- 10 Sep 2020
- 89
- 3
Когато една държава притежава силови ресурси, превъзхождащи тези на останалите държави, изследователите често я определят като хегемон. Днес много водещи анализатори твърдят, че нарастването на силата на останалите страни и загубата на американското влияние в революционния Близък изток са достигнали до точката, от която започва упадъкът на „Американската хегемония”. Но подобно определение е неточно. От една страна, притежаването на силови ресурси не винаги означава, че могат да бъдат постигнати желаните резултати. Дори и от скорошното убийство на Осама бин Ладен от страна на специалните части на Съединените щати не може да се направи никакъв извод за американската сила по какъвто и да е начин.
<p>За да видим защо, нека разгледаме положението след Втората световна война. Съединените щати произвеждат повече от една-трета от световната продукция и притежават огромно превъзходство в ядрени оръжия. Много хора определиха това като хегемонно положение. Въпреки това Съединените щати не успяха да предотвратят „загубата” на Китай, „разпространението” на комунизма в Източна Европа, да преодолеят патовата ситуация в Корейската война, да победят Националноосвободителния фронт на Виетнам или да изтикат режима на Кастро в Куба.</p>
<p>Дори в годините на предполагаемата американска хегемония изследванията показват, че само една-пета от американските усилия да наложат промени чрез военни средства в други държави са били успешни, а икономическите санкции са проработили само в половината от всички случаи. Ето защо много хора вярват, че настоящото американско превъзходство в силовите ресурси е хегемония и че то е в упадък, както това на Великобритания преди нея. Някои американци реагират доста емоционално на тези изводи, макар че би била лишена от историческа логика вярата, че Съединените щати ще имат завинаги превъзхождащ дял от силовите ресурси.</p>
<p>Но определението „упадък” комбинира две различни измерения на силата: абсолютен упадък, в случай на отслабване или загуба на способността да се употребяват тези ресурси ефективно, и относителен упадък, при който силовите ресурси на останалите държави стават по-големи или са използвани по-ефективно. Например през седемнайсети век Холандия процъфтява във вътрешен план, но запада като сила в сравнение с нарастването на силата на останалите държави. И обратното, Западната Римска империя не отстъпва превъзходството си на друга държава, а вместо това навлиза в период на вътрешно разложение и разпад под натиска на варварските племена. Рим е бил аграрно общество с ниска икономическа производителност и високо равнище на вътрешните междуособни борби.</p>
<p>Проблемите, които имат Съединените щати, е доста трудно да бъдат сравнявани с абсолютния упадък на Римската империя или с упадъка на Великобритания, а и подобни сравнения са заблуждаващи. Великобритания е била империя, в която слънцето никога не е залязвало, под нейно управление е било повече от една-четвърт от човечеството и е притежавала пълно морско превъзходство. Но има огромни разлики в относителните силови ресурси на имперска Британия и съвременна Америка. До Първата световна война Великобритания е едва четвърта сред великите сили по отношение на военен капацитет, четвърта по брутен вътрешен продукт (БВП) и трета по военни разходи. Разходите за отбрана са около 2,5–3,4% от БВП, а империята е управлявана в огромната си част от войски, съставени от местното население.</p>
<p>През 1914 огромният износ на капитали от Великобритания й дава важно финансово превъзходство, за да просперира (въпреки че някои историци смятат, че е било по-добре да инвестират парите в собствената си индустрия). От близо 8,6 млн. британски войници през Първата световна война около една-трета са били рекрутирани от отвъдморските територии на империята.</p>
<p>С възхода на национализма обаче става доста трудно за Лондон да обяви война в името на империята, защитата на която става огромно бреме. Противно на това, Америка има своеобразна континентална икономическа свобода от натиска на националистката дезинтеграция още от 1865. Целият разговор за американска империя е несъстоятелен, понеже Съединените щати никога не са били толкова разпрострени по света и са далеч по-свободни, отколкото британците някога са били. А пък и американските геополитически позиции коренно се различават от тези на имперска Британия: докато Великобритания се изправя срещу надигащата се опасност от нейните съседи в лицето на Германия и Русия, Америка е заключена между два океана и далеч по-слаби съседи.</p>
<p>Въпреки тези разлики американците вече са повярвали, че са в упадък. Бащите основатели са изпитвали сериозни притеснения за сравненията с упадъка на Римската република. Нещо повече, културният песимизъм е типично американски феномен, ако се върнем назад до пуританските корени на страната. Както Чарлз Дикенс правилно е забелязал преди век и половина, „всеки един гражданин в Америка е убеден, че постоянно е потискан, постоянно е ограничаван, винаги е на ръба криза и никога няма да се оправи”.</p>
<p>Съвсем наскоро социологическо проучване показа, че вярата в упадъка се разпространява широко, след като Съветският съюз изстрелва „Спутник” през 1957, след това отново – по времето на икономическия шок от ерата „Никсън” през 70-те и след огромния бюджетен дефицит от 80-те по времето на Роналд Рейгън. В края на миналото десетилетие американците отново бяха убедени, че страната е в упадък; пак в рамките на същото десетилетие те бяха убедени и че Съединените щати са единствената суперсила. Сега много от тях отново са възродили убеждението си, че са в упадък.</p>
<p>Циклите на „упадъчност” ни казват повече за американската психология, отколкото за базисните размествания в баланса на силите. Някои наблюдатели като историка от Харвардския университет Нийл Фъргюсън са убедени, че „обсъждането на състоянието на упадък е по-скоро загуба на време – това е стремително и неочаквано падение, което трябва сериозно да притеснява политиците и гражданите”. Фъргюсън е убеден, че удвояването на публичния дълг през следващото десетилетие няма да подкопае американската сила сама по себе си, но че ще разклати отколешната вяра в американската способност да се устоява на всяка криза.</p>
<p>Фъргюсън е прав за това, че Съединените щати трябва да се справят с бюджетния си дефицит, за да съхранят доверието на света в себе си, и както писах в книгата си „Бъдещето на силата”, това е напълно възможно. Америка се радваше на бюджетен излишък само допреди десетилетие, преди данъчните облекчения прокарани от Джордж Буш-младши, преди двете войни и преди рецесията, дестабилизирала финансовата система. Икономиката на Съединените щати все още е оценявана като една от най-конкурентните в света от Световния икономически форум, а политическата система, по своя си хаотичен начин, бавно започва да се променя.</p>
<p>Някои вярват, че ще бъде постигнат политически компромис между републиканците и демократите още преди изборите през 2012. Други са на мнение, че е по-вероятно да бъде постигнато споразумение едва след изборите. Каквото и да се случи обаче, мъглявите твърдения за хегемонистичния упадък отново могат да се окажат лишени от здрав разум.</p>
<p><em>*Джоузеф Най е бивш заместник-министър на отбраната на Съединените щати, професор в Харвард и автор на книгата „Бъдещето на силата”.<br /></em></p>
<p><em>Текстът е публикуван в сайта на „Project Syndicate”.<br /></em></p>
<p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>
