- Автор: Наталия Туровска
- 10 Sep 2020
- 1157
- 0
Много отдавна е доказано, че да бъдеш муза на велик поет е неблагодарно, а понякога и опасно. Никога не се знае какво ще се роди в главата му. Дали ще обяви дуел на съперника си, или сам ще се застреля в челото…
<p>Нобеловият лауреат Йосиф Бродски тази година щеше да навърши 74. Подобно на много хора на изкуството той не е изключение, когато става въпрос за сърдечни дела – макар да умира от естествена смърт, а не посягайки на живота, неразбран в любовта. Бродски обаче надминава всичките си братя по перо по броя посвещения на една-единствена жена – загадъчната „М. Б.”.</p>
<p><strong>„Изтънчена и умна. А как само носи своята красота!”</strong></p>
<p>Така възкликва по адрес на младата художничка Марина Басманова поетесата Анна Ахматова. Съвременниците й я описват като очарователно мълчалива и красива. Мнозина съзират в нея нещо тайнствено и величаво. Нещо, което може да се сравни единствено с водна стихия.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33868_Nbc2cvIhzkDsDncXIuBI9jgApcngJp.jpg" style="height:424px; width:640px" /></p>
<p><strong><em>Йосиф с майка си, 1946 г</em>.<em>; И с баща си, 1951 г.</em></strong></p>
<p>Родена и израснала в Ленинград. Баща й Павел Иванович Басманов е известен художник, ученик на Кузма Петров-Водкин. Така че любовта към живописта се предава на девойчето по наследство. А по-късно, вече като начинаещ художник илюстратор, когато Марина посещава Ермитажа, за да се полюбува на платната на великите майстори, мъжете неволно извръщат възхитените си погледи след нея. </p>
<p>Изящна и стройна, с високо чело, тъмнокестеняви коси, стигащи до раменете, с пронизващи зелени очи – изглежда, сякаш току-що е слязла от картина от епохата на Ренесанса.</p>
<p><strong>Последното, което липсва на младата жена, са обожателите,</strong></p>
<p>но тя не бърза да се разделя със свободата си. Хора, които я познават добре, свидетелстват, че Басманова се различава от връстниците си по още нещо – увлечението си по тайнственото и загадъчното. Така например си измисля собствен шифър, за да води дневника си. А на стената в стаята й със същите тези кодови знаци е изписан странен девиз: „Да бъдеш, а не да изглеждаш“. Никой не знае защо е избрала именно него.</p>
<p>Ще минат години и една от близките приятелки на Бродски, писателката Людмила Щерн, в книгата си „Бродски: Ося, Йосиф, Джоузеф“ ще си спомни Басманова така: „Тя се оказа много стеснителна.</p>
<p><strong>Не блестеше с остроумие и не участваше в словесните ни престрелки,</strong></p>
<p>в които взаимно „точехме“ езиците си. Случвало се е цяла вечер да не отрони и дума“.</p>
<p>Кой знае, може би именно умението на Марина повече да слуша, отколкото да говори, е привлякло бъдещия лауреат на Нобелова награда за литература…</p>
<p>За първи път Йосиф Бродски и Марина Басманова се срещат на 2 март 1962 г. на вечеринка в жилището на композитора Борис Тищенко. Поетът още не е навършил 22 години, Марина е на 24. Любов от пръв поглед, която ги прави неразделни. Разхождат се из града хванати за ръце, влизат да се стоплят във входовете на старите петербургски сгради, целуват се страстно и отново поемат накъдето им видят очите.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33868_AsgbhQYC93xMMT3StgGw6dKf1yO1JD.jpg" style="height:500px; width:500px" /></p>
<p><em><strong>Бродски в годините на своята младост</strong></em></p>
<p>Бродски й чете новите си стихове, а Марина часове наред му говори за живопис, води го по музеи и изложби.</p>
<p><strong>Всички са единодушни, че двамата изумително се допълват</strong></p>
