- 10 Sep 2020
- 94
- 0
Бал, строго казано, нямаше. Телевизията скромно помълча. Висшето началство изобщо нищо не отбеляза по този незначителен повод. Паметното събитие беше отбелязано със свенливо полумълчание. Аз лично съм по-скоро доволен. Не обичам пищните държавни тържества със салюти и море от казионна пошлост, без които не минават подобни събития. Душата ми не се радва от опънатите по улиците и площадите транспаранти с цитати. Не ме умиляват задушевните гласове от репродукторите на метрото, недодялано четящи „любими редове”. На мене, повтарям, тези празненства не са ми необходими. Обичам писателя Лев Толстой и без тях. Може би повече от когото и да е руски писател, а има от кого да се избира.
<p>Но все пак е интересно, защо е това мълчание?</p>
<p>Казват, че срещу Толстой и досега се надува солидно и влиятелно обществено учреждение, играещо в наши дни ролята на идеологически отдел на управляващата партия и наричащо се РПЦ (Руска православна църква). Може и да е така. А държавата, а обществото? Е, видимо у нас състоянието на обществото е такова, че не му е сега до Толстой.</p>
<p>И наистина: на кого му влиза в работата, че самата фигура на Лев Толстой е от малкото обосновани (за да не кажем – оправдани) превъплъщения на екзотичното, меко казано, историческо явление под името „руска държава”. Защо ни е да се гордеем, че „Ана Каренина”, „Смъртта на Иван Илич”, „Казаци” са написани на този език, на който говорим? Защо ни е да се радваме, че докато тези книги се четат, езикът ни някак си живее? Защо ни е да се гордеем с малкото, което прави Русия конвертируема, ако цената на барела е такава? Че и необходима ли е такава конвертируемост, включеност в световния контекст? На някого – да, на някого – не. Но в наши дни мизерната и агресивна световна провинция все по-силно крещи и се изправя на задните си крака като обезумяла циркова мечка. И да си кажем направо, някак си лошо, неугледно и некомфортно изглежда този космат и брадат портрет по гланцовите обложки. Не е търговки и не е лъскаво. Накратко – извън формата.</p>
<p>А държавата? Дали изобщо е нужен на днешната руска държава авторът на „русофобския” „Хаджи Мурат”, който е в крещящ дисонанс с великата концепция за „пикаенето в тоалетната”? Какво да прави загрижената за силиконовото си „величие” държава например с такава безпощадна формулировка: „Патриотизмът в най-простото си, ясно и несъмнено значение за управляващия не е нищо друго освен оръдие за постигане на властолюбивите му и користни цели, а за управляваните – отричане от човешкото достойнство, разума, съвестта и робско подчинение на този, който властва. Така се проповядва навсякъде, където се проповядва патриотизмът”?</p>
<p>Съветската държава покровителстваше Толстой не защото беше толкова чувствителна към безпределната висота на художествената изразителност, а само защото за него „разговарял Ленин”, защото е бил провъзгласен за „огледало на руската революция”. Тези, меко казано, сложни отношения с Църквата и държавата импонират на съветската власт, която се разделяла с миналото не толкова смеейки се, а все повече затваряйки и стреляйки. Но се разделяла, разделяла се, без да се шегува.</p>
<p>Толстой, като „голям” реалист, изобличител на „всички и по всякакъв начин” и борец, се одобрявал от комунистическата държава, чиято официална идеология, „научният атеизъм”, приела по нашите простори самобитната форма на езически култ към мъртвите и живи вождове. А толстоизмът и всякаквото непротивленчество му се прощавали, както до време се прощава на неразумното дете за изрисуваните тапети и незнанието на основите на марксизма ленинизма. Е, не се намести старецът в най-напредничавата идеология. Случва се.</p>
<p>Съветското училище направи всичко възможно, за да превърне Толстой в мрачен многословен досадник. Мнозина, между другото, така и не се справиха с това си усещане. Наистина нечовешката изобразителна сила на книгите му не проби не само бетонните плочи на „училищната програма”, но дори и собствената му житейска философия.<br />Може би и заради това в другите държави съдбата му се оказа по-щастлива, отколкото в собствената му.</p>
<p>А сега ето – държавно мълчание. Но за целия свят Лев Толстой, а надявам се, и за вас ще си остане Лев Толстой дори и без поддръжката на руската държава. Това не е проблем на Лев Толстой, това е проблем на руската държава и на руското общество.</p>
<p>Наскоро в Германия излезе нов превод на „Ана Каренина”. Издаването беше насрочено за датата, която тези дни отбеляза целият цивилизован свят. Отбеляза я много широко, което в сравнение със скромното родно мълчание беше особено забележимо. Преводът е дело на добрата ми приятелка, блестящата преводачка Розмари Титце. Не мога да се сдържа и да не се похваля, че някои сложни места тя обсъждаше с мене. Гордея се.</p>
<p>Розмари пристигна в Москва и ми разказа за работата си над превода. Много интересно разказваше. Каза, че нейната „Каренина” е 21-ва поред и че задачата й е била много сложна. Преводът й трябвало да се отличава от предишните. Съдейки по реакцията на четящата публика, изкупила вече повече от половината тираж, това й се е удало.</p>
<p>Е какво, 21-ви превод – добре е. У нас, изглежда, все още не са превели истински Лев Толстой. Жалко, но какво да се прави – ще се наложи, колкото и да е трудно, да го четем и препрочитаме в оригинал.</p>
<p><em>Грани.ру<br />Превод от руски Веселина Гюлева</em></p>
