Ал Пачино: На човека е даден днешният ден и нищо повече!

<p><strong>Франсис Копола те определя като &bdquo;самоунищожителен&rdquo; още след първите пробни снимки на &bdquo;Кръстникът&rdquo; &ndash; защо?</strong></p> <p>Ами той очакваше от мен да направя повече в отделните сцени. Взема най-тъпата възможна от тях &ndash; встъпителната, със сватбата, която си е чиста сцена на представяне на персонажите, и очаква от мен повече. Отначало си помислих, че ме иска за ролята на Сони. По онова време пет пари не давах дали ще получа ролята или не. Колкото по-малко се стремиш към нещо, толкова по-лесно се сдобиваш с него. Ако е писано да стане, то става. Всеки път, когато съм се опитвал да насиля нещата, да им &bdquo;помогна&rdquo;, нещо тръгва накриво.</p> <p><strong>Преди или след като се бе спрял на Брандо, Копола решава да вземе теб за Майкъл?</strong></p> <p>Сигурен съм, че най-напред е решил за Брандо. На едно събиране Франсис ми каза следното: &bdquo;Кой според теб трябва да е Кръстникът?&rdquo;. Казах: &bdquo;Брандо&rdquo;. Франсис няма равен в това отношение. Вижда те като рентген. Много особен човек. Нещо като воайор. Друг такъв не съм срещал. Способен е да се откъсне от всяка ситуация и да я разгледа в нейната цялост. За човек с неговата емоционалност тази способност е като на Майкъл Корлеоне. Точно затова Франсис разбира толкова добре неговия образ.</p> <p><strong>Какво означава този филм за теб?</strong></p> <p>В метафоричен план, струва ми се, Франсис иска да покаже жертването на първата генерация италиански емигранти. Пристигат тук и що за американска мечта заварват? Власт, пари и слава. И ето, те насочват всичките си усилия в това направление.</p> <p>Първото поколение италиански пришълци донася със себе си обичаите и културата на старата родина. Второто се жертва в името на третото, от което се очаква да постигне американската мечта, свързана с власт, пари и успех. Тук става дума за здрави семейни връзки, за стара ценностна система, изправена срещу новите, за ново против старо по принцип. Това е и винаги ще си остане семеен филм. Мисля, че така се обяснява неговата популярност.</p> <p><strong>Към какво се домогваше във връзка с образа на Майкъл?</strong></p> <p>При първия &bdquo;Кръстник&rdquo; онова, към което се стремях, бе нещо като енигма &ndash; непроницаем човешки тип. Уж ясно виждаме този тип, наблюдаваме го, но не можем да кажем, че го познаваме, че сме наясно с неговите мотиви. Когато виждате Майкъл в някои от тези сцени, сякаш изпаднал в транс, сякаш и последната му мозъчна клетка е запълнена с напрегната мисъл, ето, към това се стремях.</p> <p>Всъщност тогава слушах Стравински, което ми помагаше да изглеждам външно по този начин. Чувствах, че това е драматичният момент при този образ, само така мога да го направя внушителен. Иначе би могъл да стане тъп. Никога не съм работил върху друга роля по този начин. Тя е най-трудната от всички, с които съм се сблъсквал.</p> <p><strong>Нека разгледаме по-отблизо ролята ти на Майкъл Корлеоне. Имаш ли любима сцена в някой от двата филма &ndash; миг, с който да се чувстваш особено горд?</strong></p> <p>Има такъв във втория филм, макар никой да не му обръща внимание. Майкъл и неговият посърнал брат Фредо са в Куба, където гледат &bdquo;Супермен&rdquo; в някакъв нощен клуб. Фредо казва на Майкъл: &bdquo;Джони много обича да ме води тук&rdquo;. И се разбира, че в същия миг Майкъл осъзнава истината &ndash; брат му го е предал. Това е моят любим момент, но той остава скрит.</p> <p><strong>Къде поставяш този образ в сравнение с останалите, които си изиграл?</strong></p> <p>От всички мои роли най-дълбоко удовлетворение ми носи участието в &bdquo;Кръстникът II&rdquo;. Тази е най-важната.</p> <p>На екрана Майкъл Корлеоне е самичък, отпуснат на колене край ковчега на стария дон &ndash; мъжът, който е бил негов закрилник и заместник на бащата в Сицилия, и Майкъл избухва в ридания. Тук става дума за крехкостта на съвременното семейство, за краха на старите ценности в името на нови, за домогване до власт, за изкупление и предателство.</p> <p>Майкъл не е в състояние да проумее как така този старец е обект на огромна любов, от една страна, а от друга, внушава такъв страх. Тъй като Майкъл цял живот е искал да твори добро, но никога не се е радвал на такъв отклик у хората.</p> <p>Винаги съм мислел за Майкъл Корлеоне като за енигма, като за човек, който те кара да изпитваш неудобство. Той непрекъснато търси. Тук сме изправени пред съдбата и човека, който й се опълчва.