Дядо Йордан, по бащина линия, е убит в Междусъюзническата война. Баба Веселина, останала млада вдовица, живеела в страхотна мизерия с двете си деца – баща ми и леля ми. За да осигури прехраната им, перяла дрехите на по-заможните видинчани. След няколко години тя се омъжила отново, а вторият ѝ съпруг довел четири деца. Този човек обаче доста пиел и често посягал на баба ми. Веднъж баща ми, трябва да е бил 13–14-годишен, не издържал и скочил, за да спре ударите. Тогава вторият му баща го изгонил на улицата и татко отишъл да живее при леля си Йонка и нейния мъж – много добри хора, но бездетни, затова приели, обичали и отгледали баща ми като собствен син. Те също били бедни, имали гальота, с която дядо Тодор пренасял багаж, пясък и така успявал да изкара някой лев. Къщата им била много малка, само от една стая, затова татко живеел в обора и там на свещ си подготвял уроците. Но завършил Видинската гимназия първи по успех. От него знам, че всяка вечер баба Йонка и дядо Тодор сядали,
изпивали половин литър ракия, след това плачели, плачели, най-вероятно от някаква инстинктивна нежност и доброта…
Родителите на майка ми, дядо Костадин и баба Елена, са от Бобошево. Препитавали се с отглеждане на тютюн – неблагодарна и тежка работа. Мама си спомняше с ужас за тези времена. Разказвала ми е как била малко дете, когато още в три и половина-четири часа сутрин я будели, за да отиде с родителите си на нивите да берат тютюна. Затова един ден решили да потърсят препитание в големия град и така дошли в София. Дядо Костадин започнал работа като пазач на складове за дървен материал, след това станал разсилен в училище – биел звънеца. А баба ми Елена останала у дома да си гледа децата – майка ми и нейния по-голям брат. Мама никак не обичаше да говори за него. Знам само, че бил часовникар с изключително сръчни ръце, перфектно владеел занаята, затова и изкарвал много пари. Джобовете му винаги били пълни не просто с банкноти, а с пачки непреброени пари. Бил с широки пръсти, обичал шумните компании и кръчмите, където пилеел парите си, но на мама никога не помогнал, нито в гимназията, нито като студентка. Умира от алкохолизъм.
От всичките ми баби и дядовци ясен спомен имам само за баба Елена. Имаше прекрасна сребърна плитка, която винаги навиваше на кок, който пък прикрепяше с няколко големи фиби. Едното ѝ око беше изкуствено. Вечерно време си го сваляше и слагаше в чашка с вода.
Цяла нощ окото на баба Елена продължаваше да ме гледа.
Помня онова особено чувство, много вълнуващо, но и много потискащо. В нейната стая винаги гореше кандило. Имаше и голям старинен часовник, който отмерваше времето и преброяваше часовете с гонг – особен, дълбок, много приятен звук, който се разнасяше из целия апартамент. Помня силуета ѝ, когато заставаше до прозореца и гледаше навън в припадащия полумрак. Стоеше така с часове, без да пали лампа. Особено силни са спомените ми за онези зими. Навън пред къщата, под прозорците ни, имаше от ония старите електрически стълбове, които правеха призрачна конусовидна светлина, в която можеше да наблюдаваш танца на снежинките.
Вгледана в това изсипване на небето, баба Елена оставаше така с часове.
Приличаше ми на голяма птица. Понякога имах странното усещане, че не е при нас, че е в своя си живот, но и някъде извън него, тя вече си беше тръгнала. Беше много, много добър човек. И много набожна. Понякога, без знанието на родителите ми (които пък бяха заклети атеисти), тя ме взимаше със себе и отивахме в църквата „Свети Седмочисленици“. Никога няма да забравя полумрака, изпълнен с тайнство, с мирис на изстиващи, хладни плочи, на горели свещи и тамян. Там, в този полумрак, стоях притихнал с усещането за връщане към нещо утробно, нещо дълбинно, неосъзнато,
за връщането и връзката с едно митично и сложно чувство.
