Рисковете, които ще ни заплашват и през 2016-а

Най-важни изглеждат глобалните – не само защото живеем в глобално село и всичко, което засяга останалия свят, ще засяга и нас българите, но и поради друга причина. В нашето държавно управление доминират „йесмени”, които не просто изпълняват нарежданията на своите босове, но и се мъчат да отгатват желанията им предварително, при което често допускат грешки, понякога – с нежелателни последствия и за тях самите. Както наскоро писа един от малкото ни големи публицисти – нашите политици участват в международната политика така, както футболната топка участва в мачове – лети натам, накъдето я ритнат. А поради собственото си усърдие топката често лети с по-голяма скорост от тази, която й е придадена чрез ритника.
Затова и българските рискове са просто мултиплицирани форми на европейски и глобални рискове.
И така, как сведущи хора виждат глобалните рискове? В публикация, която привлече вниманието, един известен публицист (Роберто Савио) посочва следните особено важни глобални рискове (той ги нарича недъзи, недостатъци): климатичните промени; „Ислямска държава” и тероризма; бежанците; упадъка на демокрацията; упадъка на Европа; национализма в Азия; упадъка на Латинска Америка; нарастване на въоръжаването; растящото неравенство; личната ангажираност на хората с наличните проблеми и склонността им да участват в търсенето на решения за тях.

Не можем да не се съгласим – това наистина са значими, опасни рискове, които застрашават здравето и живота на много хора. В списъка има наистина политически важни и добри попадения. Добре е например, че авторитетен публицист посочва „упадъка на Европа”. Така може да допринесе за излизане от руслото на упадъка. Разбира се, немалко други загрижени хора отдавна говорят за този упадък, но техните опоненти, представяйки се за „защитници” на Европа, веднага им лепнаха етикета „евроскептици”. „Защитниците” всъщност защитаваха едно порочно управление и така поддържаха упадъка и довеждането на Европа до прага на разпада. Обикновени мошеници, но с доста власт и медийно влияние.

По-внимателното вглеждане в списъка на Р. Савио обаче поражда и някои въпроси.
Преди всичко прави впечатление смесването на рискове с различен характер – един от рисковете има фундаментален характер (в смисъл че е причина за повечето други рискове), но е сбутан в списъка на рискове, които са негови последствия. Става дума за упадъка на демокрацията (а по-точно – отдавнашната тенденция към упадък на демокрацията, и то в развития свят), който е в основата на повечето останали беди. Мнозина наблюдатели отдавна предупреждават за този процес.

Преди няколко години неоспорим световен авторитет в социалния анализ предупреди, че светът се придвижва към непозната, исторически безпрецедентна система на робство. Но всички, които трябваше да чуят предупреждението – политици, учени, граждани (или тези, които се представят за такива) – си направиха оглушки. А този риск нараства толкова отдавна и е толкова голям, че изисква спешно и широко мащабно наблюдение, анализи и действия.

Вместо това продължават да ни проглушават (всъщност – да ни будалкат) с безсмисленото пропагандиране на предимствата на демокрацията, докато тя загива. Сега Варуфакис с група съмишленици се е нагърбил с възстановяване на загубената европейска демокрация. От все сърце им желаем успех в тази задача, въпреки че ни се струва непосилна. Е, надяваме се, но умерено, защото какво означава да се възстанови демокрацията?

Загубата на демокрация не означава само липсващи демократични институции и процедури, нито само неефективност на наличните институции, които са превърнати във „фасадни” – трансформация, поради която има демократични институции, но няма демокрация.

Савио обаче пропуска един фундаментален риск, който е другото лице на упадъка на демокрацията – концентрацията и централизацията на властта, които протичат както в рамките на отделни държави, така и в глобален мащаб. При това концентрацията и централизацията обхващат както политическата, така и икономическата власт. Това е грандиозна промяна, поради която демокрацията преживява упадък не само в сферата на политиката, но и на икономиката.

Поради упадъка на икономическата демокрация и въпреки всички приказки за всемогъщите пазарни сили, пазарният механизъм все повече отстъпва място на политически решения и се замества от йерархии в икономиката, чрез които решенията все повече се централизират. Нима производството и търговията на електроенергия, нефт и газ се направляват от пазарен механизъм? Защо цените на нефта и газа растат, когато Русия е послушна, и намаляват, когато Русия става опърничава? А дали мултинационалните Monsanto и Cargill са „пазарни актьори” – участници в пазара на семена и химически продукти за селското стопанство?