<p>взаимно: поривистият страстен Бродски и спокойната, разумна Басманова. Огън и вода. Луна и слънце. Дали Басманова обича Бродски, както той нея? Трудно е да се каже. Що се отнася до него, той просто я боготвори! И реди стих след стих със сакралното посвещение „<em>на М.Б.“.</em></p>
<p>Но не всичко около тях е гладко. Нито бащата на Басманова, нито родителите на Бродски одобряват връзката им. И най-важното: самата Басманова не желае да се омъжва.</p>
<p><strong>Влюбените често се карат и се „разделят завинаги“.</strong></p>
<p>След подобни разправии Йосиф изпада в жестоки депресии. Често се появява пред приятелите си Щерн мрачен като сфинкс, с омотани около китките прясно окървавени бинтове – сяда в кухнята и безмълвно пали цигара след цигара.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33868_Lk52vnSuZ2ywOkqRdU8Tre7bt8Jhat.jpg" style="height:524px; width:640px" /></p>
<p><strong><em>До последния момент, преди да напусне СССР, Бродски се надява, че Марина и синът му ще тръгнат с него. В крайна сметка попада сам в Ню Йорк. Години по късно се запознава с бъдещата си съпруга Мария, която е с 30 години по-млада и изумително прилича на Марина</em></strong></p>
<p>Людмила Щерн сериозно се страхува да не би чувствителният поет действително да посегне на себе си. Затова, когато за пореден път Бродски се появява в дома им с бинтовани ръце, Виктор Щерн в прав текст му заявява: „Слушай, Ося, престани да плашиш хората.</p>
<p><strong>Ако някога решиш наистина да се самоубиваш, попитай ме </strong></p>
<p>как точно се прави“. Бродски приема съвета, повече никога не „плаши“ хората, но от това на никого не му става по-добре. Уви, и тази история не е отмината от баналния любовен триъгълник. В началото на 60-те години Бродски е много близък с Анатолий Найман, Евгений Рейн и Дмитрий Бобишев (всички те са в най-тясното обкръжение на Анна Ахматова, но за нея Бродски е „специален“, предвещава му по-голяма слава, отколкото на другите).</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33868_VVN1XjoQOoSmUHHlyUfHOHVWSp5BHf.jpg" style="height:640px; width:640px" /></p>
<p><strong><em>Фаталната статия, която обръща живота му, във в. „Вечерний Ленинград“, 1963 г.; Преди заседанието на съда - снимката е направена със скрита камера</em></strong></p>
<p>В навечерието на новата 1964 година Бродски се крие в Москва от милицията – след като във в. „Вечерний Ленинград” е излязла статия за него под заглавие „Окололитературният търтей”, поетът се бои да не бъде арестуван. Затова, докато отсъства, поверява любимата си Марина на грижите на Дмитрий Бобишев. По нищо не изглежда, че предстои бедствие. Дмитрий води Марина при свои приятели в Зеленогорск и я представя като „момичето на Бродски“. Всички я посрещат радушно, но тя цяла вечер мълчи, усмихвайки се от време на време загадъчно. Компанията скоро я игнорира, увлечена в забавленията си.</p>
<p>Какво се е случило после, никой не знае съвсем точно: дали заради липсата на внимание, или</p>
<p><strong>заради отдавнашното си влечение към красавеца Бобишев, </strong></p>
<p>но тихата Марина прекарва нощта с него. А на сутринта подпалва пердетата в стаята му, събуждайки останалите с вика: „Вижте само колко красиво горят!“. Разбира се, приятелите на Бродски веднага обръщат гръб на Бобишев, обвинявайки го в предателство. От своя страна той побързва напусне вилата, но в своя защита обяснява: „Грешите, аз не съм виновен. Тя сама дойде при мене. А когато й казах, че Бродски я смята за своя жена, тя отвърна: Аз не се чувствам негова жена, а какво мисли той, си е негова работа“.</p>