Аз правя дълбока разлика между мистичното чувство на човека, неговата вяра и религията. Вярата е дълбоко и интимно преживяване. Тя е различна за всеки човек – според неговите духовни качества, духовна опитност, вътрешна нагласа и интелектуално развитие. За мен религията е дрехата, а Църквата е институцията, която стяга вярата в правила и канони. Затова мисля, че всяка ерес е въпрос, отправен към Бога, който не само не смалява и не обижда Бог, но разказва и разширява нашите представи за Него. Така както мравката не може да проумее какво е човекът, така и ние, хората, нямаме сетива за необгледната и пустинна същност на Бог.
Но да се върна към историята на моите родители. Баща ми завършва гимназията във Видин с пълно отличие и с неприкрити леви убеждения. Питал съм го защо е станал комунист. Беше ми тясно във Видин, не само поради мъчителната бедност, но и в самата тогава еснафска атмосфера на града. Две неща ме спасяваха – величието на реката, на Дунав, и величието на книгите... Въображението ми беше жадно и за някаква голяма далечна, непостижима идея, споделяше той.
След гимназията баща ми попада в казармата. Има една любопитна история, разказа я Деян Енев във вестник „Сега“ и той ме запозна с човека, който пък я беше споделил с него. Казваше се Стефан Чурешки, блестящ историк, автор на няколко книги, много начетена и интересна личност, който за жалост се самоуби. Та той ми разказа следната история. Като войник баща ми попада в ротата на неговия дядо майор Стефан Тошков. Понеже татко бил комунист, правел пропаганди и между войниците. И загазил, бил дори пред затвор, когато майор Тошков някак си успява да го спаси. Защото въпреки левите убеждения на баща ми той се възхищавал на неговата образованост и интелигентност. След 9 септември 1944 г. вече полковник Стефан Тошков бил несправедливо изправен пред Народния съд. Тогава баща ми се намесил, гарантирал за него, за това, че той е офицер на честта, че никога не е бил свързан с фашизма, че е с високи патриотични разбирания и успял да отмени смъртната му присъда. До края на дните си дядото на Стефан все повтарял: Панталей Зарев спаси живота ми. Ето една кратка история за това колко е важно да бъдем хора, да бъдем човеци, Милена.
Защото, както злото е заразно и се разпространява причинно-следствено, така и доброто също се разпространява причинно-следствено.
След казармата баща ми заминал за Лом, където започнал работа в митницата. Знам, че приятели са искали да го оженят за зъболекарка, една от най-богатите жени в града, с голяма и красива къща. И ако беше останал в Лом, кой знае по какъв начин е щял да тръгне животът му. Той обаче станал член на Окръжния комитет на Партията. Не знам точно историята, но го заловили и попаднал в полицията, където 20 дни бил подложен на ужасяващи изпитания, разпити, и бой, бой, бой... излязъл от подземията със счупени ребра, с откъснат плаващ бъбрек. Казвал ми е, че в сравнение с полицията и изтезанията там
двете години затвор са му се сторили като санаториум.
След като го освободили, дошъл в София и записал да следва философия. Преподавал му проф. Михалчев – един от светилата във философската наука по онова време. След първия семестър баща ми поискал да се яви на два изпита наведнъж. Проф. Михалчев се опитал да го разубеди, като му обяснил, че ако го скъса дори на единия, после трудно ще намери време да го изпита отново. Въпреки това баща им настоял, явил се и професорът му написал две шестици, подарил му писалката си, това съм го разказал в романа си „Битието“, поканил го в кабинета си и му казал: От начина, по който говорихте, усетих, че сте с леви разбирания, вероятно сте комунист. Имам течението на едно съветско философско списание, което съм купувал, докато бях посланик в Съветския съюз. И искам да ви дам тези броеве.
И така, баща ми завършил философия и започнал да се занимава с литературна критика. След Девети септември били много близки с Вълко Червенков. Татко искал да стане доцент в университета, затова трябвало да напише молба до Червенков, който, вместо да го подкрепи, смачкал листа, хвърлил го в кошчето и му казал: Ние, другарю Зарев, оттук управляваме. Тук ще стоиш. Татко обаче настоял и бил назначен в Софийския университет, по-късно става и професор. След време обаче
Вълко Червенков не се посвенява да удари жестоко баща ми в случая с романа „Тютюн“ на Димитър Димов.
