Ердоган и Путин - заедно могат повече

Ердоган и Путин - заедно могат повече
За Путин е ясно, че Руската федерация може да добие очертанията на глобален политически играч само при положение че успее да разкъса връзките на трансатлантическото взаимодействие. Нищо не пречи да се опита постигането на тази цел, като се провокира все по-голямо напрежение в Европа. Което да отприщи еманципация от американската военно-политическа опека. В този случай Турция му е изключително полезна. Тя самата е член на НАТО, а и държи крана на огромен бежански резервоар, чието изпускане ще дебалансира множество евроипейски страни в най-различни направления - като се започне от хуманитарното и се стигне до политическото. От друга страна, освен „резервоара” Путин чрез намесата си в Сирия контролира и източника. Това, което все по-трудно прокарва в областта на газа, Кремъл може да постигне при бежанските потоци. Да монополизира тяхното движение.

 

 

 

Когато на 24 ноември миналата година турски изтребител Ф-16 свали руски бомбардировач Су-24 над Сирия, изглеждаше, че отношенията между Москва и Анкара навлизат в дълъг период на ескалация и нестабилност. Путин наложи икономически санкции на Турция и за да се сбъдне предупреждението му, че само със забраната за вснос на турски „домати проблемът няма да се изчерпи”, бе усилена военната подкрепа за силите на Асад, а няколко туркомански села в Северна Сирия бяха изравнени със земята от руските Военно-космически сили. Подконтролните на Кремъл медии започнаха масирана атака срещу Турция, а нейният държавен глава бе изобразяван като най-големия делови партньор и спонсор на „Ислямска държава”.

 

Ердоган също реши да се държи предизвикателно. Страната му започна да оказва още по-голяма подкрепа за опозицията в Сирия, опита се да провокира ескалация на напрежението около Нагорни Карабах и анонсира оказването на военно-икономическа помощ за Украйна. В допъленение бе потърсен начин за усилване на присъствието на НАТО в Черно море под формата на добилия известност план у нас за изграждане на общо командване на морските сили на Румъния, България и Турция.

 

Всъщност турското ръководство прояви готовност да заеме толкова остри позиции спрямо северния си съсед, че дори в някаква степен трябваше да бъде обуздавано от Америка и Европа. 

 

Затова решението на турския президент да потърси отново диалога с Москва дори с цената на собственото си унижение, дори преди още да бъде сполетян от опита за преврат, говори за наличието на сериозно намерение.

 

Срещата в Петрбург от тази гледна точка няма как да не бъде знакова. Не просто има драматична промяна на поведението и на двете страни за много кратък срок от време, но се задава хоризонт за много по-голямо задълбочаване на взаимоотношенията. Те в някаква степен са освободиха от историческите натрупвания и могат да се градят начисто. Поканата на турския военен министър за разполагане на руски военни самолети в „Инджирлик” е само prima vista, а е достатъчно сензационна.

 

Изглежда, че на чисто вербално ниво Ердоган е готов да стигне по-далеч. Той отведе в северната руска столица една внушителна делегация, което далеч не е необходимо, ако се е търсил само някакъв символен ефект. А броени дни по-късно в интервю пред RT, той декларира, че ще се стреми да гради „нова фаза” в отношенията с Москва. Тезата бе подета и от Путин, който също си представя, че не трябва да се търси просто възстановяването на предишното статукво, а създаването на нов формат на взаимодействие.

 

Размяната на взаимни любезности не е белег за ведрия характер на двамата лидери, а за стремежа им да пожертват част от своето его в преследването на основната им цел. Която вече е идентична - да се противопоставят на Запада. Именно когато Ердоган се разочарова, че Европа ще премахне визите и че Америка ще свали Асад, тогава се появи общата платформа, на която можеше да стъпи руско-турското разбирателство. Проваленият опит за преврат само затвърди неговата устойчивост.

 

За Путин е ясно, че Руската федерация може да добие очертанията на глобален политически играч само при положение че успее да разкъса връзките на трансатлантическото взаимодействие. Нищо не пречи да се опита постигането на тази цел, като се провокира все по-голямо напрежение в Европа. Което да отприщи еманципация от американската военно-политическа опека.

 

В този случай Турция му е изключително полезна. Тя самата е член на НАТО, а и държи крана на огромен бежански резервоар, чието изпускане ще дебалансира множество евроипейски страни в най-различни направления - като се започне от хуманитарното и се стигне до политическото. От друга страна, освен „резервоара” Путин чрез намесата си в Сирия контролира и източника. Това, което все по-трудно прокарва в областта на газа, Кремъл може да постигне при бежанските потоци. Да монополизира тяхното движение.

 

Дори Москва и Анкара да отиграват сближаването си само като блъф, те биха спечелили определени ползи. Западните страни вече показват нарастваща готовност да си затварят очите пред политическите репресии в Турция, стига да я задържат в своята орбита. Генералният секретар на Съвета на Европа Турбьорн Ягланд едва ли не се разкая, че „закъснялата и неточна реакция на западните лидери (спрямо опита за преврат) е отблъснала Турция”.

 

Скоро се очаква и визитата на американския вицепрезидент Байдън, който също ще се опита да намали ефектите от срещата в Петербург. Като едва ли предаването на Гюлен ще бъде достатъчно, за да постигне мисията му успех.

