- 10 Sep 2020
- 82
- 8
Гневът залива Америка. Истината е обаче, че този нажежен до бяло гняв е проява на едно отчетливо малцинство и не е характерен за по-голямата част от нашите съграждани. Но гневното малцинство си е такова по принцип и е съставено от хора, които усещат, че нещата, върху които според тях имат изконно право, могат да бъдат променени. И са готови да отмъстят. Не, не става дума за привържениците на „Чаеното парти”. Става дума за богатите. Живеем в ужасни за много хора в тази страна времена. Бедност, набиваща се на очи бедност, открояваща се в икономическия срив. Милиони хора загубиха домовете си. Младите не могат да си намерят работа. Всеки 50-и от тях се страхува, че никога повече няма да започне работа.
<p>Всъщност, ако искате да откриете истинския политически гняв – гняв, който кара хората да сравняват президента Обама с Хитлер или да го подозират в предателство – няма да го откриете сред тези страдащи американци. Вместо това ще го откриете сред най-привилегированите, хората, които не трябва да се притесняват, че ще загубят работата си, домовете си или здравните си застраховки, но които са възмутени от мисълта да плащат малко по-високи данъци.</p>
<p><strong>Гневът на богатите расте, откакто Обама зае поста. Първоначално обаче беше ограничен главно до Уолстрийт. </strong></p>
<p>Това стана очевидно, когато New York Мagazine публикува статия под заглавие „Воят за единия процент”, в която се говори за финансовите акули, чиито фирми се занимаваха с продажба на токсични активи и бяха спасени с парите на данъкоплатците. Те бяха разгневени от предложението цената за техните грешки да бъде платена чрез временни ограничения върху получаваните от тях бонуси. Стана очевидно и когато милиардерът Стивън Шварцман сравни едно предложение на Обама с нацисткото нахлуване в Полша, предложение, което би затворило данъчна вратичка, специално облагодетелстваща фондови мениджъри като него.</p>
<p>Сега обаче, с изтичането на времето за определянето на съдбата на данъчните съкращения на Буш – всъщност ще се върнем към върховите данъчни равнища от времето на Бил Клинтън – гневът на богатите се разшири и в същото време промени своя характер.</p>
<p>В едно отношение лудостта стана обща нагласа. И милиардерите гуляят на общата трапеза. Иначе казано, когато списание „Форбс” пусна една претоплена история, в която се твърди, че президентът на Съединените щати се опитва преднамерено да завлече Америка към дъното като част от своя кенийски, „антиколониалистки” план, в който „Съединените щати са управлявани в съответствие с мечтите на туземеца Луо от 50-те години”. Когато става въпрос за защита на интересите на богатите, изглежда нормалните правила на цивилизован и рационален диалог нямат повече място.</p>
<p><strong>В същото време самосъжалението сред привилегированите става желано, дори модерно.</strong></p>
<p>Защитниците на данъчните съкращения се научиха да се преструват на загрижени главно за защитата на обикновените американски семейства. Дори данъчните облаги за богатите бяха оправдани с езика на икономическия спад, с претенцията, че по-ниските данъци за тези на върха биха направили икономиката по-силна, което ще облагодетелства всички.</p>
<p>Днес обаче защитниците на данъчните съкращения се опитват да направят от икономическия спад казус. Да, републиканците побутват линията в посока, в която нарастването на данъците да засегне не само тези на върха, но и дребния бизнес, и дребнавостта им не им позволява да го разберат. Вместо това стана популярно да чуваме яростното отричане на факта, че хората, печелещи 400–500 хил. долара на година, са богати. Имам предвид, гледайки харчовете на хората от тази имотна класа, данъците върху собствеността, които трябва да плащат, цената на образованието на децата им в елитните частни училища и т.н. Защото в края на краищата те могат да си го позволят.</p>
<p>И безспорно сред богатите се затвърди водещото усещане, че те са в правото си: това са техните пари и те имат правото да си ги задържат. „Данъците са цената, която плащаме, за да има цивилизовано общество” – е казал Оливър Уендъл Холмс. Но това е било много отдавна.</p>
<p>Спектакълът на американците с високи доходи, най-големите късметлии в света, преливащ от самосъжаление и чувство за справедливост, би бил забавен, освен ако не стане тяхното. Ако не се вземат предвид 700-те млрд. долара допълнителна цена към скъпоструващите данъчни облекчения, вероятно всички републиканци и някои демократи ще се притекат на помощ на потиснатите богаташи.</p>
<p>Вижте, богатите са различни от вас и мен, те имат по-голямо влияние. Това отчасти е от значение за набирането на средства за кампанията, но също така е от значение и за социалното напрежение, откак политиците пръскат много време, показвайки загриженост за богатите. Затова, когато богатите са изправени пред перспективата да платят 3 или 4 процента повече данъци върху доходите си, политиците усещат болката им, но я усещат много по-остро и категорично от болката на семействата, които губят своята работа, своите домове и своите надежди.</p>
<p>И когато данъчната битка приключи по един или друг начин, можете да бъдете сигурни, че хората, понастоящем защитаващи доходите на елита, ще се върнат към исканията за орязване на социалните разходи и помощите за безработни. Америка трябва да направи категоричен избор, ще кажат те: всички ние трябва да бъдем готови да направим жертви.</p>
<p>Но когато казват „ние”, имат предвид „вие”. Жертвата е за малките хора.</p>
<p><em>Превод от английски език Георги Киряков</em></p>