<p><strong>Когато до Бродски достигат слуховете за изневярата на Марина, </strong></p>
<p>той напук на всичко светкавично се прибира в Ленинград. Много години по-късно поетът ще сподели: „Беше ми все едно ще ме затворят ли или не. А целият съд после ми се стори като една голяма глупост в сравнение със случилото се с Марина“.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33868_5DbSE9b20ZqSmlA3H9YXQNELJxbO9T.jpg" style="height:595px; width:640px" /></p>
<p><strong><em>Поетът на заточение в архангелското село Норенская</em></strong></p>
<p>Направо от гарата Бродски нахлува в дома на Бобишев, където се разразява жесток скандал, който превръща старите приятели във врагове за цял живот. След това Йосиф се отправя към жилището на Марина, но тя не му отваря вратата. Няколко дни по-късно Бродски е арестуван насред улицата.</p>
<p><strong>Вкарват го в психиатрична клиника за „съдебна експертиза“. </strong></p>
<p>Марина го посещава там. Следва знаменитият процес, влязъл в историята на литературата като „делото Йосиф Бродски”. Стенограмата, направена от писателката Вигдорова, е разпространена и носи на Бродски световна известност. Процесът е странен. Съдията Савелиева например пита подсъдимия: „Кой ви е причислил към поетите?“. На което Бродски дръзко отвръща: „А кой ме е причислил към човешкия род?“.</p>
<p>Самоувереността на поета вбесява съда. Обвинен е в това, че води непълноценен живот, както и в липса на патриотизъм – поради което трябва да бъде принуден да работи. Трагедия ли е това или фарс? Над този въпрос дълго размишлява Бродски по време на престоя си</p>
<p><strong>в глухото архангелско селце Норенская, където е изселен. </strong></p>
<p>Именно там Бродски пише едни от най-хубавите си стихове – „Песни за щастливата зима“, „Парченце меден месец“, „От английските сватбени песни“. И отново благодарение на Марина, която идва при него и дълго време споделя скромния му живот на заточеник. Той е готов да й прости, само и само приказката да не свършва, само и само да бъдат заедно.</p>
<p>Но... пристига Бобишев и Басманова заминава с него. А после се връща. И така – на няколко пъти. Бродски страда, мята се като ранено животно из празната къща, но не може да промени нищо: човек не избира в кого да се влюби, тъй както не избира родителите и родината си. В тази серия от срещи и раздели</p>
<p><strong>През 1968 година на Басманова и Бродски им се ражда син – Андрей.</strong></p>
<p>Поетът се надява, че сега вече Марина ще се съгласи да стане негова законна съпруга, но тя е непреклонна. А облаците над Бродски се сгъстяват все повече – от КГБ недвусмислено го съветват да замине на Запад. До последния момент Йосиф се надява, че ще емигрират заедно: той, тя и синът им…</p>
<p>Бродски напуска СССР сам. Но любовният триъгълник съвършено неочаквано се разпада: непредсказуемата Марина се разделя и с Дмитрий Бобишев, предпочитайки да възпитава сина на Бродски сама. Не след дълго самият Бобишев емигрира в САЩ, където до ден днешен благополучно преподава руска литература в Илинойския университет.</p>
<p>Кървящата рана в сърцето на Бродски дълго не зараства. При това – и в пряк, и в преносен смисъл: инфарктите го преследват един след друг.</p>
<p><strong>Не една и две години продължава да посвещава стихове на Марина.</strong></p>
<p>За сметка на това като отмъщение за предателството й сменя жените си като носни кърпички и не се уморява да повтаря, че не би могъл да живее под един покрив с никого освен с любимата си котка Мисисипи.</p>