Как да си обясним тогава състоянието на този „пазар” и ефектите, които той поражда? Как да се обясни например съпротивата на американските фермери или хилядите самоубийства на индийски фермери, попаднали в капаните на двата „пазарни актьора”. Ако това се ефекти от „опазаряване” и „либерализиране”, то всякакви остатъци от пазарния механизъм трябва незабавно да бъдат ликвидирани. Но това са ефекти от концентрация и централизация на власт, т.е. – от упадък на пазарните механизми в големи сегменти на икономиката. Съвсем ясно е, че ако собствеността, т.е. контролът върху богатството, материалните активи и доходите се концентрира в малък брой индивиди, ако тази група контролира огромни сегменти от икономиката и има решаващата дума при вземане на решения (включително и политиките), то за никакъв пазарен механизъм не може и дума да става. „Пазарът” днес все повече е идеологията (фразеологията), която прикрива реалните процеси на разрастване на политическия контрол върху икономиката, както и разрастването на неравенствата и свързаните с тях йерархични структури в самата икономика.

При такава мощна и толкова напреднала тенденция на концентрация-централизация, демокрацията и пазара не ги очаква нищо друго освен упадък. А дали е възможно да се прекрати упадъкът, ако властта продължава да се концентрира и централизира? Може би, но Варуфакис и съмишленици изглеждат големи ентусиасти.

Друг фундаментален риск, който Савио пропуска, е упадъкът на интелигентността и рационалността на малките групи, които са концентрирали власт в двата аспекта – като контрол върху ресурсите и като монопол върху вземането на решения (често наричат това олигархичен модел). Грубо казано, властващите елити се видиотяват. Тази тенденция не е останала незабелязана, всъщност отдавна е широко разпространено убеждение на управляваните. Но специализираните наблюдения все още са повърхностни, а резултатите им са формулирани доста евфемистично.

Неотдавна Маргарет Ефернан аргументирано показа, че когато решенията се концентрират в малки групи, качеството (интелигентността, рационалността) на решенията се влошава. Тя нарича този феномен „преднамерена слепота”. Идеята по същество не е нова и има много сериозна теоретична основа. Х. Саймън отдавна и убедително е показал (и получи Нобелова награда за това), че крупните, силно йерархизирани, а следователно централизирани структури не могат да бъдат рационални, в смисъл че не могат да вземат оптимални решения в нормални (неекстремни) ситуации. Но тези решения не само не са оптимални в нормални ситуации, но и имат потенциал да създават (пораждат) екстремални ситуации (за справка – конфликтите и тяхната динамика).

Ред други изследвания по един или друг начин подкрепят твърдението на Саймън. Например Р. Михелс (чрез неговия „железен закон на олигархията”) показва как рационалността на крупни йерархизирани организационни структури запада, защото групите, контролиращи тези организации, подменят целите на организациите със свои собствени групови цели. Михелс има предвид главно левите партии и профсъюзи, но тезата му е валидна за всички крупи йерархизипани организационни структури. А днешният свят е все повече крупна йерархизирана организационна структура.

Оттук идва и глобалното видиотяване. То особено ясно личи и в политическата, и в икономическата, и в гражданската сфера. Примерите са трудно обозрими. Един от тях е например прозрението на европейски политици, че бежанците в Европа щели да решат „демографските проблеми”. Явно идеята се радва на популярност сред европейската политическа класа, защото бе изказвана от комисар, германски политици и неправителствени рупори. И бежанците наистина започнаха да търсят решения на демографските проблеми. Според своите разбирания, естествено.

Видя се в Кьолн и много други германски градове. Цялата пасмина, която си изкарва хляба с борба за човешките права (включително феминистките), оглушително мълчи или ни обяснява, че сред бежанците имало майки с деца. А помните ли снимките с щастливите усмивки на онези германски „граждани”, които (след поканата на Меркел) посрещаха бежанците с плакат „Добре дошли”. А кметицата, която съветваше германците да поддържат дистанция с бежанците, за да няма проблеми? А полицейският шеф, който публично обясняваше, че не се е случило нищо особено?

И как ще продължи всичко това? Най-вероятният сценарий е: яки момчета с бръснати глави и тежки обувки да пребият някои имигранти (във Финландия вече се организираха, а дали ще се организират и в Германия и където да е? Ще се организират; ако не могат – ще ги организират). След това организирани групи от имигрантите ще отговорят по атаките от групите за „самозащита”. След това ще се вземат „мерки за подобряване на реда и сигурността”. След това всички стъпки ще се повторят, потретят и все ще се вземат нови „мерки за ред и сигурност” – познатата стратегия на въвеждане на „Патриотичните актове” (закони).

Накрая ще се разбере, че основният резултат е полицейско-ченгесарска държава (върхово постижение през 30-те години в Германия), само че постигната не по старата технология „харизматичен лидер” (формулирана от немски социолог), а по новата технология: тероризъм, жертви, страх и „борба с тероризма”. Не знам колко е голяма разликата между технологиите, но на германския книжен пазар от петък (08.01. 20016) може да се купи „Моята борба”.

