- 10 Sep 2020
- 483
- 2
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31244_XCN8HufnZcayaHn35jdJ5NmkIx6mmw.jpg" style="height:279px; width:420px" /></p>
<p><em><strong>Леонид Гайдай</strong></em></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31244_p3lmPgZ8REHr2sZEY4U0RojMR3dZiK.jpg" style="height:384px; width:512px" /></p>
<p><em><strong>За Нина Гребешкова Гайдай си остава мъжът, без когото не си представя живота си</strong></em></p>
<p> </p>
<p><strong><em>Гениалният руски режисьор и сценарист Леонид Гайдай тази година щеше да навърши 90. По ирония на съдбата почитателите и приятелите му отбелязват и 20 години от смъртта на автора на изумителни комедии като „Дългият път“, „Младоженец от онзи свят“, „Възкресен три пъти“, „Кучето Барбос и необикновеният крос“, „Контрабандисти“, „Делови хора“, „Операция „Ы“ и други приключения на Шурик“, „Кавказка пленница, или новите приключения на Шурик“, „Диамантената ръка“, „Дванайсетте стола“, „Иван Василиевич сменя професията си“ и десетки други – любими и на поколение, което дори не го познава.</em></strong></p>
<p><strong><em>„Най-прекрасната ми роля беше да бъда жена на Гайдай. Най-скучно му беше, когато нищо не се случва около него. Но той не допускаше това“, разказва днес съпругата му и негова любима актриса Нина Гребешкова.</em></strong></p>
<p><strong>- Нина Павловна, всяка година излизат нови съвременни комедии – руски, европейски, американски. За повечето зрители – включително от по-младото поколение – любими си остават неостаряващите филми на Леонид Гайдай. Въпреки че отдавна ги знаят наизуст. Кажете, имаше ли някакъв особен подход съпругът ви към комедията и публиката?</strong></p>
<p>- Мисля, че този „особен подход“ се състои в това, че Льоня взимаше от живота всички свои герои, шеги, ситуации.</p>
<p><strong>- Интересно как на човек, минал през ада на войната, му се удава да открива с такава лекота смешните страни на живота?</strong></p>
<p>- О, удаваше му се и още как! Той често разказваше как в началото на войната го пратили в Монголия да обяздва коне. А монголските коне не са като нашите – доста по-нисички са. Представете си следната картина: снажният Льоня се качва на такъв кон, а краката му буквално се сурват по земята. Беше запазил този спомен дотолкова, че в един от филмите му, „Операция „Ы“ и други приключения на Шурик“, беше наместил своя Шурик на едно товарно магаре, та да му се влачат и на него краката. </p>
<p>Друг случай: веднъж в частта, където служи, пристига командирът и пита: „Кой иска да отиде на фронта?“. Всички под строй правят крачка напред: „Аз!“. Затова в „Операция „Ы“...“ със същото дружно „Аз!“ маршируват под строй алкохолиците и паразитиращите типове.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31244_qlVcFf5gTb4VQggZjRCYTkDgCpfEEx.jpg" style="height:425px; width:640px" /></p>
<p><strong><em>Всичко смешно във филмите на Гайдай е взето от самия живот</em></strong></p>
<p>След Монголия Льоня попада на фронта. Не обичаше да си спомня това време – още повече че през 1943 година го раняват жестоко. С другарите му били на разузнаване. Вървели дълго, търсели германци. В един момент Льоня капнал от умора и изостанал от другите. И не забелязал как се спъва в нещо като тел. Оказва се, че това е мина. Ако може да се каже така – все пак му провървяло. В лазарета лекарят започнал да го подготвя за ампутация. А Льоня се моли като малко дете: „Не трябва, не го режете!“. Докторът го пита защо, а той: „Искам да стана актьор, а сакати актьори няма“. Успели да спасят крака му, но болките са били страшни. Мъчеха го чак до края на живота му. </p>
