Дженифър Лорънс, музата на Холивуд

<p>Срещата с Дженифър Лорънс беше насрочена за края на следобеда в едно фотостудио на Хъдсън Ривър. Тя приключваше дълъг работен ден за кампанията на "Диор". Предполагах, че ще закъснее, но дойде навреме; мислех, че ще е изморена, я тя беше свежа и усмихната. Бях си наумил да й спестя въпросите, които са й били задавани сто пъти, откакто само с няколко филма тя влезе в затворения клуб на най-търсените звезди в Холивуд и в още по-ограничения клуб на тези, които са спечелили "Оскар". Тя потъна в едно канапе и ме увери тутакси, че има късмет, че й задават въпроси и се интересуват от кариерата й.</p> <p>Дженифър Лорънс е младо нормално момиче, което можеш да видиш в публиката на стадиона на бейзболен мач. Тя обича живота, идва от Кентъки, обича семейството си, братята си, за които казва, че им дължи всичко, свободно изказва мнението си, тя е повече от талантлива, но остава скромна и не си играе на преструвки. Влиза в ролите си, чието разнообразие говори за нейния талант, с покоряваща непринуденост. Интервю с едно младо момиче от Кентъки, което, като дете, си мислело, че е лишено от интелигентност, и един ден пристигнало в Ню Йорк, където намерило своя път&hellip;</p> <p><strong>- В един от първите ви филми, "Зимен дар", героинята ви бързо преминава от юношеството към зрялата възраст. Случи ли ви се същото с този филм?</strong></p> <p>- Не, за което благодаря на Бог. Бях на 18 г., когато снимах този филм и нямах усещането, че преминавам определена граница. По-скоро все още имам усещането, че съм на път да порасна. Но научих изключително много по време на тези снимки, за киното и за самата мен. Никога не съм посещавала курсове, за да стана актриса, и никой не ми е обяснявал какво да правя. Аз съм на път да се науча сама, да открия какво мога и не мога да изпълня.</p> <p><strong>- Вашият светкавичен успех не ви ли накара да пораснете по-бързо?</strong></p> <p>- Не. Искам животът ми да остане възможно най-нормален. Една от опасностите в киноиндустрията е, че всичко става много бързо. Не искам да изгарям етапите от живота си. Искам да остана обикновена; виждате, че нямам асистентка. Тази, която ми помага, е най-добрата ми приятелка. В края на един снимачен ден мога да се прибера у дома и да се мотая с нея, да правя това, което се прави на 22 г&hellip; а не да споделям времето си с някой, който работи за мен. (Смях)</p> <p><strong>- Този филм даваше голяма свобода на вашата героиня. Това ли търсите?</strong></p> <p>- Когато чета един сценарий, се надявам да бъда изненадана от героинята и да открия хубава история, която ме вълнува по един или друг начин. Ролите, които съм играла, имат много общи черти; персонажите са силни, трябва да се борят, да се превъзмогват, да направят нещо по-голямо от тях, нещо, което ги променя. Може би това не е съвпадение, но не е това, което търся на всяка цена. Държа ума си отворен.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/jennifer-2.jpg" alt="" /></p> <p><strong>- Какво дете бяхте?</strong></p> <p>- Прякорът ми беше "Нитро", като нитроглицерин. Бях хиперактивна, любопитна към всичко. Когато майка ми разказва за детството ми, тя винаги казва, че в мен е имало нещо като светлина, като искра. Когато започнах училище, тази светлина угасна. Така и не разбраха какво стана, беше нещо като социална тревожност. Въпреки това имах приятелки. Мисля си най-вече, че не се чувствах интелигентна, защото не бях достатъчно добра ученичка&hellip; Мислех, че някои хора са глупави, но най-накрая се оправят, а аз съм част от тези. <em>(Смях)</em></p> <p>Ходех на психоаналитик, нищо не помагаше. Един ден помолих родителите си да ме заведат на кастинг, заминахме за Ню Йорк и там започнах да играя театър. Едва стъпила на сцената, майка ми видя промяната, която се извършваше в мен. Тя видя, че безпокойството ми изчезва. Намери отново дъщеря си, тази, която притежаваше светлина и радост преди да тръгне на училище. Най-сетне бях намерила път, бях отворила вратите на свят, който разбирах, който ме караше да се чувствам добре и щастлива, защото се чувствах способна, докато преди това усещах, че не ставам за нищо. Ето защо майка ми се бореше, за да стана актриса.</p> <p><strong>- Желанието ви да станете актриса от гледането на филми и мечтата да заемете мястото на тези актриси ли се роди?</strong></p> <p>- Сега, когато се занимавам с кино, се смеем с братята и родителите ми на времето, когато бях малка и се правех на актриса. Когато бях на осем години, леля ми разказваше една история и аз исках - това изглужда налудничаво - да се потопя в нея. Наблюдавах жестовете, интонацията й и започнах да я имитирам. Всички се разсмяха, защото я пародирах до съвършенство. След това започнах да правя същото с братята и майка ми. По онова време гледах предаването на съдебните процеси по телевизията, не от интерес към драмите, а защото обичах да гледам какво става в съдебните зали. Не си давах сметка, но вече бях започнала да се уча. Не знаех какво ме очароваше толкова у хората досега, когато вече играя техните роли. <em>(Смях)</em></p> <p><strong>- Каква е ролята на семейството ви във вашия успех?