Горките германци, за да ги дисциплинират, веднъж вече ги вкараха в голямата касапница (18 милиона убити + 6 милиона евреи), дано при новата технология им се размине. Горките руснаци – по старата технология и тях ги вкараха в касапницата, но не е сигурно, че при новата технология ще им се размине.

Само тази история дава достатъчно основания да се твърди – има твърде много идиоти във властта (в Европа и навсякъде другаде). А голямата беда при тях не е, че вършат идиотщини, а че трудно осъзнават това. Те са твърдо убедени, че са пророци, лидери, а не идиоти. Още по-голяма става бедата, когато идиотите имат власт и са любимци на медиите. Тогава видиотяването става епидемия, всъщност – вече е пандемия.

Според изследване на ЮНЕСКО само 3% от световното население могат да прочетат 5000 думи от абстрактен материал, без да се откажат, преди да са стигнали до края.
Ако този фундаментален риск – тенденцията към преднамерено видиотяване, не бъде прекратена, то за никакво възстановяване на демокрацията не може да се мисли. Въобще няма смисъл да се мисли – това ще стане невъзможно.

Горните фундаментални рискове пораждат още един – политиката, икономиката, гражданствеността придобиват престъпен характер, защото все повече дейности в тези сфери стават вредни и пораждат щети за здравето и живота на хората. В „Кръстникът” има култова фраза: „Политика и престъпност са едно и също нещо”. В книга (наскоро бе преведена у нас) на Фр. Фукяма има интересна точка: „Държавите като организирани престъпници”. Фукуяма е на прав път, макар че е далеч от емпирично установените факти за нивото на престъпност, което са достигнали развитите държави (за другите е ясно). (Впрочем в книгата има и точка, озаглавена „Държавата като хидротехнически проект”, но няма предвид това, което си мислите.)

А за престъпност на съвременните държави може да се говори главно по повод на политиката и икономиката. Само малък пример – по заслужаващи доверие данни, в света се перат 1,85 трилиона долара мръсни пари, т.е. пари от престъпления, вкл. корупция. Основната част от тях от се генерират чрез престъпления и корупция в развитите страни. Изпирането на тези пари често е в други страни, някои от които също са развити. Свикнали сме да мислим за Холандия като за добре организирана, високо развита държава. Но според някои данни в Холандия годишно се перат 50 млрд. долара мръсни пари; в Австрия (още един образец) – 48 млрд.; в Австралия – 5–10 млрд., и т.н. Всичко това би било невъзможно без сътрудничество (активно или пасивно) на държавното управление, на бизнеса (или поне части от него), на нормативната рамка, правосъдието, разбира се – службите и т.н.
Има и други рискове, но за тях – друг път.
А „къде сме ние”? Всички споменати рискове ясно се забелязват и у нас. Концентрацията и централизацията на властта си текат с пълна сила. Вижда се в политическата система, където постоянно напира тенденция към възстановяване на еднопартийната система (макар и замаскирана като многопартийна, демократична, плуралистична).

Основният признак е, че партии се тресат и западат, но управлението се стабилизира. Онова, което вземаме за отклонения от тенденцията, може би са ефекти от концентрацията и централизацията. Тенденцията се забелязва и в свободата на словото. Политическият контрол върху медиите се затяга, някои се затварят, също и предавания, актуализира се списъкът на „говорещите глави”, които (не) се допускат до медийно участие, цензурата се усилва. Човекът с нашийника е усърден и ефективен. Но политиците не разчитат само на него и все по-настойчиво и нагло предупреждават медиите да внимават – с критиките, с „преекспонирането”, с правенето на драми и т.н. Медиите очевидно си вземат бележка – публиката все по-често се натъква на журналистическо ибрикчийство.

Един голям журналист, публицист и т.н. писа, че българските журналисти са прости. Може и да са. Но основната причина за това впечатление може да е, че много ги страхуват.
Икономиката се развива в общата европейска рамка – бежанската вълна роди допълнителен бизнес сегмент. Сигурно има и други подобни, защото според доклади на Европол България е сред 6-те страни, които са основен източник на жертви на трафик на хора. А според експерти сега в страната годишно се перат около 2 млрд. долара мръсни пари, но има капацитет за 18 млрд. Ако този капацитет бъде достигнат, при цена на прането 30 на сто добра печалба ще падне. Заедно с европейските пари те ще надуят доста банкови сметки. Така че прогнозите за ръст 4,5% може и да се окажат реални. Е, особен растеж, но все пак растеж.

А иначе при съществуващите рискове неравенствата и бедността сигурно ще се запазят същите. Същата ще си остане и България, защото и светът едва ли ще се подобри. Но вече и на това се радваме – важното е да не се влоши.
Впрочем Европейската комисия финансира изследователски проекти на тема „Справедливост и честност в ЕС“. Както казват, а дано, ама надали.