<p><strong>- Срещате се в института по кинематография и никога повече не се разделяте. Това любов от пръв поглед ли беше?</strong></p>
<p>- Когато се запознахме, Льоня ми предложи да участвам в спектакъла му „Дядо Горио“ – в ролята на малка французойка. Тогава живеех доста далеч и всяка вечер след занятията и репетициите ме изпращаше до къщи.</p>
<p>Пътят беше дълъг, студ, краката ти отичат от умора. Но Льоня никога не се оплакваше, че му е тежко, макар че раненият крак го болеше непрекъснато.</p>
<p>Така ден след ден, месец след месец. Докато веднъж той не издържа и ми каза кротко, както само той умееше: „Нинок, непрекъснато ходим ли, ходим. Дай най-сетне да се оженим“. Отвърнах му: „Ти си един такъв голям, висок. А аз съм толкова мъничка“. „Знаеш ли, мама беше още по-дребничка от тебе.“</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31244_gvVGcH9L28xTaCWBYIsfV3DAM7w7z5.jpg" style="height:389px; width:485px" /></p>
<p><strong><em>Нина Гребешкова с дъщеря им с Гайдай Оксана</em></strong></p>
<p>Много обичаше родителите си! Чудела съм се как той, който беше член на партията от 1942 г., в който и град да отидеше, влизаше в църква, търсеше иконата на Николай Чудотворец и палеше свещичка пред нея. Никога не съм го питала защо. Но веднъж отидохме в родния му дом в Иркутск и видях, подпряна в едно малко ъгълче, да стои иконка на Николай Чудотворец – там я е оставила майката на Льоня. Погледнах го и му казах: „Сега разбирам защо във всяка църква палиш свещ пред тази икона“. Той кимна: „Да, чрез нея пращам поздрав на мама“.</p>
<p><strong>- За Леонид Гайдай казват, че е имал много таланти, но не и в бита. Наистина ли беше толкова неприспособим към домакинската работа?</strong></p>
<p>- Опитваше се да прави всичко сам. И всеки път това свършваше трагикомично. Веднъж се захвана да цепи дърва и веднага уцели с брадвата болния си крак. Аз, какво да направя – тутакси в колата и в болницата…</p>
<p>Да, беше невъзможен в битовизмите. В тях сякаш всичко беше срещу него, цял живот.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31244_XL3tpIO7wab8St1EiPJd6NcUXtC2kB.jpg" style="height:413px; width:310px" /></p>
<p><strong><em>Шурик язди като самия Гайдай</em></strong></p>
<p>Караше кола. Беше чудесен шофьор, с невероятни реакции. Но не разбираше абсолютно нищо от техника. Примерно, сутринта трябва да тръгнем за вилата. Той взима ключовете, пали. Обаче двигателят се задавя. Аз му крещя през прозореца, надвиквам се с мотора на колата: „Льоня, не трябва да задържаш стартера дълго! Ще изгори двигателят“. Той, естествено, не чува нищо. Обаче притичва до мене и съпричастно пита: „Нинок, нямаме дърва да запалим печката ли?“.</p>
<p>Аз да имам проблеми със запалването на печката! Вярно, тогава всичко беше дефицитно. Сама намирах дърва, въглища. Сама ремонтирах печката. А Льоня не се уморяваше да ме пита: „Нинок, как така го направи сама? Как се сети?“. Хиляди пъти съм му обяснявала: „Не съм се сетила, прочетох как се прави“. Беше абсолютно непохватен. Но пък такъв изумителен фантазьор!</p>
<p><strong>- Имали сте страхотно куче – Ричи. Което, както се говори, само носело вестниците на Леонид Иович. Вие ли го тренирахте – нали сте майсторът вкъщи?</strong></p>
<p>- Не, това Льоня го измисли. Много дълго си мечтаеше за куче. Аз също обожавам животните, но смятах, че в дом като нашия трябва да имаме някакво малко пале. Льоня искаше огромен пес.</p>
<p>Дълго, може би цели 5 години се чудехме какво куче да си изберем. Когато дъщеря ни Оксана порасна, не щеш ли – появи се и бъдещият ни зет, Володя. Каза, че ще подари на Оксанка фокстериер, женско кученце. Донесоха го – едно такова мъничко, като мишок.</p>
