Накъде след тунизийската „Жасминова революция”?

<p>В следващите дни хиляди се струпваха в центъра на столицата, за да празнуват своето освобождение от годините на стагнация и несигурност, докарани от влошаващото се с всеки ден умствено състояние на Бугриба. Бен Али, новият президент, беше определян съвсем основателно като герой в първите години на своето управление.</p> <p>Вторият брой на вестника беше от събота, 15 януари 2011 година. Заглавието отново беше: &bdquo;Президентът на Тунис избяга, капитулирайки пред протестиращите&rdquo;.</p> <p>Този път обаче сведенията бяха доста по-неясни и доста по-несигурни. Кои бяха тези протестиращи? Какво ги е мотивирало да излязат на протести? Докъде ще докарат страната? Дали Тунис, определяна от повечето западни анализатори като &bdquo;Арабска&rdquo; и &bdquo;мюсюлманска&rdquo; държава, ще произведе &bdquo;ефекта на доминото&rdquo; в Близкия изток?</p> <p>Търсейки отговора, хвърлих обстоен поглед върху голямата снимка вляво от заглавието. Море от хора, изпълнило красивия булевард, строен в края на деветнайсети век, &bdquo;Хабиб Бугриба&rdquo;. Според някои местни оценки броят на протестиращите на 14 януари е бил между 50 и 60 хиляди души.</p> <p>Имаха типични средиземноморски лица, повече бяха мъже и бяха млади &ndash; най-възрастните не бяха на повече от 30. Бяха гладко избръснати; дори с очила не можах да видя и един човек с брада сред тях.</p> <p>Там имаше и млади жени, без забрадки, фереджета или бурки на главата. Според мен тази картина по нищо не се различаваше от картината на подобни събития, случвали се в Барселона, Лион или Неапол.<br />Протестиращите развяваха тунизийски знамена или носеха различни символи и слогани с призиви за отхвърляне на дългогодишното авторитарно управление на Бен Али. Също така не успях да открия никакви призиви, свързани с аллах, исляма или умата (религиозната общност).</p> <p>Това идва да покаже, че това, което най-вероятно ще остане в историята като &bdquo;Жасминовата революция&rdquo;, беше, при всички положения, нейният светски характер.</p> <p>Киберпространството беше наводнено с туитове и фейсбук постинги от началото на бунта. Посланията призоваваха за свобода, за свободно изразяване, за добро управление, плурализъм, демокрация и човешки права. Мненията, некореспондиращи с горните призиви, бяха критикувани и често дори отбягвани. Либийският лидер Муамар Кадафи и катарският телевизионен проповедник Шейх Карадауи бяха подиграни заради свързването на ставащото в Тунис с арабската или ислямската кауза.</p> <p>Протестиращите, които свалиха режима на Бен Али, са синове и дъщери на широката, светски настроена средна класа, която беше създадена по време на десетилетното управление на Хабиб Бугриба. Преди неговото управление, дори преди френската окупация през 1881 г. редица националистически лидери от края на XVIII век насам са търсели решението на проблемите на страната, взимайки примери от Европа и Европейското просвещение. Тунизийската идентичност се оформя именно в контекста на тази специфична история.</p> <p>Тези факти ясно показват абсурдността на внушенията за ефекта на доминото, защото няма друга арабска страна с подобна средна класа или с традиции в модерното светско управление. Революция в която и да е друга от арабските страни несъмнено ще докара на власт ислямисти, но е много малко вероятно това да се случи след тунизийския светски бунт.</p> <p>В интерес на истината, Бен Али укрепи фундамента на тунизийската изключителност, поддържайки междуполовото равенство и отделянето на религиозните дела от държавните. Той постигна забележително ниво на икономическото развитие в страна, бедна на природни ресурси, помогна за изкореняването на бедността и задълбочи тунизийските връзки с Европа с помощта на туризма, търговията и културните връзки.</p> <p>За нещастие обаче Бен Али се поддаде на изкушенията на корупцията и репресиите, описани в детайли от бившия посланик на Съединените щати в Тунис, Робърт Годек, в изтеклите дипломатически документи в сайта &bdquo;Уикилийкс&rdquo; миналия месец.</p> <p>Въпреки огромните материални щети и убийствата в страната, причинени от някои твърдолинейни поддръжници на Бен Али, няколкото напрегнати и изпълнени с опасности дни след падането на диктатурата не промениха посоката на революцията. Даже се случи нещо забележително, тунизийската армия изигра своята роля като истински професионална, неутрална, лоялна на републиканските институции, действаща в подкрепа на гражданските протести.</p> <p>В резултат на това редът и спокойствието бавно бяха възстановени. Първоначално беше формирано временно правителство, включващо членове на опозицията, но опозиционните лидери скоро напуснаха в знак на протест срещу броя на хората в кабинета от администрацията на Бен Али. Затова съставянето на правителство още не е на дневен ред. Въпреки това новото правителство излезе с тържествено обещание за свобода на информацията и събранията, за освобождаването на политическите затворници и за провеждане на свободни и следени от международни наблюдатели избори за президент и за законодателен орган в рамките на шест месеца.</p> <p>Революцията в Тунис беше просто въпрос на време &ndash; това беше народен бунт за сваляне на режим, който не успя да доведе до свободно общество, за което тунизийските граждани отдавна бяха готови. Поглеждайки още веднъж към новините от 15 януари, аз се чувствам горд и обнадежден: горд със своята страна, показала на света готовността си за полагане на основите на една действителна, светска демокрация и обнадежден, че това ще се случи.</p> <p><em>*Мустафа Тлили е тунизийски писател, изследовател в Нюйоркския университет и основател и директор на </em><em>Центъра за диалог към същия университет.<br /></em></p> <p><em>Текстът е публикуван в сайта на &bdquo;Project Syndicate&rdquo;.<br /></em></p> <p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>