След излизането на „Тютюн” Георги Караславов и Павел Вежинов създават нагласа в културната ни общественост, че това е роман с буржоазен характер, че той не разказва достатъчно вярно историята за годините преди 9 септември. Започват брожения, започват събрания в Съюза на писателите, на които Димитър Димов трябва да присъства и слуша как пълни бездарници и глупаци говорят и дават оценки за романа му! Тогава баща ми написва статия, която не отрича романа, но прави бележки, и то главно в идеологически смисъл. Малко преди да излезе статията в „Литературен фронт”, Димитър Димов идва у дома и му казва: Другарю Зарев, съветвам те да изтеглиш статията си. – Няма да я изтегля, другарю Димов, отговаря баща ми, ти знаеш моето отношение към теб, аз съм писал с възторг за „Осъдени души”, за „Поручик Бенц”. И какво става? След като публикуват критиката на баща ми, във вестник „Работническо дело“ излиза унищожителна статия (написана най-вероятно от Вълко Червенков) за романа „Тютюн” и неговите „злополучни критици“. В основата на удара е баща ми. Разказвал ми е колко страшно е било, как са го следили, идвали са у дома хора от Държавна сигурност и неколкократно са преравяли бюрото му. Колко унизително било, когато го изправили в най-голямата аудитория на Университета, за да си направи самокритика пред преподаватели и студенти. И колко послушници и бездарници, благодарение на случая с романа „Тютюн”, направили кариерите си на негов гръб.
Много малко били хората, запазили нормално отношение към баща ми, и един от тях бил Димитър Димов,
който дори му предложил в ръкопис да прочете прекрасната му драма „Почивка в Арко Ирис”. Споделял ми е: Влади, шест-седем години името ми беше задраскано, нямаше го в литературния печат, нямаше една буква, излязла от мен. Името му се възстановява едва след Априлския пленум. Тогава баща ми написва отделна книга за Димитър Димов. Татко изключително много го ценеше, считаше, че той е най-европейският български писател. В "Панорамата" му отдели достойно място и до края на живота си винаги говореше за него не само като за изключителен интелектуалец и голям писател, но като за личност, към която изпитва огромно уважение и възхищение пред човешкия й морал.
С мама се запознали по доста прозаичен начин – продал ѝ старата си пружина.
Били студенти, когато се срещат. Мама също имаше леви разбирания. Беше учител по история. И трябва да ти кажа, Милена, че досега нейни ученички благоговеят за нея.
Татяна Лолова, като ме види, все за нея ми разказва: Никога няма да забравя другарката Гъркинкова. Тя ни караше да мислим!
Защото не е изисквала от тях просто да повтарят факти и дати, а да мислят, да схванат логиката на историческия процес. Мама беше много справедлив и свободолюбив човек. Сигурно затова толкова са я обичали нейните ученички.
Семейството ни
За разлика от мама, която беше сърдечна и ласкава с нас, баща ми беше доста суров, затворен в себе си, не обичаше шумните компании, не пиеше, не пушеше. Беше кабинетен учен с железен режим. Сутрин ставаше в 6.00 ч., между 6.30 и 6.45 сядаше на бюрото и работеше до към 10.30 – 11.00 ч. След това отиваше в Университета, четеше лекциите си, прибираше се вкъщи и сядаше отново да пише. И така всеки ден. Работеше много, обичаше и се прекланяше пред художествената литература, особено пред българската. Обичаше и се прекланяше още пред българския народ. В срещите си с Емилиян Станев и Димитър Талев с часове обсъждаха народопсихологията, душевните и духовни качества на българина.
Дълбоко в себе си пазеше илюзии, с които така и не се раздели.
Много интересна беше нашата махала. Живеехме на ул. „Любен Каравелов“, между ул. „Граф Игнатиев“ и огромните Перловски складове. Днес там се намира НДК, но тогава беше краят на София. Всяка есен от тези складове тръгваха каруци, натоварени с въглища или дърва, теглени от потни кончета, наметнати с чулове, които димяха и излъчваха остър
мирис на пот и на нещастие.
