За невидимия договор с Дявола – Цветан Тодоров проговори за ДС

<p>В края на ноември 1957 г. младият българин Веско Бранев, който учи кинорежисура в Източен Берлин, решава да се установи в западната част на града. Навремето непреодолимата стена още я няма, тъй че е достатъчно да се качи на метрото в правилната посока. За него започва нов живот. Ала той бива прекъснат след около три месеца: Бранев е задържан посред бял ден, хвърлен в един затвор на Източен Берлин, а малко след това и върнат в България, където ще го разпитват дълго, преди да го пуснат.</p> <p>От този момент, в продължение на петнайсет години, органите на политическата полиция, наричани в България Държавна сигурност, ще го следят отблизо. През следващите петнайсет години, до падането на комунистическите режими в Източна Европа, ДС ще продължава да го спохожда от време на време. През 1997 г. Бранев емигрира в Квебек, но през 2000 г. се завръща в родината, за да си прочете тайното досие в Държавна сигурност: осемстотин страници полицейски доклади и доноси. Настоящата книга се ражда от четенето на това нежелано биографично разследване&hellip;</p> <p>Под неговото перо оживява по-скоро &bdquo;свободният&rdquo; живот на обикновените граждани, по-точно на творческите и интелектуалните среди, в свят, където свобода определено няма. Иска ли човек да разбере как обикновени, нормални, симпатични и интелигентни хора биват превръщани в сътрудници на политическата полиция, в доносници на техните приятели и роднини, но и как тези хора, живеещи в тоталитарна страна, се стремят да отстояват поне малко от свободата и достойнството си, той трябва да прочете книгата на Бранев. Няма значение дали читателят е от Източна или от Западна Европа, или пък от друг континент: той лесно ще види и себе си сред тези фалшиви патетични личности, подложени на натиска на всесилния държавен апарат&hellip;</p> <p>В източноевропейските общества принадлежността към комунистическата идеология все повече играе ролята на обикновен ритуал: всички се позовават на нея, никой - или почти никой - не вярва в нея. Безусловното подчинение пред шефа обаче е абсолютно необходимо. Средностатистическият комунист не е някакъв фанатик, той по-скоро е циник, който прави необходимото, за да си осигури привилегировано положение и да живее по-добре. Двигател на обществения живот не е вярата в някакъв идеал, а волята за власт. Държавна сигурност обаче не е чиста формалност, дейността й е от съществено значение за функционирането на режима, който би рухнал на другия ден, ако не се опираше на репресивен апарат.</p> <p>Противно на афишираните намерения, ролята на ДС не е да се бори с враговете или да наказва виновните: ако изобщо е имало такива (нещо малко вероятно след безмилостната репресия през първите години), обикновената полиция и правосъдието спокойно биха се справили с тях.</p> <p>Държавна сигурност взема на прицел не виновните, а невинните, които трябва да бъдат държани постоянно в страх, за да й сътрудничат и да допринесат за постигането на един друг идеал - за напълно прозрачно общество, намиращо се под постоянно наблюдение, където машината за контрол ще знае всичко за всички.</p> <p>Бранев не е първият, който описва душевните поразии от тоталитарните режими, но неговите описания са особено красноречиви. Неговият разказ се отличава с това, че той се взира с ясен поглед и в себе си. Обикновено, когато оцелелите от тоталитаризма разказват какво са преживели в миналото, те се представят като невинни жертви: &bdquo;ония бяха ужасни, аз трябваше да понасям техните престъпления&rdquo;. Или пък: &bdquo;воювах срещу тях геройски&rdquo;. Това удобно разпределение на ролите не може да задоволи Бранев. Той проследява с безпощадна строгост собствените си жестове, дело на човек, който си изгражда образ, за да живее и да оцелява.</p> <p>След принудителното си завръщане от Берлин, търси своя път в живота, опитва в журналистиката. Стреми се самият да не пише долни статии, но няма как да не ги поръчва на другите. Успокоителни доводи - дал Господ, &bdquo;принудиха ме&rdquo;, &bdquo;такова е правилото&rdquo;, &bdquo;деца храня&rdquo; - но той се гнуси от тях. Непрекъснато си казва ужасен: &bdquo;Започвам да приличам на хората, които презирам&rdquo;. Двайсет години след падането на Стената той продължава да се стряска от кошмари, изпълващи го със срам и чувство на вина&hellip;</p> <p>Като чета днес тази книга, не мога да се освободя от усещането, че нейният автор е мой двойник, с изключение на няколко показателни подробности. И двамата сме софиянци, от семейства на интелектуалци. Преди войната баща му е бил с леви убеждения, подобно на моя, от което са последвали някои неприятности за тях преди 1944 г., а през първите години след тази дата пък кариерата им е била улеснена. Веско е бил на двадесет и пет години, когато преминава в Западен Берлин, аз пристигнах в Париж на двадесет и четири. Ако беше останал на Запад, професионалният му път щеше малко или повече да бъде като моя, в неговата област - киното.