От Тунис до Египет, повей на свободата

<p>Трудно е да са отговори, когато за четвърти пореден ден десетки хиляди египтяни демонстрират в Кайро, Александрия, Суец и по-големите градове на страната. Навсякъде те се сблъскаха с полицията и властта взе изключителни мерки, за да отреже 80-милионната страна от света &ndash; прекъсването на интернет е "световна премиера", както обяви агенция &bdquo;Франс Прес&rdquo;. Но въпреки това образите, предавани по мобилни телефони и чрез сателитните телевизионни канали, попречиха на поставянето на Египет под карантина.<br />В същото време в Йордания и Йемен хиляди хора излязоха по улиците и призоваха да бъде последван примерът на Тунис. Във всеки отделен случай контекстът е специфичен: напрежение между Севера и Юга в Йемен, спречквания между йорданците "по потекло" и палестинците в Йордания, коптският въпрос в Египет и т.н. Но в същото време експлозията се дължи на едно и също натрупване на общи проблеми, фрустрации и стремежи в региона като цяло.</p> <p>На първо място е поддържането на авторитарни режими, които никога не държат сметка за своите граждани. Ако съществува (или по-скоро, ако е съществувало) "арабско изключение", то се състои именно в това: тези режими имат безпрецедентно дълголетие и дори голямата демократична вълна, която премина през Източна Европа, Африка и Латинска Америка, се разби в стената на близкоизточните и магребински диктатури. Хосни Мубарак е президент от 1982 г., Али Абдула Салех ръководи Йемен от 1978 г., в Йордания Абдула II наследи през 1999 г. трона от баща си, който пък се беше възкачил на власт през 1952 г. Да не говорим за Сирия, където Башар ал Асад замести баща си, който взе властта през 1970 г., или Мароко, където крал Мохамед V замести баща си през 1999 г., който пък управляваше от 1961 г., за Либия, където Кадафи вилнее от 1969 г. и подготвя сина си да го наследи. Що се отнася до Бен Али, той управляваше еднолично Тунис от 1989 г.</p> <p>Освен това, въпреки различните условия в тези страни индивидуалните, политическите свободи, свободата на словото са потъпкани. Тайната полиция (мухабарат) е всемогъща и нерядко в Египет и в други арабски страни задържаните са малтретирани, измъчвани и убивани. Публикуването от &bdquo;Уикилийкс&rdquo; на телеграми от американското посолство в Кайро потвърждават това, което знаеха всички (включително и президентът Никола Саркози), но което не пречи и на едните, и на другите да приветстват този верен съюзник на Запада, изобличавайки остро същото поведение в Иран. Пълният произвол, проявяващ се във всекидневния живот и поставящ гражданите във властта на силите на реда, подхранва бунта, който навсякъде в тези страни изразява стремеж към достойнство.</p> <p>Всички тези режими обсебиха не само политическата власт, но и икономическата сфера, често действайки като истински грабители на националните богатства, както в Тунис. Държавата, родена от движенията за независимост, която осигуряваше на своите граждани минимум защита, известно социално покритие, достъп до образование, се разцепи под ударите на корупцията и на глобализацията. Дори влизането в университет в Египет, което преди отваряше пътя към бюрократичната система, вече не предлага възможности на все по-разочарованата младеж.</p> <p>През 70-те години петролният бум даде шанс на много хора, които емигрираха в Персийския залив. Този район вече не е способен да поеме нарастващите потоци от безработни. Цифрите за растеж, обявени от шампионите на икономическия либерализъм &ndash; Египет, Тунис и Йордания &ndash; често са обект на хвалебствени доклади на международните финансови институции, но зле маскират нарастващата бедност. От няколко години в Египет се проявиха социални движения &ndash; работнически стачки, селски борби, протести в периферните квартали на големите градове и т.н. &ndash; така както и в Тунис, Йордания и Йемен. Но все още не се беше проявявала така открито и масово волята за политическа промяна. Тунизийският пример отвори вратата.</p> <p>Може да се отбележи също, че борбата срещу Израел, която често даваше аргумент на режимите в Близкия изток да поддържат своята власт &ndash; в името на единството срещу ционисткия враг &ndash; изглежда вече не е достатъчна. Египет и Йордания подписаха мирни договори с Израел и арабският свят като цяло изглежда неспособен да реагира на бавното сгромолясване на палестинците. Нека не се лъжем: един американски журналист, Робърт Каплан, писа в "Ню Йорк Таймс" (24 януари), че "не демократи, а автократи като Садат или крал Хюсеин постигнаха мир с Израел. Един солиден автократ може по-лесно да направи отстъпки, отколкото един слаб и избран ръководител&hellip;".</p> <p>И сега? Всяка прогноза относно Египет изглежда несигурна и никой не може да предвиди развоя на събитията. Какво ще направят "Мюсюлманските братя", много сдържани да влязат в конфронтация с властта, но които накрая решиха да се присъединят към движението? Ще бъде ли способен Мохамед ел Барадей, бившият генерален секретар на Международната агенция за атомна енергия, да организира опозиционните сили? Каквото и да стане, тунизийската революция отвори една врата и пусна, както пееше Жан Фера:</p> <p><em>повей на свобода, <br />от който свят ти се завива, <br />отвъд границите, <br />към чуждите народи&hellip;</em></p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>