<p>Току-що си бяхме купили ново жилище. И казвам аз: „Кучето ще стои и ще се разхожда само в коридора. Не го искам нито в кухнята, нито в хола, нито в кабинета“.</p>
<p>Е да де, обаче една нощ гледам – в кухнята свети. Льоня седнал на един стол, протегнал ранения си крак, а върху крака му се сгушило онова малко същество. Казвам му: “Какво става, защо не спиш?“. А той притиска палеца към устата си: „Шшшт! Тя така се разплака…“. Когато Ричи поотрасна, Льоня започна да я тренира.</p>
<p>Той винаги приготвяше сам любимия си борш и винаги слагаше в него точно определен кокал. Един ден – гледам, приготвил борша; но в него няма и помен от кокал. Отивам в кабинета му и го виждам как е сложил на едно килимче пред Ричи точно онзи кокал и ласкаво я приканва да му го донесе. Казвам му: „Льоня, какво правиш, да не си полудял?!“. В резултат на което той премества Ричи до телевизора и продължава да ѝ говори. В един момент виждам с очите си как кучето се приближава, захапва кокала, който е по-голям от него, и го примъква до Льоня. След което гордо се оттегля. „Видя ли – тя разбира всичко“, провиква се в тишината на нощта Льоня.</p>
<p>Кажете ми как да забравя всичките тези дребни случки, закачки, шеги…</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31244_fpYlAL5scUaRWQeP2sY8rBUp53LDmr.jpg" style="height:425px; width:640px" /></p>
<p><strong><em>Режисьорът Леонид Гайдай (на първи план) и операторът Сергей Полуянов по време на снимките на филма «Инкогнито от Петербург» през 1977 г.</em></strong></p>
<p><strong>- Легенди се носят за това как Леонид Гайдай като един истински герой е влизал в клетка с мечка.</strong></p>
<p>- Истина е. Пътувахме към Красна поляна. Ние, Юра Никулин и неговото семейство. Льоня не можеше да живее без нещо около него да се случва – по възможност да е много вълнуващо. По някое време стигнахме някакво стопанство. Мъжът ми спира колата и слиза. Без обяснения. Ние, стъписани – ама не чак много, понеже си го познавахме. Чакаме да видим какво ще стане.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31244_UZ9CoPYtqcS20aKqNK47CEAgoJguFC.jpg" style="height:504px; width:475px" /></p>
<p><em><strong>Семейство Гайдай празнува сватбен юбилей</strong></em></p>
<p>Льоня с бодра стъпка се отправя към селянина и чуваме как го пита: „Имате ли мечка в клетка?“. Човекът му отвръща: „Да, съвсем наблизо е“. Льоня се връща в колата. Безмълвен. Взима един шиш с нанизано на него месо, готово за печене, и се връща обратно. Отваря вратата на клетката и подава месото на мечката. Юра направо се побърка – беше работил в цирк и знаеше колко е опасен този звяр. Обаче на Льоня не му се случи нищо лошо.</p>
<p>И за други смешки се сещам – в нашия живот смешки много…</p>
<p><strong>- За разлика от мечката по времето на СССР цензурата беше хищна. Как така високопоставените началници не са се налагали да бъдат изрязвани сцени от филмите на Гайдай – освен от хумор, те преливат от нескрита сатира? Но се сещам за един негов откровено прокомунистически филм - „Възкресен три пъти“. Явно нещо се е случило тогава.</strong></p>
<p>- Гайдай беше абсолютно съветски човек. Вярваше в светлото бъдеще. Виждаше, че има кражби, лъжи, заблуди. Но смяташе, че причината не е в режима, а в самата човешка природа. Че за повечето хора е присъщо да лъжат, да украсяват фактите. </p>
<p>Когато му казвах: „Льоня, погледни еди-кого си, такъв негодник е…“, той ставаше, потупваше ме леко по рамото и излизаше от стаята. Случвало се е да се развикам подире му: „Стой, къде тръгна! Искам да ти кажа нещо важно за този човек“. Отговаряше ми: „Нина, просто не искам да те гледам такава“.</p>
