Животодаряващото червено

Цветността на пробуждащата се земя е нейната най-важна характеристика и това вероятно още неандерталецът е забелязал с особено настроение, доколкото именно на този етап от развитието на човека – в по-късните му фази, приблизително около 41 хил. пр. н. е., възникват по-отчетливите признаци на духовен живот у предците ни (вж. Свързани текстове); и доколкото именно по нашите географски ширини се ражда същинската човешка цивилизация.

Първоначално замирането на природата в приблизително една трета от годината и последователното й възраждане праисторическите ни предци през новокаменната и каменно-медната епоха представят като Богинята майка; често несръчните женски фигурки с хиперболизирано представени женски детеродни белези се срещат в границите на един огромен ареал от Алпите до руските степи и до Балканския полуостров и Мала Азия на юг и се датират от Х–ХІ хил. пр. н. е. насетне. Едва ли може да се спори твърде върху обяснението на тези предимно глинени фигурки – те несъмнено представят именно Богинята майка с нейната плодовитост, която е причината във възприятията на древните за възраждането на природата всяка пролет.

В съвсем достъпна разказвателна форма удивителното пролетно преобразуване на природата е представено в древната балкано-малоазийска митология (наричана не съвсем точно старогръцка поради формата, в която достига до наши дни). Според картинното представяне там Персефона, дъщерята на Деметра – богинята на плодородието и покровителка на земеделския труд, всяка година – по предварително споразумение, се завръща от подземното царство на съпруга си Хадес и остава на земята приблизително осем месеца. Нейното завръщане майка й Деметра ознаменува с възраждането на природата – разцъфването и раззеленяването на дърветата, продължителното слънцегреене, богатия урожай. Чрез завръщането на Персефона в подземното царство и началото на времето – около една трета от годината, през което майка й Деметра тъгува по дъщеря си, древните ни балкано-малоазийски предци представят началото на зимата.

*** 

Булка с плътно яркочервено покривало, Великотърновско, ХХ в.

Вероятно най-характерният цвят за пролетта е червеното, чиято първа функция е предпазната. И най-напред, разбира се, в мартениците. Червеното и бялото там има значение на „зараждане”, доколкото символизират съответно женското и мъжкото начало. Съвременните мартеници са остатък от старите новогодишни обичаи, доколкото и мартениците, и сурвачките имат единен произход във времето, в което годината започва именно на 1 март; доста по-късно сурвачката се „премества” на новата „Нова година” на 1 януари, а мартеницата остава само като символ на пролетта.

Мартениците обаче съвсем не са единствените обичаи в началото на пролетта, свързани с червеното и неговата предпазна функция. Особен смисъл и значително по-обемна масовост има изваждането навън на червени дрехи, постелки и неушити платове все на същия 1 март, което българките никога не пропускат да направят. Така червеното залива дворовете, значителни части от къщите, повечето плодни дървета, задължително и стопанските сгради.

Булка от с. Равна, Провадийско, втора половина на ХІХ в. В Северна България яркочервеното булчинско покривало е редуцирано до къса кърпа.

Особено място има червеното в балканската сватба. Освен ярко изразена предпазна функция в сватбения ритуал червеното има и отчетливо значение на символ на даряването на нов живот; той притежава необходимата сила, която осигурява чрез предпазното си действие възпроизводството на рода. Неговата най-стара и най-дълбока същност е да бъде символ на живота; стремежът покойникът да бъде задържан сред живите е обяснението на обличането му в червена дреха в Спарта през Ранната античност.

Цветът на сватбеното було в целия Стар свят, при това сравнително доскоро, включително и в българската народна сватба. В Рим младоженката носи покривало с огнен цвят (flameum), което впрочем извървява дълъг исторически път и е характерно дори и за късната българската народна сватбена носия. Червеното булчинско покривало има ярко изразена предпазна функция и е разпространено навсякъде по българските земи дори до средата на миналия век, когато е категорично изместено от западноевропейския бял воал. Често червено е и сватбеното знаме. В Разложко булката влиза в момковия дом по дебел червен конец, който след нея се изгаря, и смисълът на този народен обичай едва ли се нуждае от допълнително обяснение. Червено е не само сватбеното було, но в голямата част от българските земи и самата женска сватбена носия (вж. Изображението).

Впрочем като животодаряващ символ червеното възниква поради цветовата си връзка с огъня. В българския песенен фолклор именно червеното е символ на свободата и това, разбира се, е съвсем обяснимо.

Свързани текстове:

http://glasove.com/categories/komentari/news/nadezhda-posred-byal-den

(Надежда посред бял ден)