В статии от българската кинопреса през 20-те години на ХХ в. неведнъж можем да срещнем завоалирана и по-директна критика към българска киноиндустрия от епохата. Интересното е, че авторите сравняват статуквото не само с Европа, Америка и Русия, но и поглеждат към Азия, изваждайки наяве и интересни аспекти от културната специфика.

Киното още с първите си стъпки се превръща в нещо повече от забавно визуално поле с движещи се картини. Кадърът е пространство, в което се пораждат ориентири, и то така, че да бъде създадена взаимната умствена рамка на киноезика. Тази рамка бива конструирана както от автора (сценарист, оператор, режисьор), така и от зрителя (адресат на филма).

В ранните етапи на киното интертитрите категорично служат като ориентири в това поле, което е свързано със сетивното възприятие – основно визуално и слухово. Сериозна указателна роля се поема от фигурата на коментатора, наричан още в западния свят рекомендьор и експликадор. Азиатският регион също има своите наратори или разказвачи по време на прожекция. Характерно е, че се коментират всички филми, дори тези, които са внос. Особено ярко това си проличава при показа на филмите на комиците от Великия ням – Чаплин, Лаурел и Харди, Бъстър Кийтън. Удачен пример може да се даде с китайското ранно кино. Забележително е, че надписите на немите комични филми от епохата често не се превеждат директно на китайците така, както е в прокатното (оригинално и дистрибутирано) копие, а така, че да е максимално смешно за публиката. Тоест – използват се анекдоти, каламбури и весели истории от фолклора на източната култура. Основно функцията за „превод и разяснение” се поема от кинокоментатора. Неговото присъствие във филмовата култура е някак естествена, брилянтно пасваща на новото изкуство. Причината за това е, че тази професия в Азия вече е развита в разнообразните сценични практики.

  

Снимка на Адачи Киносуке, към статията му „Цензура под вишневия цвят”, публикувана в американско кино списание, на която са заснети именно репетиращи бенши-коментатори.

 

 В брой на родното списание „Кинематографически преглед” от 1921 г. можем да прочетем прелюбопитен откъс, отнасящ се именно до разказвачите в киното в Страната на изгряващото слънце.

 

  "Нека се отнесем към една страна, която ни с струва съвсем далечна: Япония. Там има… кинематографически декламатори. Понеже превеждането на японските надписи на филма би изисквало дълги ленти, като се има предвид японският правопис, през време на представянето на филма, един професионален оратор декламира сюжета с висок и драматичен глас, когато [когото] зрителите слушат самодоволно… или пък подсвиркват, според таланта на декламатора.

 Явна става стойността на подобни декламатори и като става дума за кризи, за Япония би било голямо събитие една такава стачка… на синдикирани декламатори.

 Адвокатите, които знаят японски, нека вземат бележка.

 А понеже говорихме вече за страни, в които кризата е в пълния си разгар, нека споменем и за страната, в която всичко е… по мед и масло! Там държавата отдава кинематографа като концесия, в които концесионерите получават една чиста печалба от 5 % от ежедневния приход, а остатъкът от 95% след спадане на всички разноски, отива по болниците и благотворителните учреждения. При това програмата се сменя всеки един или два дни.

 Ще ме попитате коя е тази страна?... Да кажа правото, струва ми се, но не съм напълно сигурен, че тя се намира на планетата Марс.”

 

/В текста е спазен стилът и правописът на езика от епохата./

  

Материалът, разположен на разтвор и носещ заглавие „Нашият филм”, не е авторски подписан и както се вижда от този откъс – изобилства с ироничния си подтекст и множеството многоточия.