 

Русия също също получава възможността да демонстрира, че санкциите и конфронтацията със Запада не просто не намаляват капацитета ѝ да влияе върху глобалния ред, но дори напротив - амбицират я в това направление. На политиката на изолация Москва отговаря с провокиране на нестабилност около самата Европа.

 

Изпращайки ясно послание - с политиката си без нас и срещу нас, следвайки сляпо директивите на Вашингтон, вие, европейците, ще изпадате във все по-нарастваща несигурност. 

 

Но за Ердоган, а още повече за Путин, който се е вживял в ролята на виртуозен геополитически играч, едва ли е примамливо само да симулират взаимно сближаване. Руският президент ще се опита да инициира процес, при който взаимното обвързване да протича каскадно. Като първото ниво е възстановяването на икономическите отношения.

 

Турският туризъм ще се сдобие отново с руската си клиентела, като насрещният жест ще се изрази във възобновяването на „Турски поток”. За „Газпром” проектът е важен не като трасе, по което ще потече газ към Европа, но поне ще направи доста по-нерентабилни проектираните газопроводи от Иран и Азербайджан. Те ще станат неатрактивни за самата Турция. Пък и самото наличие на мащабни бизнес контакти създава определена инерция за задълбочаване на политическото взаимодействие.

 

Което е необходимо и на двете страни. За Ердоган е важно да получи действено признание за системата, която той се опитва да наложи след опита за преврат. Международната му легитимация трудно може да дойде от Запада. Дори формално тя да бъде получена, никога западните общества няма да приемат за нормално случващото се днес в Турция. А Русия не страда от подобни скрупули. 

 

Иманентният начин, по който Западна Европа и САЩ отхвърлят проявите на всеки един авторитаризъм, всъщност представлява една от най-добрите спойки, които обвързват Ердоган и Путин. Опитвайки се наложат специфичен път на развитие на своите страни, те неизбежно влизат в цивилизационен антагонизъм със Запада, който поставя под напрежение и вътрешните им устои.

 

Те се намират под постоянен културен и медиен натиск и е критически важно да разкрият пред народите си, че не се намират в изолация. Напротив, просто водени от националните интереси на страните си, съвсем закономерно е едни партньори да бъдат заменяни с други. 

 

За самия Ердоган представлява интерес и самата политическа система на Путин. Едно, че тя не допуска намеса на военните в политиката и второ - нейната всобхватност. Включила е в себе си не само една управляваща партия, но и опозицията, разпростряла се е почти върху цялото политическо и обществено пространство на Русия. Нещо, за което турският лидер няма как да не си мечтае.

 

Остава да се реши как Анкара и Москва ще примирят противоположните си позиции по сирийския проблем. Но задачата само на пръв поглед изглежда нерешима. Ако конфликтът бъде фрагментиран, всяка една от страните може да консумира определени ползи от него. Русия трябва да дозира подкрепата си за Асад до степен да го запази като реален фактор в гражданската война, без да му осигурява окончателна победа. Което за максимално дълго време ще превърне Кремъл в незаобиколим субект на международната арена, а Турция няма да се почувства унизена. 

 

На Ердоган ще бъде оставена възможността да воюва със сирийските кюрди и да налага своето влияние в туркоманските области в Северна Сирия. А може би ще му бъдат дадени и други възможности. Когато бе свален руският бомбардировач, Путин заяви, че Турция се е отнесла неблагодарно към страната му, която е била готова да наруши международното право и да пожертва собствените си интереси, за да подпомогне реализацията на определени турски амбиции.

 

Любопитно е дали отново не настъпва моментът, когато Русия ще жертва интереси и ще си затваря очите пред нарушаването на международното право.

 

Изградят ли общ подход към Сирия, Русия и Турция ще се превърнат в негласни съюзници. И двете страни, без да формализират своето сътрудничество, ще могат да достигнат да последния си етап на обвързване. Путин ще се опита да впише пробива си в Турция със задълбочаващото се военно-техническо сътудничество с Иран и Ирак, както и да експлоатира личното си приятелство с президента на Египет. Успее ли, престижът на страната му в Близкия изток ще се повиши неимоверно. А „преките жертви” от появата на този квазиблок ще станат петролните монархии от Залива и кюрдите.

 

Разбира се, тук става въпрос за опции, които може да се окажат невъзможни за реализация. Все пак като резюме трябва да се подчертаят двата желона, които ще определят бъдещето на руско-турските взаимоотношения. Първият касае бежанците. Ако властите в Анкара насочат потока към Балканите, явно те са решили твърдо да се отвърнат от Европа. И вторият - успеят ли Русия и Турция да воюват паралено в Сирия, всеки в своята война, то те са постигнали фактически съюзнически интегритет. Чиито последици ще се почувстват в региона, но и в света.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • .........................

    18 Авг 2016 19:34ч.

    """"Всъщност турското ръководство прояви готовност да заеме толкова остри позиции спрямо северния си съсед, че дори в някаква степен трябваше да бъде обуздавано от Америка и Европа"""""""""""""" Значи, четеш тези редове и се чудиш, дали пък наистина Европа изобщо е фактор в "обуздаването", .... щото на мен ми се чини, че точно американците бутат винаги и навсякъде някого с ръжен, да поразпали някой и военен конфликт, кокото по-близо до Русия, толкова по-добре за натовци, пърдон, за собствениците на НАТО....... Пак повтарям, тоя анализ утрепа рибата у океану!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи