Владимир Зарев: Тоталната власт прави всички хора еднакво виновни – и палачите, и жертвите

Помня деня, в който много развеселени и подпийнали, слязохме от влака и с остригани глави вървяхме през Плевен, като дружно скандирахме:

Пази се, Плевен, шоп те гази!

Първите дни в казармата имах комичен вид, приличах на изпаднал германец, защото нищо не ми беше по мярка – кепето ми беше малко,  куртката ми тясна, панталонът широк и огромен, обувките големи. Беше се стъмнило, когато прекрачихме прага на казармата и се озовахме на квадратен плац, заграден със стени, приличаше на затвор. В мрака се чуваше само едно глухо и монотонно руп-руп-руп – тътенът от войнишките обувки, подковани с клинци, старите войници в мрака маршируваха. Уплашихме се. Млъкнахме. След като отмина първоначалният уплах, помня, че една седмица не можех да отида до тоалетната, защото ми се виждаше ужасно мръсна. След време обаче тоалетната се превърна в най-предпочитано място, защото само там нямаше офицери и можех да чета на спокойствие.

Още с влизането трябваше да ни сложат ваксина. Сега си представи – голи до кръста, остригани, подредени в дълга редица. В началото на колоната на един разклатен стол се е изпружил старши сержанта, а до него –  кофа с йод. Държи дълга клечка с омотан на нея парцал.

Топва парцала в кофата с йод и те плесва по гърба. С две думи „дезинфекцира” те.

Така дезинфекциран, отиваш при лекаря капитан, за да ти бие инжекцията с една дълга и дебела игла. Спринцовката събираше един взривоопасен ок. 300 мл коктейл против всичко – тетанус, коклюш, дифтерия, инфлуенца – всички болести, за които можеш да се сетиш. И като ти излеят това ужасяващо съдържание в гърба,

започваш да трепериш, оглушаваш, получаваш тик, тремор на ръцете, два дни заекваш, ужас някакъв.

Но не мога да кажа, че съм карал тежка казарма. Беше по-скоро скучно и трудно, до полуда бавно минаваше времето. Втората година бях на границата, на заставата „Асен Илиев“. Като старшина школник имах доста свободно време и освен стихотворенията написах няколко разказа за живота на границата. Пишех и се учех. Опипвах думите. Усещах енергията на словото, силата на метафорите, когато чрез сблъсъка на две неща се поражда нещо трето – нещо единствено и неповторимо, което се е случило само там, само тогава, само с някого. Затова съм благодарен на тази втора година, време, в което се чувствах по особен начин безгрижен и свободен.

Още преди казармата имах сериозни колебания с какво искам да се занимавам. Много ми вървеше физиката и математиката, а и бях влюбен в учителката си по физика. Но последните класове в гимназия успехът ми доста падна. За да го повиша, трябваше да държа по почти всички предмети матура. И толкова ми беше омръзнало да уча, толкова бях преучил, че предпочетох да отида войник, пък после щях да му мисля.

Щом прекрачих прага на казармата, още първата нощ разбрах, че фатално съм сбъркал.

Мирела, съпругата ми, често казва: Ти имаш ангел хранител. И може би е права. Защото ако бях кандидатствал физика, вероятно щях да вляза в университета и да стана посредствен физик, може би приличен преподавател, нищо повече. А така, наказвайки ме, съдбата ме помилва. Когато излязох от казармата, трябваше да започна отново да зубря учебниците за 8-и, 9-и, 10-и и 11-и клас и да се състезавам с деца, които току-що излизат от гимназията.

Реших да опитам с българска филология, струваше ми се по-лесно.

Литературата бързо ме увлече, а и вече бях започнал да пиша в казармата. В университета попаднах в литературния кръжок „Васил Воденичарски“, където се събираха много от младите по онова време  автори – Иван Цанев, Кирил Кадийски, Росен Босев, Янко Станоев. Всички сериозни съвременни поети и писатели от нашето поколение минаха през този кръжок. Там се укрепи желанието ми да пиша, словото вече неудържимо ме влечеше. Исках да споделям, да разказвам истории. А и вече усещах онова божествено опиянение, онова върховно духовно щастие, което не може да се сравни с нищо.

Денят ме разфокусираше, разсейваше, защото винаги имаше удоволствия, които ме превземаха – университетът беше пълен с момичета, а любимите ни тогава ресторанти „Грозд“ и „Дивите петли“ – със сладки раздумки и пиене.

Нощите ме приютяваха.

Късно, в тишината на размитите софийски звезди имах усещането, че целият град, че целият свят е заспал, за да мога аз в своята будност да имам спокойствието, уюта и самотата да изразявам себе си. Бяха времена на голямо духовно напрежение. Нямаш представа колко много четяхме. Четях жадно, ненаситно и бързо. „В търсене на изгубеното време“ на Марсел Пруст, „Вещите“ и „Животът начин на употреба“ на Жорж Перек, „Чужденецът“ и „Чумата“ на Камю, „Погнусата“ на Жан Пол Сартър, по-късно „Сидхарта“ и „Игра на стъклени перли“ на Херман Хесе, „Билярд в девет и половина“ и „Възгледите на един клоун“ на Хайнрих Бьол, „Час по немски“ на Зигфрид Ленц… После ме повлече невероятната вълна на големите американци от Ърнест Хемингуй и Уилям Фокнър до Джон Стайнбек, Труман Капоти, Джон Ъпдайк и Селинджър – това бяха книги и писатели, които преобърнаха представата ми за художествена литература, за начина на художествено мислене и писане. Всяка книга беше огромно откритие, разширяваше представата ми за света, най-вече разширяваше представата ми за човека и за необгледността на словото. Тогава изчетох за втори път Достоевски, който буквално прегази представата ми за Бога, за човека и за отношението между Бога и човека. Не съм религиозен, но винаги съм изпитвал някакво необяснимо мистично чувство. Прочетох за първи път внимателно Библията, този възхитителен епос и учебник за властта, за лутанията и начините, по които Бог установява своята власт над човека, над човешкото съзнание и воля.

Друг автор, който ме разтърси, беше Солженицин.

Когато ходихме с баща ми за първи път в Париж, донесох и раздадох на много хора първата част на „Архипелаг ГУЛАГ”. От една и съща руска книжарница в Париж купих и доклада на Хрушчов за ХХI конгрес на КПСС, в който той разгромява Сталин и разказва истината за лагерите. Четях „Архипелаг ГУЛАГ” и не можех да повярвам. Нито на ужасяващата история, която Солженицин разказва, нито че по този начин са изпратени и избити в Сибир над един милион души! И то най-много комунисти, защото Сталин е наказвал най-вече хората от собствената си партия. Казах си, това не е възможно!

Такова ужасяващо, незаслужено, отъпяващо и безсмислено насилие!

Колкото и да звучи измислено, по времето на социализма прочитът на една истински хубава, достойна книга беше форма на духовна съпротива и протест. По този начин хората се събираха, обединяваха се, постигаха единение, което им даваше свобода. Чрез четенето на някой хубав роман хората негласно изразяваха несъгласието си със скудоумието, което ни заобикаляше. Знам, че звучи абсурдно, но

тогава добрата литература играеше ролята на опозиционна партия.

С баща ми и Георги Калоянчев в Париж, 1968 г.

Литературата имаше огромно психологическо и социално значение и това е причината, поради която тогавашните партийни ръководители толкова се страхуваха от нея. Събирахме се обикновено в кафенето на университета и с часове разговаряхме за книги. Много модерно беше да се пие нескафе. Бъркахме го, докато стане на пяна, наливахме отгоре кока-кола и после пиехме тази убийствена смес, която имаше въздействието на ония ваксиниращи ни от всичко инжекции в казармата. Но тогава бяхме млади и издръжливи.

Бяхме и гамени, и високодуховни хора. Много пиехме и много четяхме. Рокендролът беше млад!

Любим преподавател, който остави в мен най-светли спомени, беше акад. Петър Динеков – дълбок, свободолюбив, сладкодумен човек и изключително интересна личност. Преподаваше ни фолклор и имаше специално отношение към мен. Бях му подарил стихосбирката си, беше изчел първите ми разкази и вещаеше, че ще стана сериозен писател. Имам книги с послание от него: На Владимир Зарев с вяра в неговото бъдеще. Може би е усещал потенциала, който имам. Не мога да кажа, че съм другарувал с него, както по-късно с Павел Вежинов, но винаги можех да го потърся, за да споделя, да се разтоваря най-вече от себе си, да разговаряме. Останахме близки до края на дните му, но това негово почти бащинско чувство към мен не се промени. Бях вече женен, когато по време на един славистичен конгрес в Прага той ме изведе. Беше чешки възпитаник и познаваше града, но вместо в ресторант да пием по бира, той ме покани на сладкарница. И ме почерпи с пасти.

Особено впечатление в университета правеше академик Владимир Георгиев. Той преподаваше един от нелюбимите ми предмети - езикознание, но неговата фина осанка и блестяща интелигентност ме привличаха. Влияние върху мен оказа и преподавателката ни по антична и западноевропейска литература проф. Людмила Стефанова – тя беше красива, пищна и привлекателна жена с излъчване на матрона, понякога изпитвах чувството, че е излязла от гръцка трагедия. В същото време знаеше изключително много и превърна античната и западноевропейска литература в мой любим предмет.

Първата ми стихосбирка направи впечатление с необичайните си, модерни тогава текстове. Но поезията бързо престана да ми е интересна. Увлече ме белетристиката. Имах издадени четири-пет книги с новели и един роман „Денят на нетърпението”. Трябва да съм бил на 28-29 години, когато имах безумието и смелостта  да започна „Битието“. Романовата сага прерасна  до 900 стандартни страници и се появи в книжарниците, когато бях в Христова възраст, на 33 години. Завърших „Битието“ през лятото на нашата вила в Бистрица в една страхотно тъмна нощ.


Облякох бяла риза и заплаках.

Тогава разбрах, че писането е моята съдба, смисълът на живот ми. Обожавах състоянието на опиянение – ярко и въздействащо, в което изпадах, докато пишех.

Тогава за първи път изпитах усещането, че ми се диктува.

Че думите ме настигат „отгоре“ по някакъв удивителен и възторжен начин. Въпреки че невинаги „диктуваните” страници бяха най-добрите, и после имаха нужда от размисъл над тях и преработка. Четири-пет часа преминаваха като едно вдишване, като един дъх. В тези пет часа изпушвах кутия и половина цигари и след това се усещах опустошен, безличен и изпразнен от мисли и емоции. Понякога разговарях с баща ми за това, което пиша. Общо взето го харесваше, но беше много критичен, непрекъснато ми правеше бележки. Аз пък все му опонирах с теорията за остарялото мислене. Но днес разбирам колко не съм бил прав. 

В тези години се сближих с Емилиян Станев.

Емилиян Станев беше нисък, дребен, незабележим в многолюдието човек, който притежаваше духовната енергия да изпълва. Беше магнетичен, излъчваше огромна сила и в негово присъствие някое огромно помещение ставаше малко, а другите хора – безинтересни и незабележими. Той говореше страшно интересно. Такава сила на разговорния изказ притежаваше и Йордан Радичков, който превръщаше всяка своя мисъл в метафора. Емилян Станев беше на годините на баща ми, беше от друго поколение, съвсем различно от моето, но предполагам, съм му бил интересен именно с наивната си младост. Давах му книгите си да ги чете, а той след това ми споделяше впечатленията си. Никога не беше комплиментарен. Помня, когато му занесох първата си книга с разкази „Неспокойни чувства“, той ми я върна със забележките върху два разказа – беше задрасквал и подчертавал с червено. Помислих си, че и той като баща ми е с остаряла чувствителност и мислене, че му е трудно да преглътне модерното ми писане. Така разсъждавах тогава. Мина време, случайно  попаднах на този сборник с разкази, прегледах отново забележките му и разбрах колко верни, колко невероятно точни и на място са те.

През онези години държавата се грижеше за българските писатели.

Бяха дали на Емилиян Станев вила в „Бояна“ и аз често ходех при него. Колекционираше скъпи ловджийски пушки с красиви инкрустации. Докато разговаряхме, той си играеше тях – разглобяваше ги внимателно и още по-старателно ги чистеше. Тогава ми разказа няколко пъти разказа си „Вълкът”. Обикновено писателят не обича да говори за това, което пише. Аз например съм такъв. Не разказвам, а пиша и когато съм готов с текста, искам друг да го прочете, да ми даде обратна връзка. Емилиян Станев обаче обичаше да разказва своите текстове. Разказвал ми е отделни глави от Иван Кондарев. Досега ми е чудно как след това е успявал да ги напише. Може би докато ги  разказваше, той дошлифоваше, доизясняваше образите в себе си.

Когато завърших романа си „Битието“, вече съзнавах дълбоко в себе си, че съм сериозен, ще употребя и този термин – голям писател. Но критиците просто ме премълчаваха. Не пожелаха да прочетат „Битието”, след това „Изходът”. И слава богу. Щяха да ги разгромят. Защото в тези два романа разказвам и развивам темата за удивителния механизъм на тоталитарната власт или както я наричам – тоталната власт, която се стреми да направи всички хора съучастници, а така и

еднакво виновни –  и палачите, но най-подлото – и жертвите.

Не мога да си обясня, но и днес колкото, както и където могат, ме премълчават. Може би по-младите автори смятат, че сме в някаква съдбовна надпревара. На мен това ми изглежда смешно. На никого никога не съм завиждал. С никого не съм се съревновавал освен със самия себе си. Опериран съм от чувство на завист. И ми е спокойно и леко. Има писатели, главно отпреди 10 ноември, които са предизвикали моето възхищение. 

След 10 ноември литература издребня. Като всичко, за жалост.

Бях близък приятел с Павел Вежинов. Въпреки че бях доста по-млад, вярваше в мен. Взе ме при себе си в списание „Съвременник”. Започнах като редактор, след това ме направи завеждащ-отдел, пак той ме назначи за зам. гл. редактор на списанието. След като си отиде, Бог да го прости, за една или две години главен редактор беше Андрей Гуляшки и когато напусна, станах главен редактор на списанието. Слава богу, успях да го опазя. „Съвременник”, а то възпита естетически няколко поколения интелектуалци в България и досега продължава да определя духовните хоризонти на модерната световна и българска литература. Четири десетилетия вече следи всичко по-интересно, което се случва в световната литература, особено след 10 ноември, защото тогава вече имахме пълна свобода. Макар че отвратителната идеологическа цензура бе заменена от не по-малко потискащата, убийствената „икономическа“ цензура. Списание „Съвременник“ никога не стана на някого или на някоя партия. То остана единствено на голямата литература. То трепти от чистота и е облечено в бяла риза.

Павел Вежинов изкарваше луди пари, но не ги ценеше.

Винаги носеше кариран, леко накривен каскет, влизаше в кафенето на Съюза на писателите, където клакьорите мигом го наобикаляха, а той им се усмихваше разсеяно. От всичко на света Павел най-много мразеше глупостта, а по правило това бяха бездарници и глупаци. После сядаше при нас в „Тихия кът“, поръчваше си водка и редколегията можеше да започне. Джобът му беше пълен със смачкани на топка непреброени пари. Така плащаше на сервитьорките, така плащаше и на своите партньори в покера. Многократно съм присъствал на неговите карета за покер, но не се включвах в играта. Беше ми гадно да печеля, но никак не обичах и да губя. Правех кафе и наблюдавах.

Човек най-много си личи какъв е, когато се изправи пред началниците или когато играе хазарт.

Веднага се усещат страхливците, циниците, стиснатите и широкопръстите, пресметливите и глупавите. На тях Павел с удоволствие им прибираше парите, почти винаги печелеше именно защото разполагаше с много пари. Това му даваше възможност да удвоява залога, докато късметът го сполети. Редколегията на „Съвременник” нямаше стая, затова се събирахме в „Тихия кът” в края на кафенето на Съюза на писателите. Обикновено Павел Вежинов пиеше една водка, ако си поръчаше втора, знаехме, че ще стане интересно, че предстоят страхотни разговори. Интересуваше се от физика, от устройството на Вселената. Вярваше, че има елементарна частица, наричаше я психотрон – която е причинител на живота, опложда мъртвината и носи психическата енергия. Според него тази частица е вездесъща, има я навсякъде, тя е Божията искра, която създава живота във Вселената. Много сме разговаряли по тези теми, защото той отлично знаеше, че те мен също ме вълнуват. Така понякога редколегията, започнала в 11 сутринта, продължаваше до 18,00 ч. вечерта. След това понякога ме канеше у тях, особено ако Нина /съпругата му/ беше приготвила нещо вкусно за ядене. У тях вечеряхме, допивахме си и понякога осъмвахме.

Павел Вежинов беше страстен рибар.

Една година летувахме заедно в писателския дом във Варна и той ме покани да му правя  компания, заведе ме до някакъв язовир с много шаран, с мириса на тиня и на вечност. Зареди той такъмите, седим ние, говорим си, по едно време една от въдиците – праааааас, разлюля се страшно, изхвърли звънеца, изглежда голяма риба се беше хванала. Скочи той, започна да навива макарата, напрежението е страхотно, целият почервеня, ще му стане лошо, казвам си. Стоя отстрани и гледам – огромен шаран, 60–70 см дълъг,  сигурно е тежал 7–8 кг може и повече. Аха да го извади, но в последния момент рибата се откачи, приплясна с опашка и избяга. И Павел Вежинов като почна да ме ругае:

Ти защо не дойде с кепчето, бе, за какво съм те взел тук!?

Ама ме навика грубо, накара ми се толкова несправедливо, че в един миг бях готов да си тръгна пеша. Замълчах си. Пак седим, пак нещо си говорим. Отново въдицата отскочи – прааааас, като че ли същият шаран захапа стръвта, глупакът. Започва отново битката с макарата. Този път обаче, имайки предвид какво ми е казал, взех кепчето и стоя до него, втренчен в плитчината, да не изпусна рибата. Беше огромна като прасе. Обаче тоя идиот, шаранът, отново скъса кукичката, откачи се и избяга. И Павел отново ми се развика:

Ти защо дойде? Подплаши рибата! Кой те повика?

Спрях да му обръщам внимание, не му говоря, седя и чакам да стане време да си ходим. Разбра, че е прекалил. Почувства се виновен и за да ме омилостиви, ми разказа романа си „Бариерата“, едва беше започнал да го пише. С него, мога да кажа, бяхме приятели. Той се държеше бащински с мен, а аз почтително, но с достойнство. Много дълго време му говорих на „Вие“. Накрая започна да ми се сърди: Ще ми говориш на „ти“! Аз ти заповядвам, иначе ще те уволня.  

Прекрасно приятелство съм имал и с Вера Мутафчиева.

Тя беше също удивително интересен човек, изключителна личност. Ходехме си често на гости, като се редувахме –  един път месечно тя идваше у нас, след това ѝ гостувахме ние с жена ми. Вера Мутафчиева пиеше страшно много. Всеки ден поне по една бутилка ракия от 700 грама. Но никога не се напиваше. При такова драстично наливане обикновено хората деградират, оглупяват. А тя имаше невероятно бистър ум, остър като бръснач и понякога жесток. Знаеше високата си цена и като писател, и като учен историк. И на никого не прощаваше.

Имаше любима фраза, която често употребяваше – "дреме ми централно".

Тя също се бореше да оцелее в онзи недружелюбен свят. Нея също я премълчаваха, не искаха да я признаят. А имаше книги на световно ниво – „Аз, Анна Комнина”, „Случаят Джем“ – велики книги. Освен писател тя беше и прекрасен историк. Но забележи, занимаваше се с османизма. Не искаше да се бърка в други теми, защото историците я мразеха заради баща й, гениалния български историк Петър Мутафчиев, а писателите я ненавиждаха заради таланта й.

За жалост ние сме малка страна, с прекрасен, чудно красив, но малък език.

Знае се, че тогава държавата инвестираше в културата, страхуваше се от писателите, затова направо ги глезеше. Разбира се, не всичките, винаги съгласните и послушните. Нито Емилиян Станев, нито Радичков, нито Вера Мутафчиева бяха сред любимците на тогавашната власт. Но беше удивително какъв смут настана, когато започнаха да вадят досиета. Сред хората, работили за службите и ДС, имаше много мои близки приятели, на които съм вярвал. А когато извадиха и досието на Вера Мутафчиева?!... Страх ме е, Милена, още не съм отишъл да видя кой кога какво е писал за мен, защото се боя, че ще се омерзя, страхувам се, че мога да намразя, а омразата ни прави несвободни, зависими от обекта на нашата ненавист. Въпреки че толкова време мина и вече всичко е попиляно, посипано с пепел,

дълбоко се надявам Вера Мутафчиева да не е писала за мен.

Някой ми беше намекнал, че е писала за Константин Павлов. И това страшно ме натъжи. ДС напипваше слабото място на някого и така го „работеше”. Както вече казах, голямата болка на Вера Мутафчиева беше, че не я признават. Другата ѝ голяма болка беше и отношението към баща й. Бяха зачертали неговото дело, мъчеха се да го забравят. Но се бранеше с типичния за нея цинизъм: Дреме ми централно! беше нейната броня, с която отстояваше себе си в онзи свят.

Щастливи! С Мирела във Велико Търново
Снимката ни е направена от петгодишната ни дъщеря Зорница

Любовта?

Имам няколко жени, оставили любовна следа в живота ми, но Мирела е най-важна за мен. Срещнахме се един зимен ден на площад „Славейков“. Познавахме се добре, бях печатал прекрасните й стихотворения  в „Съвременник“, защото много харесвах и ценях поезията й. Предложих ѝ да изпием по едно кафе. Така започнахме да се срещаме. По това време тя живееше в Елин Пелин, а дотам нямаше добре уреден транспорт. И веднъж, помня, бях купил билети за кино, но прожекцията беше от 8 ч. вечерта. Не ѝ се искаше много, сигурно си е помислила, че ѝ правя груби и косвени  намеци да остане вечерта при мен. Но аз кавалерски я закарах с колата си и така се издигнах в очите й. Двамата бяхме доста изстрадали хора, всеки със своите проблеми, но взаимно ценяхме това, което пишем. Прочетох  последната й тогава стихосбирка „Памет за подробности“. Прочете я и баща ми и остана удивен. Според него тя е един от големите ни поети.

Не бяхме още женени, когато Мирела ми каза, че е бременна.

Помолих я да махне детето. Вече имах две дъщери. Отново потърсих съвет от баща ми, който ми каза: Ако я принудиш да го направи, ще я загубиш. Заедно с детето ще си отиде и тя. Бъди сигурен в това. Предупреждавам те. Така на бял свят се появи Зорница. Бяха трудни времена, Милена. Заплатата ми като главен редактор на „Съвременник“ беше около 50 долара. Не се печатаха книгите ми. Последният хонорар, който получих, беше през 91-ва година, когато в Съветския съюз, или може би вече Русия, издадоха  „Хрътката“ и „Хрътката срещу Хрътката“. Съдбата на „Съвременник“ висеше на косъм, живеехме в несигурност – как ще оцеляваме, какво ще правим?! Че и дете! Тогава Мирела ми каза:

Дете не се гледа с пари, гледа се с любов. 

И колко беше права! Мирела имаше трудно раждане. Обърка я един лекар, няколко дни преди това й изтекоха водите. Наложи се бебето да се извади с цезарово сечение. Преди да я вкарат в операционната, доктор Димитров, който дойде при нас заедно с името си – Ангел, сякаш беше пратен свише, ме извика и каза: Жена ти или детето? Ще трябва да избереш! – И двете, успях да промълвя. Изумителен лекар! Пушеше от най-евтините и жестоки цигари. Между пожълтелите си пръсти винаги стискаше недопушен фас. Но какъв човек! Какъв лекар! Той ги спаси. Благодарни сме му и винаги го споменаваме. Дори написах името му, д-р Ангел Димитров, в романа „Разруха”.

Като истински ангел той дойде и спаси детето ни.

Когато се роди Зорница, 40 и повече дни живя в кувьоз. Тогава апаратурите не бяха съвършени и налягането на кислорода вероятно ѝ беше причинило голямо далекогледство. До втората годинка не знаехме, че почти не вижда. Усещахме, че нещо не е наред, чудехме се защо детето е толкова неспокойно и нервно, мъчително търсихме причината. А то, без да може да обясни, дълго време е имало пред себе си един размазан, безформен, навярно ужасен, полуразпознаваем свят. Затова винаги се държеше за майка си. Наложи се да носи очила. И беше толкова

сладка и очарователна – мъничко момиченце, красиво, с дебели, тежки лупи.

Беше интелигентно и различно дете. Измисляше си нейни думи. Например „искам да бося“ в превод означаваше, че иска да ходи боса. Между нея и майка й още тогава се изгради изключително силна връзка. Обикновено по Фройд дъщерите имат емоционална връзка с бащата, а майката – със сина, както беше с моята майка например. Но в нашето семейство е обратното. Разбира се, със Зорница се обичаме много, но тя споделя всичко с майка си. Приятелки са и това е изключително красиво и важно. За наша радост и до днес Зорница е такава – поразително интелигентна и умна – мисли бързо и комбинативно като мен и има памет като майка си.

С дъщеря ми Зорница  

Другият голям подарък, който Мирела ми направи, беше, че успя да ме върне към писането.

След 90–91 г. бях престанал да пиша, всичко ми се струваше безсмислено. Изведнъж у мен се породи идеята да напиша една от най-значимите си книги – „Поп Богомил и съвършенството на страха“. Зорничка се беше родила, двете лежаха в болницата и чакахме да ги изпишат. Всеки ден в продължение на 40 дни аз носех на Мирела страници от романа си да ги прочете, да ми каже какво мисли. След толкова дълго мълчание ми беше необходимо да се огледам в някого, в някого, на когото вярвам. Така пишех по-леко. И по-светло ми беше на душата. Това е може би най-хубавата ми, най-философската ми книга. След това написах „Разруха”, „Светове“. И така потръгна. Със „Законът” завърших окончателно епичната си трилогия „Битието“, „Изходът“, „Законът“. Миналата година излезе от печат „Орлов мост”. Творчеството ми доби завършен вид и оставя у мен вълнуващия, щастлив привкус на осъщественост.

Следва откъс от книгата “Поп Богомил и съвършенството на страха“

— То­­ва е пе­­чал­­­но, Ни­­ко­­ла... Но страш­­­но­­то, зло­­ве­­що­­то е, че Бер­­­нар Ги на­­у­­чи всич­­­ко. А той е Ве­­ли­­кия ин­­к­­­ви­­зи­­тор.

— За­­що неп­­­ре­­къс­­­на­­то го на­­ри­­чаш Ве­­лик? — не се стър­­­пях и по­­пи­­тах аз.