Всъщност този текст е част от една сравнително обширна статия, в която индиректно се критикува състоянието на българската филмова индустрия. В останалите пасажи се разказва за ръста, постиженията, оборота, печалбата на различни европейски и американски кинематографии. Също така се акцентира и върху различните профсъюзи, сдружения и синдикати, които опазват правата на работещите в сферата на киното. Това, което се споменава за България, е следното: в царството има 45 функциониращи киносалона, мрежата на показа е добре развита, дневният оборот възлиза на 40–50 хиляди лева (в тогавашната стойност на парите), а държавната хазна се облагодетелства само с 9 хиляди среден ежедневен приход. В контекста на статията става ясна и позицията на автора – България не знае как да печели от киното по примера на останалите (Италия, Франция, Великобритания, Унгария, Америка, Русия, Турция). И въобще филмовата индустрия не функционира както трябва – нито на ниво производство, нито на профсъюзи, нито на зрители, нито на дистрибутори, нито на възпитание на публиката. Нито на нищо. Кризата е повсеместна според автора, но българският й вариант няма аналог. Тоест – ако другите това наричат „криза в страната и в кинематографа”, то няма термин за случващото се у нас, защото просто сме под дъното.

 

Из „Кинематографически преглед” (1921 г.)

 

Интересно е да отбележим, че се прави такъв цветен паралел с „кризата в Япония” и декламаторите. Неведнъж в статии, отнасящи се критично към родното кино от епохата, тук-там изведнъж започва се спряга и името на Страната на изгряващото слънце. Всъщност горецитираната част от текста е и най-атрактивният абзац от цялото, изпълнено със статистически данни и критически разсъждения.

Много любопитен е акцентът именно върху източните коментатори.

В Япония тази система е силно развита през вековете и впоследствие институциализирана при навлизането на кинематографа. Нараторите идват от традиционния театър, основно от Но и най-вече Кабуки, но и също така различните сценични музикални жанрове, като са типични за японското перформативно изкуство. Бенши или кацудоо бенши са разказвачите на сценичното действие, които водят публиката през сюжета, интригите и персонажите. Те са част от традиционната „система на звездите” – иемото,  формирана през периода Едо, в която се разпростират разнообразни професии, като например майстори на чайна церемония и висша степен учители в бойните изкуства.

 

Бенши-актриса

 

По-късно тази практика се прехвърля и в киното. Като се „озвучават” така не само чуждите, но и собствено японските филми. Бенши са и активни промоутъри на филмовото зрелище, защото атрактивно канят на улицата публиката да влезе и да гледа съответното заглавие. С установяването на киното като индустрия властите се опитват да институционализират професията, като им вменяват ролите на възпитатели и обучители, стъпвайки върху популярния им и звезден пиедестал. За целта правителството въвежда държавни изпити за коментаторите, чрез които им се издава сертификат за трудоспособност. Снимка, илюстрираща такъв изпит, откриваме в най-ранната публикация за бенши в американската кинопреса. Тя е в обширната статия на Адачи Киносуке „Цензура под вишневия цвят”, публикувана в „Моушън Пикчър Мегъзин” през септември 1921 г. Всъщност щатската статия е с няколко месеца по-късна от тази в българското списание!

 

Школа за бенши-коментатори, които в последствие биват натоварени и с образователно-просветителска мисия - из „Цензура под вишневия цвят”

 

Да бъдеш бенши се изисква изключително актьорско майсторство, но и също така богата тембрална палитра на гласа, защото много често разказвачите изиграват вокално различните роли (мъжки, женски, детски, възрастни хора и пр.). В Япония е имало практика някои бенши дори да представят филма преди самата прожекция. Импровизациите по време на скрийнинга достигат невероятни параметри – бенши е могъл дори да обясни липсата на някоя сцена или неясно действие. През 1927 г. в Япония е имало приблизително 7000 бенши, от които много малък процент са жени (но някои от тях също успяват да станат звезди). Съвсем популярна практика е било на фасадата на киносалона освен рекламния афиш на филма да се поставя и снимката на звездата – бенши, която ще участва атрактивно в зрелището. Бенши актьорите също така красят кориците на филмовите списания.

