Като много от известните бунтари в американската история Чаеното парти се опита да привлече за „отци основатели” на своята кауза пламенни последователи. Най-известният измежду бунтарите призовава дегизираните патриоти, покатерили се на борда на кораба в пристанището на Бостън през декември 1773, да изхвърлят сандъците с чай във водата, вместо да отстъпят за омразния данъчен налог. На митинга на Чаеното парти протестиращите размахваха знамена с „революционния” слоган „Не ме настъпвайте по мазола”, докато хора, преоблечени като Джордж Вашингтон, заедно с други, облечени в колониални одежди, се смесваха с тълпата.
<p>Много кандидати и активисти на Чаеното парти опитаха да навлязат в полето на морала, категорично идентифицирайки се с бащите основатели. Шарън Енгъл, участваща в разгорещена надпревара с Хари Рийд за място в Сената от Невада с подкрепата на Чаеното парти, настръхна от твърдението на г-н Рийд, че е прекомерно консервативна. „Сигурна съм, че вероятно са казвали същото за Томас Джеферсън, Джордж Вашингтон и Бенджамин Франклин”, възроптава тя. „И наистина, когато погледнете Конституцията, когато погледнете нашите бащи основатели и техните писания... можете да направите извода, че те са били консерватори, били са консерватори и по отношение на финансите, и по отношение на обществото”.</p>
<p>Движението също така се мъчи да открие историческо основание за съществуване си в Конституцията на Съединените щати. Много от членовете на Чаеното парти търсят аргументи в нея, за да се противопоставят на увеличаването на правителствените харчове, раздуващи дефицита, на финансирането на банките в затруднение и на плана на президента Обама за реформа в здравеопазването. Манифестът на Чаеното парти, наречен „Договор за Америка”, дори съдържа императивни формулировки, постановяващи, че цялото законодателство, минало през Конгреса, трябва да съдържа ясно упоменати конституционните текстове, според които Конгресът има правото да пусне който и да е закон – идея, настойчиво предложена в четвъртък (миналата седмица – б.пр.) от лидера на републиканците в Камарата на представителите.</p>
<p>Но всяко движение, което периодично извиква на помощ духовете на бащите основатели, определяйки ги като свои съмишленици, в края на краищата предлага един твърде едностранчив прочит на историята.</p>
<p>Истината е, че спорещите бащи основатели – които са били революционери, а не хористи – рядко са стигали до съгласие по който и да е въпрос. Никога повече обаче страната не успява да роди по-брилянтно аргументираща се, индивидуалистична и недопускаща възражения група от политици. Онази епоха далеч не е била време на тихо говорене, идващо от изтънчени умове, онези дни са били шумни и кресливи, гъмжащи от саркастични подхвърляния и политически интриги. Вместо да завещаят на поколенията комплекс от универсално споделени идеи, „издълбани в мрамора”, бащите основатели предизвикват серия от ожесточени дебати, които отекват до наши дни. Сега заедно с цяла Америка Чаеното парти наследява тези дълбоко запечатани в нашата политическа култура и неприключили още вражди.</p>
<p>Като общо правило бащите основатели изказват предпочитания към ограниченото правителство, запазвайки възможността за защита от произвол на изпълнителната власт, но имат остър сблъсък по обхвата на тези ограничения.</p>
<p>Конституционалистите са посветили член 1 от Конституцията на законодателното тяло с надеждата, че като най-близко до хората, то трябва да има първостепенна роля. Но Вашингтон, като пръв наш президент, бързо губи търпение от този многочислен, нефункционален Конгрес, вечно търсещ и непостигащ съгласие и компромис. Първия път когато посещава Сената, за да даде своето „мнение и съгласие” за договора с индианците от Залива, се ужасил от хаоса. „Това осуети всички мои намерения”, промърморва той, след което си тръгва със – както един сенатор го заклеймява публично – „навъсено достойнство”. Вашингтон идва още един път, преди напълно да се съобрази с решението на Сената, като повече не прави подобна грешка.</p>
<p>Министърът на финансите на президента Вашингтон, Джон Хамилтън, не пропилява излишно време в проверка на конституционните ограничения, като отхвърля напълно правителствената активност в отношенията с Конгреса.</p>
<p>През декември 1790 година той публикува държавен документ, отнасящ се до първата в историята на страната централна банка, предшественик на Федералната резервна система на Съединените щати.</p>