Фран­­­цис­­­ка­­не­­цът ме пог­­­лед­­­на тъж­­­но, очи­­те му се­­га из­­г­­­леж­­­да­­ха учу­де­ни и чисти ка­­то на де­­те. Той въз­­­дъх­­­на. Ше­­по­­тът, поч­­­ти не­­до­­ло­­ви­­мо­­то дви­­же­­ние на ус­­т­­­ни­­те му ед­­­ва ме до­­кос­­­на.

— Зна­­еш ли — за­­поч­­­на ня­­как нра­во­у­чи­тел­но той, — до­­ри ут­­­ре да се по­­я­­ви Хрис­­­тос, да сле­­зе от не­­бе­­то и да тръг­­­не по слав­­­ния си зе­­мен път, да из­­­це­­ля­­ва със сво­­я­­та ус­­­мив­­­ка на оп­­­ро­­ща­­ва­­ща скръб, да нап­­­ра­­ви чу­­де­­са, да вдиг­­­не Ла­­зар от гро­­ба и да му ка­­же: „Ла­­за­­ре, ста­­ни и хо­­ди!“, да Го ви­­дим как се сте­­ле по въл­­­ни­­те, об­­­лян в бо­­жи­­я­­та свет­­­ли­­на, то Бер­­­нар Ги ще Го поз­­­нае ка­­то смър­­­тен враг, ще Го обя­­ви за ере­­тик и ще Го пре­­да­­де на кла­­да. За­­що­­то Иисус не е нужен ве­­че, но­ви­ят Иисус ще пре­­чи на оня Иисус, на Ос­та­ва­не­то, за ко­­е­­то бе раз­­п­­­нат на Гол­­­го­­та.

Фран­­­цис­­­ка­­не­­цът сму­­те­­но се прек­­­ръс­­­ти.

— И Ве­­ли­­кия ин­­к­­­ви­­зи­­тор ще на­­ме­­ри при­­чи­­ни, за да осъ­­ди Хрис­­­тос. Бер­­­нар ще се до­­се­­ти, че не мо­­же да се пов­­­то­­ри не­­пов­­­то­­ри­­мо­­то, че то­­зи дне­шен Иисус, кол­­­ко­­то и ре­­а­­лен да е Той, е са­­мо бъб­­­ри­­вост по от­­­но­­ше­­ние на слу­­чи­­ло­то се Оста­ва­не, че Слез­­­лия е ко­­пие, а не ори­­ги­­на­­лът, сле­­до­­ва­­тел­­­но е въд­во­рен сред нас не от Тво­­ре­­ца, а от Би­­ти­­е­­то.

Ако та­­зи при­­чи­­на не бъ­­де взе­­та под вни­­ма­­ние от съ­­да, то Бер­­­нар Ги ще потърси дру­­га. Иисус не мо­­же да се ро­­ди във Ве­­ро­­на или в Толедо, ще ка­­же Ги, щом вед­­­нъж се е ро­­дил в На­­за­­рет. Той ня­­ма пра­­во да се ро­ди в 1327 година, щом вед­­­нъж се е ро­­дил точ­­­но пре­­ди 1327 ле­та, за­­що­­то как­­­во то­­га­­ва сме пра­­ви­­ли ние през из­ми­на­ли­те ве­­ко­­ве? То­­зи Лъ­­жех­­­рис­­­тос е ере­­тик по приро­­да и се ос­­­ме­­ля­­ва да се прък­­­не се­га, след ка­­то 1327 го­­ди­­ни ис­­­тин­­с­­­ки­­ят Син Бо­­жий не е уми­­рал в ду­­ши­­те ни, в де­­ла­­та ни, в мо­­лит­­­ви­­те и в съл­­­зи­­те ни. Как един жив об­­­раз мо­­же да бъ­­де под­­­ме­­нен с един жив чо­­век? — ще по­­пи­­та злъч­­­но Бер­­­нар Ги. — То­­зи Иисус, кой­­то пра­­ви чу­­де­­са, но мо­­жем да пип­­­нем, ид­­­ва да уни­­жи и, още по-неп­рос­ти­мо, да из­ли­чи Оня, кой­­то мо­­жем да докоснем са­­мо с ду­­ша­­та си, кой­­то е стра­­дал и се е въз­­­не­­съл, за да ос­­­та­­не завина­­ги в нас. За­­що­­то къ­­де е Хрис­­­тос, ще по­­пи­­та ис­к­ре­но про­съл­зен Бер­­­нар Ги. Той е у нас. А къ­­де е то­­зи Лъ­­же­­и­­и­сус, той е в очи­­те ни из­­­вън нас. Не, аз ня­­ма да раз­­­ре­­ша под­­­мя­­на­­та, ще се про­­вик­­­не раз­тър­с­ва­що Ве­­ли­­кия инквизитор, ня­­ма да поз­­­во­­ля то­­ва из­­­пи­­та­­ние за вя­­ра­­та. То­­зи иже­­на­­ри­­ца­­е­­мий Иисус до­­ри и да е ис­­­тин­­с­­­ки­­ят Иисус, то Той е фор­­­ма на но­­ва ерес, за­­що­­то ка­­то ни да­­ва сво­­бо­­да­­та да го съ­­зер­­­ца­­ва­­ме от­­­но­­во, Той ни от­­­не­­ма сво­­бо­­да­­та да Го поз­­­на­­ем в из­­с­­т­­­ра­­да­­но­­то Му от нас съ­­вър­­­шен­­с­­т­­­во. Как­­­ви­­то и чу­­де­­са да сто­­ри, Той ще ни от­не­ме Чу­до­то, ще по­сег­не на Се­­бе си или по-точ­­­но ще ру­­ши създаде­­на­­та ве­­че от нас пред­­с­­­та­­ва за Не­­го, ще прес­­­та­­не да бъ­­де все­­о­­бе­­ма­­що по­­ня­­тие и ще се пре­­вър­­­не в ду­­ма, от ис­­­то­­ри­я­та Той ще се сма­­ли в име­то.