 

 

Съвременно изпълнение на типичната японска професия на наратор в киното или т.нар. необенши

 

Бенши традицията се запазва чак до средата на 30-те години в Япония и Източна Азия. И доста по дълго се задържа на екрана в Югоизточна Азия – до средата на 60-те. Професията на разказвача коментатор е характерна за целия азиатски регион. Сред страните, в които се използва вариант на бенши, са Китай и Тайван (под наименованието „бендзъ”), Корея („пьонса”) и Тайланд („нанг пак”). Обикновено коментаторът е стоял зад екрана, по подобие на театъра на сенките. По-късно с преустройството на киносалоните за „гласа” е имало малка кабина в близост до прожекционната машина.

При съвременната реставрация и дигитализация на филми от епохата на Великия ням създаването на Златни колекции от кинематографията, издавани на DVD и Blue ray, много често се добавя нова аудиописта с гласа на коментатор. Така съвременният зрител има опция на избор – да слуша интерпретация на оригиналната фонограма така, както някога съответното заглавие било представяно през публика. Категорично има възраждане на професията и днес дори има нов термин за нейното обозначаване: необенши.

  

 

   

Днес като че ли (пре)откриваме с интерес всичко, което идва от Азия и конкретно Япония, без да си да си даваме сметка, че в поколенията назад информацията за културите и изкуствата на Изтока е била достъпна и достоверна. И така – някъде в далечната 1921 г. българският кинопоклонник вече е знаел що е туй бенши и в последващи други статии от епохата е научавал за японската филмова индустрия.

 

 

 

Проект КИНОЗВЕЗДА се осъществява с подкрепата

на програма „Критическа литература” към Национален фонд „Култура”. 

Още от категорията

7 коментар/a

кинолюб на 06.09.2015 в 23:27
Добре е авторката да черпи сведения от източници по-надждни от Уикипедия. Нито Кабуки, нито Но имат разказвачи. В театъра Но думите на разказвача се поемат от актьорите без значение, че публиката ги идентифицира с конкретен персонаж. Възможно е да има прилика между актьорското изпъленние на бенши и актьорите от традиционните театрални направления, но нищо друго. Това, че има критика в българската преса по това време е добре, но следва да си припомним че 21-ва година киното е едва на 26 години и е съвсем естествено да има неуредици.
до кинолюб на 07.09.2015 в 22:40
Добре е да имате основателна причина да пишете коментари, освен тази да се изтъкнете. В написаното от вас за разказвачите в Но и Кабуки няма голямо противоречие с авторката, а личи единствено желание да покажете, че знаете нещо повече от нея. Последното ви изречение няма особен смисъл и не е ясно, защо сте решили да блеснете именно по тази тема
Втори отговор до кинолюб на 08.09.2015 в 00:04
Като прочетете малко повече за традиционен японски театър, а и погледате такъв, а и като прочетете изследователски студии за връзките между японските сценични изкуства и киното - тогава си пробутвайте "компетентните" мнения. От история на киното също нищо не разбирате. Но виж - от Уикипедия сте наясно. Графоманско хейтърство! Текстът е чудесен, поздравления!
Да разясня на 09.09.2015 в 17:49
Последният коментатор очевидно не е разбрал последното изречение на кинолюб: киното официално съществува от 1895 г., когато братя Люмиер правят първата масова публична прожекция на булеварда на Капуцините в Париж. От 1895 до 1921, откогато е статията, има точно 26 години.
до горните на 15.09.2015 в 22:07
Това, че има някакви грешки, не е голяма работа. Нали е вестникарска статия, не е докторат.
специалист на 16.09.2015 в 01:14
Няма грешки, всичко е точно. Съвсем професионална статия!
специалист 2 на 05.11.2015 в 17:47
Статията очевидно е снадена от преводни материали, които, разбира се, не са посочени, а и не са особено достоверни или не са правилно използвани. Това, че е "вестникарска", а не "докторат", не означава, че трябва да се пише пет за четири само и само да се продуцира текст. В Но няма наратори, в Кабуки има в пиесите, заети от Бунраку. Авторите дори не са направили усилие да се образоват, да проучат източниците на бенши и самия феномен. Ама то всичко в Бг е на това ниво, за жалост.

Напиши коментар