<p>Аз, разбира се, го смятах за глупак. Никак не бях съгласна с примитивния му подход към околните. Льоня обаче си имаше своя логика: „Как не разбираш, хората са различни. Да не би да си мислиш, че ти си най-умната?". „Разбирам – отвръщах му. – Но не искам различността ни да е в подлостта.“</p>
<p>А по повод на „Възкресен три пъти“ историята е следната. Беше през 1958-а, тогава засне „Младоженец от онзи свят“ – играеха Ростислав Плят, Георгий Вицин, Рина Зельоная, невероятни актьори. А тогава не беше прието да се прави сатира – всички филми бяха за войната и за партията. Такива времена бяха. Трябваше непрекъснато да се показва в какъв прекрасен строй живеем. Льоня казваше: „Може строят да е добър, но си има и недостатъци“.</p>
<p>Проблемът с „Младоженец от онзи свят“ беше в това, че беше описал в него някаква такава „цензурираща“, както бихме я нарекли сега, организация – пранасяха бумаги насам-натам, това им беше работата. Гайдай, естествено, ги пародира – но през смях, по неговия си дружелюбен начин.</p>
<p>В началото всичко беше чудесно – филмът получи много възторжени рецензии. Впрочем в него нямаше нищо антисъветско. Обаче изведнъж от отпуска се връща министърът на културата, Михайлов се казваше. Повикал Льоня в кабинета си и му заявявил: „Направили сте истински пасквил за съветската дейст-ви-тел-ност!“.</p>
<p>Льоня го попитал: „Наистина ли ви е толкова мъчно за тези жалки книжни плъхове?“. А Михайлов: „За вас ми е жал, млади човече. Член ли сте на Партията?“. „Да – отговорил Гайдай. – Бях на фронта.“ Михайлов: „В такъв случай оставете на тази маса партийната си книжка. След като правите такива филми, никога повече няма да снимате кино!“.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31244_wAfMn5vqmXHNBYeDZJeKBYfLDT4r8L.jpg" style="height:464px; width:310px" /></p>
<p><strong><em>Паметникът на Гайдай в родния му град </em></strong></p>
<p>Тогава директор на „Мосфилм“ беше Иван Пирьов. Льоня отишъл при него, разправил му всичко. Пирьов му казал: „Льонка, не се вълнувай. Всичко ще бъде наред. Само трябва да направиш един историко-революционен филм“. Льоня: „Но аз не мога да правя такива, просто не мога…“. „Ще се справиш“, смигнал му Пирьов. </p>
<p>По това време Саша Галич беше написал сценария „Възкресен три пъти“ – търкаляше се някъде в Киностудия „Горки“. Изпратиха там редактори, префасонираха го. Така Льоня засне този недолюбван от самия него филм.</p>
<p><strong>- Но именно след този „недолюбван“ филм се появява друга, любима не само на Гайдай, но и на милиони зрители лента – „Кучето Барбос и необикновеният крос“.</strong></p>
<p>- Стана случайно. Бяхме в Иркутск. Там имаме огромна дървена къща със стълба чак до покрива. Льоня обичаше да се залежава горе на чардака – скрит от целия свят. Та там намерил цяла камара списания от детството си. „Огледало“, „Ехо“, „Таралеж“. Майка му не беше изхвърляла нищо. Беше застлала с част от тях пода - да изолират от студа. </p>
<p>Льоня всичките ги четеше наред. Между другото намерил някакъв стар брой на „Правда“ – където беше публикувана баснята за кучето Барбос.</p>
<p>Един ден го гледам, търчи надолу по стълбата, почервенял от екстаз: „Нинок, написах сценарий!“. И започва да чете от едно хвърчащо листче. Реди ги едни такива, шантави работи. Накрая ме пита: „Смешно е нали?“. Аз нищо не схващам, обаче кимам съпричастно: „О, да. Много е смешно!“. Той: „Това е. Заминаваме за Москва. Ще го занеса на Пирьов“.</p>