<p>След окончателния разрив с Басманова в очите на хората Бродски се превръща в откровен циник и твърди, че никога няма отново да повярва в любовта. А в отговор на многобройните настойчиви покани да посети Ленинград като турист, „да поседят, да си поговорят, да си спомнят младостта“, той неизменно отказва, процеждайки през зъби: „Не, човек не се връща на мястото на своята любов“. Всичко обаче се променя, когато веднъж по време на лекции в Сорбоната,</p>
<p><strong>сред своите студенти слависти Бродски съзира Мария Соцани.</strong></p>
<p>Красивата италианка с руски корени е с 30 години по-млада от поета и… поразително прилича на Марина Басанова в младостта й. През 1991 година двамата се женят. Мария става не само любяща съпруга на Бродски, но и верен негов приятел и помощник в цялата му литературно-издателска дейност. Година по-късно им се ражда преелестна дъщеричка – Анна-Александра-Мария Бродская. Близките приятели на поета в един глас потвърждават, че петте години брак с Мария за него са били по-щастливи от всички предишни, взети заедно. От началото на 90-те Бродски вече не посвещава стихове на Басманова. По-лошо,</p>
<p><strong>отмъщава </strong><strong>й</strong><strong>, пишейки гневни, изпълнени с жестокост строфи,</strong></p>
<p>за които на всичко е ясно, че са адресирани до нея – макар посвещението <em>„На М. Б.“ </em>да липсва. Прочитайки стихотворението, Людмила Щерн праща на Йосиф гневно писмо: „Джоузеф, прости ми или ме прокълни, но не мога да мълча. Какво казваш на света с това стихотворение? Че най-накрая си разлюбил МБ и след четвърт век си се освободил от чара й? Че си се излекувал от хроничната си болест? И в чест на това събитие я удряш по най-уязвимото място? Защо му е на независимия, на „волния син на ефира“ през океана да плюе в лицето на жената, която е обичал „повече от ангелите и Всевишния“?</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33868_I6eenkpMCCcUhvzhnhZpXFhrZVEQKG.jpg" style="height:480px; width:367px" /></p>
<p><strong><em>В последните години от живота си. Умира на 55…</em></strong></p>
<p>Бродски замълчава... Но малко преди смъртта си събира в книга всички стихове, посветени на Марина и други жени, за която пише просто и лаконично: „Това е сборник от стихотворения в една или друга степен с един и същи адресат. До известна степен това е главното в моя живот“.</p>
<p><strong>Болното му сърце внезапно спира на 28 януари 1996 година.</strong></p>
<p>Марина Павловна Басманова и днес живее в Петербург. Но пази мъртво мълчание: не пише мемоари, не разговаря и никога не е разговаряла с журналисти, нейни снимки е практически невъзможно да се открият. Категорично отказва да коментира отношенията си с Бродски. Разбираемо – любовта е само за двама. Дори ако Той е велик поет, а Тя – единствената му муза…</p>
<p><em>Превод от руски език: Елена Дюлгерова</em></p>
<p><em>-------------------------------------------------------------------------------</em></p>
<p><em>На М. Б.</em></p>
<p><em>Прегърнал тия нежни рамена,<br />
видях зад тях подредбата позната,<br />
стената, цяла в бяла светлина,<br />
и масичката, със стената слята.</em><br />
</p>
<p><em>Бе лампата под ниския таван<br />
за мебелите вехти твърде ярка;<br />
с протрита кожа древният диван -<br />
кафяв преди, лъщеше с жълти шарки.</em><br />
</p>
<p><em>Покривка проста, восъчен паркет,<br />
пейзажче прашно, печка окадена;<br />
и само посивелият бюфет<br />
изглеждаше ми вещ одушевена.</em><br />
</p>
<p><em>Но пеперудка трепна в полет вял<br />
и подир нея взорът ми се спусна.<br />
И ако призрак тука е живял,<br />
той е напуснал тоя дом. Напуснал.</em></p>
<p>Йосиф Бродски</p>
<p>Превод: Иван Есенски</p>