</p> <p><strong>Структурата на двата &bdquo;Кръстника&rdquo; се промени, когато Копола реши да добави време и създаде удължена версия за телевизията. Какво беше мнението ти?</strong></p> <p>Това не бе предвидено в началото. Противопоставих се на поредицата в мига, когато я изгледах. Не върви. &bdquo;Кръстникът II&rdquo; е замислен да бъде гледан такъв, какъвто е създаден, заедно с вметнатото участие на Де Ниро. Именно в смесването, в това своего рода прекъсване Франсис бе открил метафората за &bdquo;Кръстникът II&rdquo;. Когато се махне това, остава едно праволинейно действие и аз съм решително &bdquo;против&rdquo;.</p> <p><strong>Усещаш ли ти самият обвързаност към света, световна принадлежност, или в качеството си на актьор оставаш по-скоро проводник, ако не дори външен наблюдател?</strong></p> <p>Актьорите винаги остават наблюдатели. Необходима е дарбата да интерпретираш &ndash; а тя се осакатява, когато станеш прочут. Нашите корени са били винаги отвън &ndash; своенравни скитници, бардове, измет. Това може би обяснява стремежа на толкова много сред нас да бъдат допуснати в общоприетото житейско русло. А когато това се случи &ndash; и тук е скритото противоречие &ndash; понякога загубваме облика си на аутсайдери.</p> <p><strong>В &bdquo;Кучешки следобед&rdquo; има една наистина незабравима сцена, в която излизаш от банката и крещиш: &bdquo;Бунт! Бунт!&rdquo;. Съзнаваше ли нейната важност в оня момент?</strong></p> <p>Да, усетих духа на тази сцена. Сидни Лъмет ми помогна в това отношение. Каза така: &bdquo;Това е неговият голям ден пред очите на хората&rdquo;. Като атака срещу вятърни мелници, беше ми казал някой. Но тук има и друг момент, който според мен допринася за това филмът да бъде така радушно приет.</p> <p><strong>Какъв е той?</strong></p> <p>Когато момчето от пицарията донася поръчката и се обръща към тълпата с думите: &bdquo;Станах звезда!&rdquo;. Това бе попадение право в десетката &ndash; могъщата магия на медийната изява, привлекателната сила, обаянието на популярността, свързана с киното въобще. Ние все още не сме напълно наясно с цялата дълбочина на медийното влияние, на неговото отражение върху всички нас. Все още е новост. А то неминуемо ни променя в един или друг смисъл.</p> <p><strong>Какво е актьорската игра за теб?</strong></p> <p>Изпитвам неутолима вътрешна потребност да се занимавам с това. Любимата ми реплика в &bdquo;Ричард III&rdquo; е: &bdquo;Не, не, от нужда&rdquo;. Заради необходимостта! Тя е всичко. Ето за това става дума. Апетит и вътрешна необходимост. Веднъж някой в една от ония огромни лимузини ме попитa: &bdquo; Ти май наистина си твърдо решен да го направиш, нали?&rdquo;. Казвам: &bdquo;Наистина&rdquo;. А той: &bdquo;Как стигна дотук?&rdquo;. &bdquo;Играх &ndash; отвръщам аз. &ndash; Изпитвах нужда да го правя.&rdquo;</p> <p><strong>Въпрос: Отрицателните отзиви не отслабват ли желанието ти да направиш някоя роля отново?</strong></p> <p>Знаеш ли, има и положителни отзиви, но съществуват още цял куп фактори, за да се осланяш кой знае колко на тях&hellip; Смисълът се състои в процеса на създаване &ndash; не в резултата. Много ми харесва една мисъл на Уаленда. Знаеш ли го Летящия Уаленда (цирковия акробат)? Имаха сериозна злополука. След нея той отново излиза на манежа и го питат: &bdquo;Как можеш да излезеш отново след онази трагедия?&rdquo;. А той казва: &bdquo;Животът е върху опъната жица &ndash; останалото е очакване&rdquo;. Ето там е и моят живот. Там се случват нещата.</p> <p><strong>Човек би предположил, че след толкова години на сцената би следвало да станеш по-скоро нечувствителен към критиките, отколкото податлив към тях.</strong></p> <p>Едно време се притеснявах от онова, което казват хората за мен. Постоянно се уча да не се кося чак толкова много. Понякога ме обзема впечатлението, че критиката по принцип и винаги застава на погрешни позиции, но аз не възразявам, защото така са устроени нещата. Те могат да грешат, а може и да са прави. Могат да бъдат свирепи, могат и да са добронамерени.</p> <p><strong>Не ти ли се ще понякога да се превърнеш отново в едно от хилядите лица по улицата?</strong></p> <p>В анонимността има нещо прекрасно, от което съм лишен &ndash; не мога ей така да се шляя по улиците, както може всеки нормален човек. А е много важно да можеш. Липсва ми, но в същото време&hellip;</p> <p><strong>Нямаш нищо против да плащаш тази цена?</strong></p> <p>Да. Шантава работа. Защото проблемите не са един и два. Дадат ми например покана за ложа &ndash; да гледам "Янките". Седя си мирно и тихо и не щеш ли, на голямото табло пръква надпис: АЛ ПАЧИНО Е СРЕД НАС. И мутрата ми на големия екран. Трябваше да си тръгна. Последното нещо на света, което исках в оня момент, бе да се видя точно на този екран.