<p>Така и стана. Отива Гайдай при Пирьов, дава му бележките си. Човекът чете и се чуди: „Льоня, каква е тая абракадабра?“. Мъжът ми отговаря: „Сценарий“. И Пирьов, който обожаваше Льоня, веднага му осигурява кинолента и оператор.</p>
<p>Льоня замина за Истрия, за да заснеме там филма, който прекоси целия свят и очарова милиони зрители със своята непосредственост.</p>
<p><strong>- В един от последните си филми – от 1992 г. – „В Дерибасовска времето е хубаво, или на Брайтън Бийч пак вали“ Гайдай сам изпълнява ролята на тип, пристрастен към казината. Чувала съм, че и в живота хазартът е бил тайната му страст.</strong></p>
<p>- Не е била тайна страст. Той не криеше това. Още в съветско време посети Америка. Не отидох с него, защото тогава вестниците пишеха, че в Америка стрелят, убиват; че у нас всичко е прекрасно, а там – пълно с престъпници. </p>
<p>Кагато се върна, Гайдай ми каза: „Нина, непременно трябва да отидеш там. Там никой не стреля. Спускаш се по една чудна стълба – наричат я ескалатор. Насреща ти – железен автомат. Пускаш долар, а от него се посипват купища пари“. </p>
<p>В един прекрасен ден ние двамата с Льоня заедно с великолепния актьор Анатолий Папанов и жена му поехме към Америка. В началото, докато бяхме там, Льоня залагаше и печелеше, залагаше и печелеше. Но когато останахме за няколко дни в Лас Вегас, проигра всичките ни пари. Много ми се искаше да купя джинси на Оксанка, но така и не успях.</p>
<p>Буквално се зарази от хазарта. В Лас Вегас ме е питал: „Нинок, имаш ли доларче? Дай ми го назаем“. Аз отговарям: „Не, играй със своите си доларчета...“. Той: „Всичко загубих. Дай ми 1 долар, ще ти върна 5“. Изпроси си „заема“. След 10 минути пак идва и казва: „Ще ти върна заема, но в рубли“. Беше проиграл и моя долар. А когато отидохме да снимаме в Атлантик Сити, той отново тръгна да играе – там имаше цял арсенал с автомати за тази цел.</p>
<p>Истината е, че аз не се борех. Аркадий Инин дойде при мене и ми каза: „Нина, разбираш ли – той проиграва всичките ви пари“. Аз отговорих: „Аркадий Яковлевич, Гайдай залага своите пари. Нека играе“.</p>
<p>Беше едно голямо дете. Беше му ужасно скучно, когато около него не се случва нищо. Но той рядко допускаше такива ситуации.</p>
<p><strong>- След „перестройката“ Аркадий Инин и Леонид Гайдай се събраха, за да направят заедно необичаен за тях филм – трагичен. Защо не успяха?</strong></p>
<p>- Сценария написаха Инин, Виталий Волович и Гайдай – на основата на съвременния живот. Един ден Льоня се прибира вкъщи, сяда в креслото такъв един скован. „Завършихме сценария – казва – накрая всички умират.“ </p>
<p>Не можах да се сдържа и му отвърнах: „Льоня, това не е гайдаевски филм. Винаги си живял благодарение на филмите си. А те винаги завършват оптимистично. При тебе всички хора се разотиват, решени да търсят щастието, радостта от живота. Това тук не е твоят финал“.</p>
<p>Не съм настоявала, просто споделих мнението си. На другия ден Гайдай отишъл при другите сценаристи и заявил: „Нина Павловна каза, че финалът ни е лош, неправилен“. Оправдал се с мене. Останалите започнали да го уговарят, но той бил непреклонен: „Нина каза, че това не е гайдаевски филм“.</p>
<p>И наистина – когато човек гледа филмите на Льоня, изпълва го желание да се радва на живота, а не да тъгува и да се оплаква.</p>
<p>Когато през 90-те години започнаха непрекъснато да въртят комедиите му, да ви кажа често – изплаших се, че ще ги преекспонират, ще ги затрият. После разбрах, че това е вечно, завинаги. Защото Леонид Гайдай и неговите филми – това е самият живот.</p>
<p><em>Автор: Валентина Оберемко, „Аргументи и факти“</em></p>
<p><em>Превод от руски език: Елена Дюлгерова</em></p>
