Робърт Редфорд: Имах нужда да узная какво да правя с успеха

<p><strong>- Добър ден.&nbsp;</strong></p> <p>- Добър ден. Не сме ли се срещали вече?&nbsp;</p> <p><strong>- А, не.</strong></p> <p>- Това е забавно, напомняте ми за някого.</p> <p><strong>&nbsp;- За вас&nbsp;като по-млад?</strong></p> <p>- Какво?</p> <p><strong>- Простете. Когато бях юноша, исках да приличам на вас, да бъде Робърт Редфорд в &quot;Трите дни на кондора&quot; (Сидни Полак, 1975 г.). Дори си купих сако, което приличаше на онова, което носехте във филма.&nbsp;&nbsp;</strong></p> <p>- Блейзърът от туид с кръпки на лактите? В&nbsp;стила на 70-те...</p> <p><strong>- Именно. И докато го носех, разбрах, че не всеки може да бъде Робърт Редфорд.&nbsp;</strong></p> <p>(<em>смях</em>)</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31379_yscyNBfa5rjUq3noNnR4MieFxH0RzT.jpg" style="height:277px; width:533px" /></p> <p><em>Робърт Редфорд в &quot;Джеремая Джонсън&quot; (1972)</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Говоря много сериозно. Впрочем това е един от първите въпроси, който си зададох в края на прожекцията на &quot;Всичко е загубено&quot;: защо вие? Защо Чандър поиска вие да изиграете тази роля? Докато четях резюмето за филма, бях убеден, че филмът ще бъде&nbsp;</strong>&quot;<strong>Джеремая Джонсън</strong>&quot; <strong>(Сидни Полак, 1972 г.) във водата.</strong></p> <p>- Това не е така. Журналистите често правят този паралел, но по мое мнение това е фалшива писта, дори и наистина да става дума за двама оцеляващи. Джонсън се бори с индианците, студа, самотата, изправя&nbsp;се&nbsp;пред всичко това. Той упорства. Подобно нещо се случва с героя във &quot;Всичко е загубено&quot;, който продължава може би защото не може да постъпи другояче. Като оставим това настрана...&nbsp;</p> <p><strong>- Филмът ме накара да мисля повече за &quot;Обикновени хора&quot; (1981 г.), в който разглеждате инстинкта за живот и смъртта при &quot;обикновените хора&quot;. &nbsp;Нещо като тук, нали?</strong></p> <p>- Не съм мислил за това, но е вярно, че във филма на Джей Си има нещо такова и анонимността на героя засилва това екзистенциално измерение. Въпреки това, честно казано, по време на снимките не съм помислил дори и за секунда за филмите, които съм заснел. Обратното, имах много ясното усещане, че тръгвам от нулата.</p> <p><strong>- Точно това исках да кажа: имах чувството, че Чандър не се и опитва да играе с митологията за вас.</strong></p> <p>- Обяснете ми това.</p> <p><strong>- Когато човек гледа филма ви&nbsp;</strong><strong><em>Quiz Show </em>(1995 г.), веднага го свързва с &quot;Цялото президентско войнство&quot;&nbsp;(Алън Пакула, 1976 г.), два филма, които критикуват американския мит. В &quot;Повелителят на конете&quot; (1998 г.) либералният екозащитник Робърт Редфорд застава пред и зад камерата. Тук изглежда, че нищо не сте запазили от своята филмография.&nbsp;&nbsp;&nbsp;</strong></p> <p>- Неизбежно водя Робърт Редфорд във всеки от своите&nbsp;филми, но това е всичко. Винаги съм мислел, че критиците не забелязват достатъчно до каква степен съм се стремил да изпълнявам различни роли. Говорите за &quot;Джеремая Джонсън&quot;, филм, след който снимах &quot;Кандидатът&quot; (Майкъл Ричи, 1972 г.). Не могат да се намерят по-противоположни герои. След това играх в &quot;Каквито бяхме&quot; (Полак, 1973 г.), преди да направя &quot;Великият Гетсби&quot; (Джак Клейтън, 1974 г.). Виждате ли връзка между всички тях?</p> <p><strong>- Известна идея за контракултурата на 70-те г., ангажиран лиризъм и известна класа...</strong></p> <p>- Може би. Във всеки случай работа на критиците е да подредят всичко това. В моята глава никога не е било много ясно. Това, което знаех по онова време, е, че страдах от това, че бях разпределян за определени роли и съдеха за мен само по физиката ми. Това ме накара да опитам нови неща. Когато отивам да гледам филм с Клинт Истууд, знам какво точно ме очаква. Това не е упрек, но аз знам какъв ще бъде героят му. Аз от своя страна винаги съм търсел различни неща във филмите, които правех.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31379_v3zxrrwbsBBrtazDek6WoGEQfush2k.jpg" style="height:354px; width:532px" /></p> <p><em>&quot;Великият Гетсби&quot; (1974 г.)</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Какво търсехте във &quot;Всичко е загубено&quot;?</strong></p> <p>- Чистота. Без диалози. Без специални ефекти. Веднага ми хареса идеята да се махнат всички филтри, за да не може повече да се мами и да бъда в директен контакт със зрителя.&nbsp;</p> <p><strong>- Играта в чисто състояние?</strong></p> <p>- Донякъде. Когато започвах кариерата си, бях очарован от две форми на игра: пантомимата и импровизацията. Имах чувството, че основата на тази професия е да предаваш емоции, без да говориш. За мен това беше форма на върховно изкуство. Да разкажеш&nbsp;история чрез тялото и действието. &quot;Всичко е загубено&quot; ми позволи да се върна към всичко това. Да нямам&nbsp;спасителна жилетка, каквато е словото, ме плашеше в началото, но какво удоволствие!