Все така през есента улицата се озвучаваше от викове: Зеларяяяя, зеларяяяя!, значи преминават каруците от Самоков, натоварени със зеле. Във всяка къща се слагаше кисело зеле в каци, което спасяваше хората през зимата, защото на пазара нямаше нито плодове, нито зеленчуци.
Редовно махалата я обхождаше един циганин (имаше голяма туморна буца на врата) и викаше: Стари дрехи купуваааам, стари дрехи купуваааам. По онова време нямаше дрехи, нямаше обувки, затова циганинът изкупуваше похабени дрехи и стари обувки за жълти стотинки, които след това препродаваше. А аз умирах от страх да не ме метне и мен в големия си прашен чувал.
Наминаваше и друг циганин, устата му беше пълна със златни зъби,
той пък палеше огън в двора на кооперацията ни и калайдисваше съдовете на цялата махала. Тогава се готвеше предимно в бакърени съдове, които можеха да станат отровни, ако не са добре калайдисани. Та сядаше той в двора, палеше огъня, първо нагряваше хубаво съдовете, след това ги намазваше с нишадър и пускаше във всеки един от тях по едно топче калай – малко и игриво, което размазваше постепенно и тавите блесваха, ставаха лъскави като огледало. Голям майстор беше. Помня, че имаше мустаци и най-странното – едното му око беше синьо, а другото кафяво!
Голям чешит беше и пилчарят. Навестяваше ни от близките села и носеше в двете си ръце вързани по 2-3 кокошки. Първо мама си избираше някоя от тях, след това той палеше огън на двора, където я обезглавяваше, оскубваше, пърлеше и я носеше на мама готова за тенджерата. А колко вкусни бяха тези кокошки, тичали по двора, хранили се с червейчета, със зрънца, със свобода.
Със сестра ми
Помня и точиларя, който изникваше от ъгъла на улица „Ален мак“ с едно огромно точило, задвижвано хитроумно от каиши, пред което съм стоял прехласнат с часове! Неговият уред представляваше всъщност кръгъл шмиргел, който той въртеше с крак и при докосването му с ножа или ножица рукваха искри! Беше страхотно събитие за нас, децата, когато точиларят работеше. С часове седяхме около него и съзерцавахме колелото, празника на искрите. Остриетата съскаха, после той ги топваше във вода и ги опитваше върху палеца на ръката си.
В махалата живееше и един странен чешит, викаха му Кьосето. Беше собственик на малко магазинче за стъкла и правеше прозорците на цялата махала. Много ни обичаше нас, децата, защото често, особено когато играехме с топка, чупехме прозорците на съседите и така му осигурявахме редовна клиентела. Затова винаги имаше бонбончета, с които ни черпеше. Беше кьосе с много писклив и тънък гласец. Правеше и огледала – намазваше стъклото с някаква кафява смес, той си я знаеше, с часове съм седял като омагьосан да гледам как прави фасетите.
На ъгъла с „Ален мак“ държеше дюкян и друг образ – Куция Бог,
той пък беше шивачът на махалата. В ателието си имаше няколко дървени манекена, на които правеше предварително проби. Върху поставка от релса стърчеше и огромна ютия с дървени въглища. Той шиеше костюмите на баща ми и разговаряха много по политически теми, докато очертаваше с кредата и забоцваше с карфици местата, където трябва да се отпусне или отнеме.
По наше време нямаше топки, а т.нар. футболета с плондир, те имаха „цицка“, през която се надуваха. След това цицката се притягаше здраво, вкарваше се вътре и топката се стягаше с върви. Играехме по цял ден на улицата или в дворовете на мач, на фунийки, на стражари и апаши. Но най-любимо и опасно наше занимание беше, когато взривявахме консервени кутии. Взимаш, значи, тенекиена кутия и я пробиваш отгоре. Слагаш вътре парче карбид и я заравяш в предварително изкопана дупка. Сипваш вода през направената дупка, запушваш дупката с пръст и когато налягането на газовете в кутията се увеличи, махаш пръстта и с факла от разстояние палиш кутията. Настава взрив, невероятен, фантастичен! Кутиите излитаха над седеметажните кооперации. Веднъж стана инцидент – взривената кутия сцепи главата на един приятел. Малкият дявол беше все пак, защото такава бомба можеше да му отнесе главата.