<p>Понеже в Конституцията не съществува никакъв текст за подобен род институция, Хамилтън, със своя пъргав юридически ум, се хваща за член 1, параграф 8, който дава властта на Конгреса „при необходимост и по право” да изпълнява задачи залегнали в нея. И понеже Конституцията овластява правителството да събира данъци и да сече пари, убеждава ни Хамилтън, една централна банка може напълно да бъде натоварена с подобни функции.</p>
<p>Така той ни завещава законодателната доктрина за „овластеност по подразбиране” тогава, когато липсва конституционен текст.</p>
<p>Поразен от банковия закон, Джеймс Мадисън, по това време конгресмен от Вирджиния, надвесен над Конституцията, не могъл „да открие в нея каквато и да е властова възможност за основаване на банка”. Държавният секретар Томас Джеферсън бил не по-малко ужасен от юридическата еквилибристика на Хамилтън.</p>
<p>Той мислел, че само при крайна необходимост може да се позволи да се вземат решения, незалегнали като властови правомощия в Конституцията. Той се досетил колко много неща самоувереният Хамилтън се готви да прокара през скандалната законова вратичка при „нужда и по право”. И предрекъл, че за федералното правителство „да престъпи отвъд точно разчертаните по конституция граници, означава да заеме позиции за овладяване на цялата власт”.</p>
<p>След като прегледал убедителните юридически аргументи, представени и от Хамилтън и от Джеферсън, Вашингтон застанал категорично на страната на Хамилтън, одобрявайки основаването на първата национална банка.</p>
<p>Джон Маршал, прочутият правосъден шеф, докарва оформящата се двупартийна система до този неприятен епизод и политиците в Америка скоро подемат безнравствения партизански рефрен. Ключовите фигури в двете основни течения, Хамилтън и Джеферсън, са част от кабинета на Вашингтон и олицетворяват базисните противопоставяния в страната. Хамилтън и неговата Федералистка партия прегръщат идеята за силното федерално правителство с водеща роля на изпълнителната власт и подкрепят един по-либерален прочит на Конституцията. Въпреки първоначалната си съпротива Вашингтон категорично заема място в този лагер.</p>
<p>Джеферсън и неговите републиканци (които нямат почти нищо общо със сегашните) защитават тезата за суверенитета на отделните щати, за слабото федерално правителство и за недопускащи отклонения дефиниции в Конституцията. Чаеното парти може да получи легитимност директно от Джеферсън и Мадисън, въпреки че те са основоположници на това, което днес е Демократическата партия. От друга страна, Вашингтон и Хамилтън – несъмнено основатели от голяма величина – възприемат едно по-разширено тълкуване на Конституцията. Това, което би паснало на поддръжниците на Чаеното парти, много от които подкрепят автентичните юридически доктрини, е всяко тълкуване на Конституцията да се придържа твърдо и непоколебимо към всички политически хитрини, заложени от бащите основатели.</p>
<p>Разбира се, по-важното в случая е било, че онези, които са написали Конституцията, участвали са в първото федерално правителство и са били сред делегатите във Филаделфия, са проявили изключителна проницателност и са постигнали съгласие по конституционните текстове. Но Хамилтън и Мадисън, основните автори на „Федералистът”, са водили ожесточена битка срещу конституционните текстове години наред. Почти като републиканците и демократите днес, привържениците на Джеферсън и Хамилтън се сражавали за правителствените дългове, митническите налози и акцизните ставки и препоръчваната от Хамилтън правителствена помощ за бизнеса.</p>
<p>Никоя група не трябва някога да си позволява да претендира за специални права върху наследството на бащите основатели или върху тълкуването на Конституцията, която те са написали с вещина и умение. Тези благородни мъже, заедно с документите, които са ни оставили, формират една свята част от нашето общо наследство като американци. Те трябва бъдат ползвани заради богатството и разнообразието на аргументите си, а не да бъдат намесвани в нечисти политически игри. Холандският историк Питър Гейл веднъж прекрасно заяви, че историята била безкраен спор. Обичащите спора бащи основатели, въпреки че едва ли биха се съгласили с това, несъмнено биха били съгласни с Гейл.</p>
<p><em>*Рон Чернов е автор на книгата „Александър Хамилтън” и на предстоящата да излезе от печат „Вашингтон: един живот”.</em></p>