</p> <p>Ако бях останал в София, съдбата ми с положителност щеше да прилича на неговата, разбира се, в моята професионална сфера. Първите ми стъпки там в активния живот през 1962-1963 година ми дадоха уроци, които никога не съм забравил и които откривам също в книгата на Веско. Аз се бях опарил само с върха на малкия пръст, но усетих колко е силен огънят и докъде може да доведе всичко това&hellip; Единствената съществена разлика е, че аз живях на Запад, а той &ndash; на Изток. Затова сега го чета със странното усещане, че съм изправен пред себе си или по-скоро пред своя призрачен двойник, пред човека, какъвто бих могъл да стана&hellip;</p> <p>Тази книга описва живота на човек, който се блъска в рамките на тоталитарното общество, но тя е богата на поуки и за всички, които не са минали през подобни изпитания. Как е възможно това? Та нали между тези два режима разликите са толкова дълбоки?</p> <p>Преди всичко, разликите позволяват на жителите на либералните демокрации да оценят по достойнство някои аспекти от техните общества и да станат по-чувствителни към опасностите, които могат да изникнат в тях. Нито тук, нито там не е царството на безграничната свобода. В Източна Европа обаче индивидуалните свободи бяха ограничени от една лесна за идентифициране политическа сила, която се опираше на вездесъщата и безмилостна политическа полиция, докато на Запад те са подкопавани от силата на парите, от неравновесието между властите, от мрежите, които организират медийното линчуване (или бойкотиране).</p> <p>На Запад следенето на гражданите също се засилва, за което помагат електрониката и информатиката. Но нито &bdquo;главното разузнаване&rdquo;, нито ФБР имат амбицията на Държавна сигурност - да знаят всичко за живота на всички. И от двете страни хората страдат от смесването между публична и частна сфера, но на Изток първата завладява втората, доколкото полицията прониква до тайните кътчета на дома ви, докато на Запад е обратното: делът на публичния живот се стеснява все повече под натиска на индивидуалните желания, които не допускат пред себе си никакви ограничения.</p> <p>На друго ниво обаче с изненада откриваме сходство между поведенията на тукашните и тамошните хора: очевидно изграждането на човек от нов тип, homo sovieticus, така и не се получи. Ето защо опитът, преживян в комунистическия свят, не е единствен, който ни учи, че придаването на външност може да стане основна форма на съществуване, че човек в последна сметка се вживява във временните си роли, че личните качества често биват използвани като стока, позволяваща някакво облагодетелстване, че доброто възпитание за съжаление далеч не е достатъчно, за да ни опази от душевно опошляване или пък че животът рискува да се окаже заместен от имитация на живеене. Този опит не е единственият, който показва колко много хора са готови в името на опияняващата близост с властта да се откажат от свободата и от предполагаемата си идентичност.</p> <p>Така е. Вярно е обаче и това, че тези постъпки, извършени в тоталитарна страна, показват особено ясно онова, което всички са изпитвали в зародиш. Те увеличават като под лупа. И във Франция хората остават без глас от повтаряне на името на вожда, само че когато той се нарича Сталин или Хитлер, нещата са по-ясни.</p> <p>Човешката природа е една и съща и тук, и там. Който не се е държал недостойно, защото не е опитал тоягата на един или друг диктатор, няма защо да се тупа по гърдите или да презира себеподобните, живеещи в тоталитарни страни. Съществената разлика не е в материала, от който са създадени едните и другите, а в тукашните и тамошните институции, ръководещи публичния живот. Днес тоталитарните режими са мъртви или на умиране, но опитът на хората, живели при тях, продължава да бъде актуален. Той позволява да разберем по-добре заобикалящия ни свят и да се съпротивляваме на тоталитарните практики, възникващи и в самите демокрации.</p> <p><em>Текстът е публикуван на български в Е-vestnik.bg</em></p> <p><em>Превод от френски Стоян Атанасов</em></p>