По онова време много се говореше, че може да има атомна война.
До нашата кооперация построиха нова, модерна сграда на Министерството на здравеопазването, в която знаехме, че под мазетата ѝ има скривалище. Разбира се, то стана любимо място за игри. Слизахме надолу, много надолу по метални стълби и се озовавахме пред огромните, дебели 15 см метални врати, затворени не с обикновен ключ, а със специални ръчки. Не знам как стана, но ние намерихме такъв „вълшебен ключ“, с който отваряхме и затваряхме скривалището. А там каква игра падаше! Беше огромно скривалище, с много входове и тъмни проходи, които обикаляхме със запалени свещи и фенери. Имаше и голямо помещение, пълно с одеяла и консерви, но нищо не смеехме да пипаме. Друго опасно място за игри бяха покривите. Много обичахме да ходим по керемидите на тези 6–7-етажни сгради, да сядаме на ръбовете на стрехите и точно там да си говорим. Чудя се как никой от нас не пострада, защото най-безразсъдно бродехме по тъмни мазета и тавани, влизахме през капандури и малки счупени прозорци, където пък намирахме нашите „съкровища“ – странни и стари вещи – изхвърлено, забравено човешко минало. Хем ни беше страх, хем тези тъмни и страшни места ни привличаха. Като всяко опасно и страшно нещо,
страхът, това величествено състояние, предизвикано от неизвестността, действа точно като пропастта, в него се пада.
В двора на нашата кооперация беше построена къща от камък, в която живееха госпожа Дерманчева и нейният съпруг – чичо Манол. Госпожа Дерманчева беше сбогувала се с младостта, попреминала красавица, за която се знаеше, че на младини е разбила много мъжки сърца. Легенди се носеха за нейните авантюри и съпрузи – че била женена за гръцки търговец на кораби, за богат турчин, който пък търгувал с тютюни, че е живяла дълго време в Париж. Знаеше френски и полски, затова често взимаше дъщеричката на полския посланик при себе си, за която се грижеше няколко дни в седмицата. Момиченцето се казваше Яглонка, трябва да е било на 5–6 годинки, чудно красиво, с руси коси и големи, учудени сини очи на професионален лъжесвидетел. Всички момчета от махалата, до едно загорели посред лятото в своите сатенени черни гащета с кант, потници и гуменки, бяхме влюбени в Яглонка – малката принцеса, облечена в копринени роклички с дантели. Ние, момчетата, се нареждахме пред вратата на госпожа Дерманчева и търпеливо изчаквахме Яглонка да се появи. Съпругът на госпожа Дерманчева, чичо Манол, беше висок и строен мъж. И винаги ходеше с бастун. Бяха от старата буржоазия. Костюмите му до един имаха жилетки. Но най-много ме изумяваше, когато изваждаше и подреждаше обувките си навън, за да ги лъска, повечето двуцветни, с дупчици и с дървени опъвалки, за да не губят формата си.
На връх Шипка със сестра ми, майка ми и баща ми. Аз, както е видно, съм се покатерил на черешовото топче
Разбира се, освен игрите в махалата всяко дете тренираше нещо. Аз минах през футбола, баскетбола, дори на бокс се записах. Мислех си, че така ще преодолея себе си и собствения си ужас от физическо насилие. Ходех да тренирам на стадион „Васил Левски“, треньор ми беше Петър Станков, голям боксьор, който много ме ценеше. Но не заради боксовите ми качества, биеха ме всички циганета, а защото бях силен ученик. По онова време се изискваше отборът да има среден успех 4 (над 3,50). Та с моите шестици и тройките на другите момчета успявахме да хванем минимума. Затова Станков много ме окуражаваше, дори ме хвалеше:
Ще идваш да се боксираш, няма да се отказваш, добре се развиваш!