</strong></p> <p>- Родителите ми се пожертваха за мен. Направиха две ипотеки на къщата си, за да дойдат и да заживеят с мен в Ню Йорк и да ми позволят да се опитам да пробия в една област, която ме прави щастлива. Те биха предпочели да раста в Кентъки, да водя нормален живот, всичко, което родителите желаят за децата си. Но те виждаха, че съм толкова щастлива, че пожертваха всичко за щастието ми. Братята ми ги накараха. Да, без семейството си, нямаше да съм нищо.</p> <p><strong>- Коя черта в характера си харесвате най-много и не искате да изгубите никога?</strong></p> <p>- О&hellip; Трудно ми е да отговоря на този въпрос, без да изглеждам егоцентрична&hellip; Бих казал, че това е способността ми да се надсмивам над себе си. Не мисля, че бих могла да оцелея в системата на звездите и всичко, което произтича от това, както да се опитам да вляза в една рокля висша мода за червения килим, ако нямах малко подигравателно отношение към себе си.</p> <p><strong>- Какво мислите за светкавичния си възход в Холивуд?</strong></p> <p>- Просто си върша работата. Работих с много доби режисьори. Обичам това, което правя. Всичко е толкова просто и очевидно, когато съм на снимки, че дори не мисля за него. Единственото нещо, което ме удивлява, е реакцията на хората. До каква степен те са мили и хвалебствени спрямо мен. Нямам думи да изразя колко ме трогва това.</p> <p><strong>- Какво почувствахте, когато се събдихте на сутринта след Оскарите?</strong></p> <p>- Преди церемонията вие толкова си представяте събитието, мига и какво бихте почувстваи, ако реалността не отговори на висотата на очакванията ви. Взех статуетката в ръце и си казах: "Хайде, почувствай нещо!" <em>(Смях)</em>. След това я оставих на масата в хола и хванах самолета.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/jennifer-3.jpg" alt="" /></p> <p><strong>- С ролята си на Катнис в "Игрите на глада" вие се превърнахте в икона за едно поколение. Осъзнавате ли влиянието, което има една роля за вашата публика?</strong></p> <p>- Абсолютно. Никога не съм си представлява, нито предвиждала да стана модел за когото и да било, това ми се стовари отгоре, когато приех да играя във филма. Няма да лицемернича и да отричам, че младите момичета ме приемат като пример, и да казвам, че нямам никаква отговорност спрямо тях. Защото е ясно, че имам. Познавам влиянието, което имат знаменитостите върху младите. Спомням си, че в колежа таблоидите пишеха, че Линдзи Лоън, Парис Хилтън и Никол Ричи са анорексички; изведнъж всички момичета от моето училище започнаха да правят драконовски диети. Била съм тийнейджърка и държа да изпратя позитивно послание. Това е трудно, защото кариерата ми трябва да се диктува от моите желания, но&hellip; от момента, в който станах Катнис, осъзнавам това.</p> <p><strong>- Връщате се отново с тази роля в "Игрите на глада: Възпламеняването". Тя променила ли се е?</strong></p> <p>- Смешно е как Катнис и аз следваме почти еднакъв път. Бях на 19 и 20 г., когато прочетох двата първи тома на "Игрите на глада". Тъкмо бях номинирана за "Оскар" за "Наръчник на оптимиста", трябваше да ходя на официални вечери и да се появявам на червения кимип, да нося рокли висша мода и не се чувствах самата себе си. Имах чувството, че съм извънземна; това, което Катнис преживява в първия том на "Игрите на глада", а след това във втория, тя привиква с този нов живот. Тя осъзнава, че трябва да се научи да общува с новото си обкръжение, да носи определени дрехи, да се гримира.. Както се почувствах самата аз. <em>(Смях)</em></p> <p><strong>- Станахте лице на "Диор". Кое ви даде желание да представяте модната къща на френския лукс?</strong></p> <p>- В началото повтарях на всички: "Аз съм актриса, не манекенка, няма да го направя". След това отидох в Париж, присъствах на първото модно ревю на Раф Симон и бях толкова изненадана от неговите творения и талант, че си казах, че ще бъда много глупава, ако не стана част от историята на този творец.</p> <p><strong>- Какво е вашето определение за елегантността?</strong></p> <p>- Увереност в себе си и фини пръсти; моите пръсти са с формата на кървавица. Но добре, приемам го. <em>(Смях).</em></p> <p><strong>- Последен въпрос, въпреки че мисля, че знам отговора - щастлива жена ли сте?</strong></p> <p>- Да. Благодаря на Бог.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/jennifer-4.jpg" alt="" /></p> <p><strong><em>Дженифър Лорънс в модел на "Диор"</em></strong></p> <p><em><br /></em></p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>