Да, Хрис­­­тос е бил си­­я­­ен и на­­пъл­­­но не­­о­­бик­­­но­­вен, но кол­­­ко хо­­ра са ра­­бо­­ти­­ли за Не­­го, из­­­чис­­т­­­ва­­ли са раз­­­ка­­за за Не­­го от под­­­роб­­­на­­та Му прах, умо­­ря­­ва­­ли са се и са уми­­ра­­ли за Не­­го, уби­­ва­­ли са в Не­­го­­во­­то сло­­во и не Хрис­­­тос, ще ка­­же най-сет­­­не Ве­­ли­­кия Ин­­к­­­ви­­зи­­тор, а пъ­­тят към Хрис­­­тос е ис­­­тин­­с­­­ка­­та вя­­ра. Вя­­ра­­та е за­­пом­­­ня­­не­­то, ос­­­мис­­­ля­­не­­то и усъ­­вър­­­шен­­с­­т­­­ва­­не­­то на Иисус, тру­­дът, из­­­ха­­бен за Иисус. А То­­зи тук пред вас е на­­си­­лие — ма­­кар и да е ис­­­тин­­с­­­ки Той ще до­­не­­се на зе­­мя­­та най-ко­­вар­­­на­­та ерес. Из­­п­­­ра­­ве­­ни­­ят пред вас е пре­­о­­па­­сен ере­­си­­арх, имен­­­но за­­що­­то в не­­го поз­­­нах­­­ме Иисус.

Сто­­ри ми се, че тя­­ло­­то на мъртвия Се­­ве­­рин ужа­­се­­но по­­­т­­­ръп­­­на в по­­лум­­­ра­­ка. Умбер­­­то от Бо­­ло­­ня зах­­­вър­­­ли ръ­­ка­­ви­­ци­­те в огъ­­ня и без­­­дън­­­но умо­­рен се свле­­че на сто­­ла. Ди­­ша­­ше теж­­­ко. Не­­виж­­­да­­щи очи­­те му блуж­­­да­­е­­ха.

— Ис­­­каш да ка­­жеш — про­­мъл­­­вих вле­­де­­нен, — че кой­­то и да по­­пад­­­не в ла­­пи­­те на Бер­­­нар Ги, ве­­че е об­­­ре­­чен? Но ти си жив, Ум­­­бер­­­то?

— Та­­ка е, аз един­­с­­т­­­вен се из­­­мък­­­нах и зна­­еш ли за­­що? Аз му про­­ти­­во­­ре­­чах, пре­­диз­­­вик­­­вах не­­на­­сит­­­ния му ум и та­­ка му дос­­­та­­вях удо­­вол­­с­­т­­­вие. Той не ми прос­­­ти, прос­­­то от­­­ло­­жи участ­­­та ми, да­­де ми от­­с­­­роч­­­ка, по­­не­­же в ония го­­ди­­ни все още не бях убе­­ден, че е Ве­­лик, че ду­­ша­­та му е нап­­­ра­­ве­­на от проз­­­рач­­­но­­то стъкло, през ко­­е­­то са­­ми уго­­ле­­мя­­ва­­ме Бог.

П.С. Очаквайте трета част от интервюто с Владимир Зарев, което той даде специално за „Гласове“.

Първа част можете да прочетете на адрес: 

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/vladimir-zarev