В моето юношество модерни станаха тесните панталони. Затова отидох при Куция Бог да ми ушие „кюнци“. Колко е най-тесният, който си шил, питам го. – 19 сантиметра. – Значи моя ще го направиш 17. Не можа да ме разубеди. Уши ми ги толкова тесни, че макар с голяма мъка, успявах да ги обуя, но сам не можех да ги събуя. Винаги трябваше някой да дойде и да дърпа „кюнците“ от другия край. Но бях страшно модерен! Сестра ми по това време следваше кинорежисура в Полша, откъдето ми донесе и шушляк, тънък, от истинска шушлякова материя. Зиме, лете, нямаше никакво значение! Обувах едни трандафори (обувки с много остър връх отпред) и
така пременен – с шушляка, „кюнците“ и трандафорите,
се отправях към малкото стадионче, където карахме зимни кънки. Клинч страшен, минусови температури, аз обаче свръхмодерен! От студа шушлякът се превръщаше в ледена хартия, с която вятърът си играеше – накъдето я отвееше, така си оставаше да стърчи – след мен, зад мен, над мен.
Въпреки че съм роден и живея в София, според мен София не може да бъде роден град на никого. Винаги е бил много разностилен откъм човешки пейзаж, още по мое време малко бяха кореняците, повечето „софиянци“ бяха придошли в големия град от различни краища на България. Със завист гледах на моите приятелчета от махалата, които си имаха баба и дядо на село. Бил съм може би 6–7-годишен, когато баща ми за първи път ме заведе във Видин и атмосферата на този град ме очарова и погълна.
Оттогава приемам Видин за мой роден град,
града, към който винаги се връщам с огромен вътрешен възторг. Стоях като омагьосан пред огромните порти на крепостта Баба Вида, съзерцавах реката, по която бавно, бавно като видения преминаваха шлепове и белите корабчета. Някои присядаха на пристанището, после отново тръгваха. И мен ме обхващаше огромна, нетърпима тъга по пътуването, тъга по големия свят, тъга по нещо, което не познавам и което навярно е приказно, различно и красиво.
Помня и бабите, които плетяха пред къщите си. Седяха на малки дървени столчета и под напръсканата от слънцето светлина, която преминаваше през лозниците, заплитаха бримките. Сякаш заплитаха между куките си самото време. Всяка пролет те излизаха и се преброяваха – колко и кои са останали. През есента пак се преброяваха,
прибираха плетките, набръчкните си усмивки и си влизаха по къщите.
Помня и приведените жени, които перяха на Дунава, огромната градина със столетните дървета и уханието на чимшир, джамията на Осман Пазвантоглу със сърце наместо полумесец на минарето си, прекрасната сграда на еврейската синагога. А също Военния оркестър, който събота и неделя пред галерията, всъщност пред бившия офицерски клуб, свиреше бойки маршове.
С татко в Хисаря
Първи клас записах в 7-о училище на „Иван Шишман”, където учителка беше и мама, до четвърти клас мой учител беше незабравимият „другарят Стоянов“. Той беше сладкодумен и често ни свиреше на цигулка. Страшно обичах часовете по български език, защото ни раздаваше френското списание „Пиф“ и по картинките правехме свободни съчинения. Вече в пети клас литература ми преподаваше другарката Копринарова, която никога не ми написа повече от четворка, защото мразеше майка ми. А аз знаех, наистина знаех. Накрая мама се видя в чудо и ме премести в 6-о училище, където завърших прогимназията. След него отидох в 34-то училище „Шишман”, зад гърба на коня, където сега е руското училище. Бях много добър ученик до 10-и клас, когато успехът ми рязко спадна, защото взех да бягам от часовете, качвах се в таванчето на един приятел, Любо Петела, и там четях до стъмване. Четях като луд, по няколко книги наведнъж, бях опиянен от думите. Имахме готина класна, беше хубава и отличаващо се елегантна, тайно бях влюбен в нея. Показах й стихотворенията си, по това време пишех абсурдна свръхмодерна поезия. Тя се опитваше да ме спасява, но неизвинените ми отсъствия набъбваха. Тогава за последно се преместих в 32-ро училище, където завърших средното си образование с диплома 5,37. Но за да си повиша дипломата си, трябваше да се явя на матура по няколко предмета.
