нас, достатъчно горди да обичат се­бе си и своето дело повече от просешкия хленч и достатъчно силни да се възмогват и прези­рат трудностите на своето време.</p>
<p><em>Димчо Дебелянов е роден през 1887 г. в Копривщица. През 1906 г. в сп. „Съвременност“ са отпечатани първите му стихотворения „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и др. От 1907 г. Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, "Съвременник“, „Нов път“, „Оса“. В хумористичните издания печата сатирични творби с псевдоними Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и др. В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов постъпва в казармата на 22 пехотен тракийски полк в Самоков. Загива на 29 години, на 2 октомври 1916 г., като командир на рота в боя близо до Демир Хисар. Предлагаме ви една от малкото му публицистични работи – статията „Около една стара песен“.</em></p>