</p> <p><strong>- Изглеждате екзалтиран, когато говорите за това...</strong></p> <p>- Когато Джей Си ми предложи ролята, той ми направи презентация&nbsp;на филма с &quot;Пауър пойнт&quot;, прекъснах го на десетата минута и му казах, че приемам. Инстинктивно това ми се стори очевидно. След това не го питах нищо и нищо не налагах по време на снимките. Това ме плашеше, но наистина ме въодушеви. Може би защото, както казвате вие, имах чувството, че се връщам към корените на професията си.&nbsp;</p> <p><strong>- След като дълго време отсъствахте от екрана, се връщате с главна мъжка роля, и то сам. Освен това снимате с режисьор, който е бил награждаван на фестивала &quot;Сънданс&quot;.</strong></p> <p>- Режисьорите, награждавани на &quot;Сънданс&quot;, никога нищо не са ми предагали. Джей Си беше първият, който ми предложи роля. Но е вярно, че с &quot;Всичко е загубено&quot; имам чувството, че поставям нещата на мястото им. Най-напред бях актьор, след това много бързо станах известен. От този момент изборът е много прост: или се повтарям и правя още и още от едно и също нещо, със същите роли, или променям посоката. Имах нужда да узная какво да правя с този успех.&nbsp;</p> <p><strong>- Товар ли беше?</strong></p> <p>- Това е много силна дума, но да, не трябва да се доверяваш на тъмната страна на известността. Аз веднага се опитах да разбера как да я използвам за по-човешки, по-творчески цели. Създадох &quot;Сънданс&quot;, опитах се да открия нови таланти, лансирах телевизионен канал, борих се за околната среда... Въпреки това&nbsp;неотдавна си дадох сметка, че съм се отдалечил от сърцето на моята професия.&nbsp;</p> <p><strong>- Което е?</strong></p> <p>- Да играя! В най-буквалния смисъл на думата. И в този момент Джей Си дойде с този филм, който в своя минимализъм приличаше на разголване.</p> <p><strong>- &quot;Всичко е загубено&quot; е странно неуловим. Не знаеш дали трябва да го гледаш като политическа алегория, изследване на характера или чисто оцеляване.</strong></p> <p>- Алегоричната страна я оставям на публиката и на критиците. Ако трябва да видя метафора във филма, просто бих искал да видя, че той припомня нашата екзистенциална самота. Все&nbsp;повече хора&nbsp;се чувстват самотни, защото имат усещането, че политическата система не се интересува от тях. Сблъскват се с глада, екологична&nbsp;катастрофа, тревога&nbsp;за бъдещето. Може би борбата, която моят герой води за своето оцеляване, е отражение на тази борба, която хората водят за оцеляването си всекидневно.&nbsp;</p> <p><strong>- Това е Редфорд от 70-те г., либерален и&nbsp;ангажиран, който се появява отново...</strong></p> <p>- Надявам се да бъде уловена проницателността на филма. Имам нужда от проницателност, а на нашата епоха й липсва жестоко, главно в областта на изкуството. Съгласете се, че съвременните филми, най-вече блокбастърите, не са много нюансирани. Вие ме питате какво обединява моите филми, може би е това: проницателностти или във всеки случай признанието за сложността на реалността. В основата си всичките ми филми говорят за Америка, но не за хвалената Америка от лозунгите след Втората световна война, не за Америка на победителите.&nbsp;</p> <p><strong>- Сега е ред вие да ми обясните.</strong></p> <p>- Имам много живи спомени от детството си. Живеех с родителите си в работническото предградие Ван Нуйс в Лос Анджелис и историите, които ми разказваха по онова време, възхваляваха величието на моята страна. Израснах в свят, оцветен с патриотични цветове: червено, бяло, синьо. Това, което се опитваха да ни вкарат в главата по онова време, беше, че най-важното не се състои в това да спечелиш или да загубиш, а в начина, по който играеш играта. Въпреки това много бързо разбрах, че това са само лъжи: това, което се ценеше в САЩ, чисто и просто беше да победиш. По тази причина исках да играя или да режисирам истории за лицемерието, илюзиите, лъжата. Моята страна отказва да застане лице в лице със&nbsp;своята сложност и предпочита да се успокоява с прости и схематични истории. Обожавам САЩ, но искам да покажа истината, да опиша тази страна такава, каквато я виждам.&nbsp;</p> <p><strong>- Как &quot;Всичко е изгубено&quot; се вписва във всичко това?</strong></p> <p>- От икономическа гледна точка той е почти отклонение. Независим филм без специални ефекти и само с един актьор... Неговата минималистична страна го превръща почти в манифест за чисто кино. После това е творба, която изисква много от зрителя. Днес е рядкост да видиш проект с човешки ръст, който има такава амбиция.</p> <p><strong>- Това е вашето голямо завръщане към известна форма на артистична пълнота.</strong></p> <p>- Не знам. Не бих го описал така, но да, може би имате право. Този филм ми позволи да се свържа отново с нещо дълбоко.</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>