Знаеш ли, Милена, винаги съм бил силен ученик, но никога не съм обичал училището.
Не можех да понасям тази мущровка, отнемането на свободата, това, че ни даваха принудително знание, голяма част от което въобще не ме интересуваше. Смаляваше ми усещането за свобода, за самия мен. Не можех да осъществя себе си, а знаех, че съм нещо повече от това, което изискват от мен там, в училище.
Но обичах празниците, особено 24 май, празника на буквите, когато ни повеждаше духовата музика на 7-о училище с прекрасните „сребърни“ тръби. След тях се нареждахме отличниците, носехме специални ленти и цветя. Колко много цветя! Най-отпред, с чувство на гордост и вътрешен респект, носехме портрета на Кирил и на Методи. Такова вълнение, и сега ме побиват тръпки, като си спомням.
Може би ония глупаци са си мислели, че вървим след Партията, но ние вървяхме след буквите, след Словото.
Имах много приятели. Бях много близък с Марин Генов, който по-късно, още преди да избухне демокрацията, както казва моят приятел Михаил Неделчев, замина за Америка. Друг приятел ми беше Гошо Гаргов. Той пък стана професор по математика, остана в България, но си замина от този свят. И до днес страшно ми липсва, имаше познания по всичко, по лингвистика, история, литература, музика, изобразително изкуство, дори балет, беше може би последният истински и велик енциклопедист. Имах и други двама приятели – Кени и Турката (Иван Иванов), който стана художник. Кени беше много силен ученик, но когато бяхме в 8-и клас, почина майка му, след две години и баща му. И това момче живя само, завърши с пълно отличие гимназия, след това инженерство, следва и математика. Нещо обаче се случи с него, премина в друг, невъзможен и недостъпен за нас свят. Стана трудно да се общува с него. Мисля, че беше някаква необратима форма на лудост.
Друг мой близък приятел беше Любо Петела, голям красавец, когото вече споменах. Живееше с брат си на едно малко таванче. Бягах от училище и ходех на това таванче, където изчетох невероятно количество книги. Цялото ми юношество е свързано с това таванче, където водехме първите си приятелки, където се научих да играя бридж и станах страхотен бриджор.
А щом се разбереше, че нечии родители ще отсъстват няколко дни, веднага организирахме купон в опразнения апартамент. Едно от момчетата имаше магнетофон "Мамбо", затова беше и най-големият купонджия – навсякъде го канеха. Мамбото имаше едно синьо око, което играеше според звука и ритъма на песента. А как ставаше купонът? Събирахме се обикновено 15 момчета и 3–4 момичета, две от които си имаха „сериозни гаджета“, така се казваше тогава, затова борбата беше за вниманието на останалите 1–2 девойки. За да се осъществи пък някакъв вид близост,
гасяхме лампите и танцувахме блус.
Последен клас. Аз съм третият долу на първия ред, от ляво надясно
Как започнах да чета? Вкъщи, в дома ни на „Любен Каравелов”, имахме огромна библиотека, която заемаше цялата стена на хола. Излъчваше нещо мрачно, готическо, средновековно, свръхдуховно, което аз толкова много уважавах, че до 5–6-и клас от преклонение и респект не бях посегнал към нито една от книгите.
Пробивът стана през едно лято, когато леля ме заведе на море и отседнахме в къщата на адмирал Вариклечков, изключително интересна личност, истински моряк и достоен офицер, за когото се знаеше, че навремето написал писмо до цар Фердинанд, в което го съветвал България да не влиза във военен съюз с Германия. Това станало причина да го уволнят. След 9 септември новите властници тъпоумно решили: Да, вярно е, че той се е противопоставил на този съюз, но пък е бил царски офицер. И така отново го отстранили. Та когато му отидохме на гости, той отвори библиотеката на сина си и аз започнах да чета лакомо – „Сребърното езеро“ и „Винету“ на Карл Май, романите на Майн Рид, пиратските романи на Емилио Салгари, всеки ден четях по една книга. Някои от тях бяха публикувани на части в подлистниците на вестник „Зора“ например. Помня още серията „Арсен Люпен, крадец и джентълмен”, която синът му старателно беше събрал и подвързал в книга. Ама всичко изчетох, цялата библиотека!
Шашна се генерал Вариклечков!
Освен библиотеката в хола имаше голям старинен барометър, който безотказно показваше какво ще бъде времето, а под него друг детски барометър, който ме омагьосваше – представляваше къщичка, от която, ако ще вали, излизаше момченце, ако ще е хубаво времето, се показваше момиченце.
Така открих книгите и четенето. Разбира се, имаше и доста скудоумна, назидателна и задължителна литература, като „Витя Малеев в училище и вкъщи” или „Тимур и неговата команда“. Но големият пробив ме сполетя, когато попаднах на новелите на Стефан Цвайг. Трябва да съм бил вече в 7-и клас и помня колко изумен и разтърсен останах от познанието за човешкия характер, от начина, по който Цвайг пишеше за човешките чувства и страсти. Тогава усетих величието на словото. Словото, което не е обикновена информация, а само по себе си е нещо разтърсващо и сравнимо единствено с Божественото у човека.
След това прочетох Достоевски, после дойде ред на американската литература, на голямата френска литература. Бях преодолял респекта към надвесената над дните ми библиотека на баща ми и четях алчно и бързо.
Що се отнася до писането, първо започнах с поезия. Като ученик пишех стихове, а първия си разказ написах в 10-и клас, казваше се „Човекът и безкрайността“. Предвид юношеската ми възраст, разбира се, текстът беше много претенциозен. Разказваше за човека, изправен пред безкрайността, пред себе си и собствените си чувства, за това как себе си усеща като някаква безкрайност – с две думи, слаб и доста мъгляв разказ. Малко преди това бях прочел „Братя Карамазови“ и тази книга ме смля! Толкова дълбоко ме разтърси познанието на Достоевски за човека, за Бога, за отношенията между човека и Бога – онези най-дълбинни въпроси, които ме вълнуват и днес. Които си задавам до днес. Години по-късно се опитах да отговоря на част от тях в романа си „Поп Богомил и съвършенството на страха“ – постмодерен текст, роман-игра, сглобен от четири жития. В три от тях действието се развива в България през 950 г. и главен герой е поп Богомил. Четвъртото житие ни отвежда в един францискански манастир през 1327 година, скътал и укрил в лабиринта на огромната си библиотека безкрайността на знанието и тези три жития за поп Богомил. Главни герои в него са един внедрен в манастира катар, който се стреми да открие тези жития, и Умберто Еко, който се явява в ролята на инквизитор.
Следва откъс от книгата “Поп Богомил и съвършенството на страха“
На поляната настъпи тягостно мълчание. Уханието на тревите се сливаше с мириса на конска пот.
– Учиш, че трудът е грешен. Опустяха полята и хамбарите останаха без хляб. Кой тогава ще изоре нивите и нима Бог не иска благоденствие за челядта си? Проповядваш, че мъжете не трябва да участват в бран, а нима Бог не желае да бъдат спасени от насилие жените ни? Кой ще спре печенегите и коварството на византийците, неуважението на маджарите и напъните на Киевския княз? И как ще се опази царството от робия и позор? – Цар Петър болно се умисли, бях го виждал тъй пред клетката на оня вечно гладен лъв. – Ти не си слово, владико, точно ти си хитростта на Сатаната.
– Аз съм мъката на слабостта ти – отговори му без утеха моят Учител. – Като се надмогваш да управляваш зримия свят, ти си дясната ръка на Сатаната. На теб, Самотни, не ти е нужен ред, а блясък и величие, не те боли за закона, а за още слава. Копнееш да управляваш с ума си, но Бог е в Неума, в целостта на всичкото. Дошъл си да искаш, но не със съчувствие и любов към живината, а със заповед към мен. Ти желаеш власт, помътен си за власт, болен си за власт, защото се страхуваш от смъртта.
Твоето умиране те е довело тук.
П.С. Очаквайте втора част от интервюто с Владимир Зарев, което той даде специално за „Гласове“.