</p> <p><strong>Как се справяш с тези страни на славата?</strong></p> <p>Когато ме споходи за първи път, беше &ndash; ако перифразирам Пастернак &ndash; като да насочат светлината на прожектори в лицето ти, така че да не забелязваш нищо наоколо. Хората започват да се отнасят по друг начин с теб. Това те кара да забелязваш само определени страни у самите тях. И постепенно загубваш представа за нормалните междучовешки отношения.</p> <p>Не че те имат отрицателен характер, но всяка личност носи определен заряд и хората се надушват един другиго. Сума неща се случват или усещат между отделните хора. Никой не се разкрива с готовност пред първия срещнат. И сега какво се получава: към теб се държат иначе и ти малко по малко забравяш тази особеност на човешката природа. А не бива. Хората са по принцип трудни за опознаване. Понякога ставаш лекомислен при такова отношение от страна на всички околни. Обичам едно изказване на Брандо: &bdquo;По тия места минаваш за вале пика, татенце, но аз съм виждал и другия ти профил&rdquo;. Често пъти ми се ще и аз да го кажа.</p> <p>&nbsp;<strong>Какво търсиш у една жена?</strong></p> <p>Обичам жени, които готвят добре. (Усмихва се.) Това първо. Любовта е много важно нещо, но преди всичко имаш нужда от другар &ndash; искаш в края на краищата да си прав, ако кажеш, че жената, с която си, е твой приятел. Това има отношение към доверието. За всичко е нужно време. Любовта минава през различни стадии на развитие. Но оцелява.</p> <p>Любовта оцелява. Шекспир казва така: &bdquo;На времето не е играчка тя. Ако това тъй само ми се струва, ни моят стих, ни обич съществува&rdquo;. И знаеш ли, любовта наистина се оказва издръжлива. &bdquo;На времето не е играчка.&rdquo; Романтичната любов може да се окаже голям трън отзад, да знаеш. И здравата да те нарани.</p> <p><strong>Променило ли се е с нещо отношението ти към жените от времето, когато си бил дете?</strong></p> <p>Естествено, просто заради жизнения опит. Някога обичах да казвам, че искам да коленича пред жената, да я поставя на пиедестал и да я издигна високо, високо, далеч над възможностите си да я достигна&hellip; След което ще потърся друга.</p> <p>Но като актьор не съм имал подобни щения. На сцената жената е равноправна и съвместната ми работа с жени е поизменила изначалната ми нагласа. Този въпрос никога не ме е занимавал в своята цялост, тъй като мачизмът не ми създава никакви проблеми. Но обективно погледнато, да, разбира се, симпатизирам на техните цели.</p> <p><strong>Колко приятелства са те споходили, за да си заминат безвъзвратно?</strong></p> <p>Твърде много.</p> <p><strong>Защо става така според теб?</strong></p> <p>Разочарование. Приятелството се крепи от известни сили. А всички ние сме роби на собствените си житейски условия. Те са най-вече географски, но и свързани с професията. На мен не ми липсват приятели. Някои са много добри. Харесвам казаното от Робърт Мичъм по повод на знаменитостта: "Такива нямат приятели &ndash; имат последователи".</p> <p><strong>Да поговорим за пари. През 1972 г. заявяваш, че за пари си направил много неща в своя живот, но никога не си играл за пари. Ще се откажеш ли днес от тези думи?</strong></p> <p>Не бих играл за пари. Мисля, че никога не бих го сторил&hellip; Стане ли въпрос за пари, човек се променя. Става някак особен. Знам, защото съм го изпитвал на собствен гръб. Един път искам 5 долара назаем. До този момент бяхме на вълна: &bdquo;Как си, мой човек? Не съм те виждал цяла вечност. Глей каква среща!&rdquo;. Отвръщам, че съм много добре и му искам петте долара. Той вика: &bdquo;До утре, мой човек. Тук и по същото време&rdquo;. Обещава, ти отиваш в уреченото време, а от него &ndash; ни вест, ни кост. Хората откачат, когато стане дума за пари. Тогава разбираш какво е това алиенация. Налага се да свикваш с тази новост, която е навлязла неотвратимо в твоя живот</p> <p>Богатите разбират от пари, знаят всичко за тях и се отнасят към тях по различен начин. А когато не си ги имал, а сега ти се удава възможност да ги притежаваш, трябва да усвоиш тази нова наука. Не мога да изям всички стекове на земята, нали?</p> <p><strong>Изпитвал ли си някога чувство за вина заради милионите, които ти плащат за правенето на филми?</strong></p> <p>Никога. Изпитвам чувство на вина заради множество неща, но не и заради това. А и не ми пука дали някой друг печели два пъти повече за същото. Виж сега, когато започнах в театъра, вземах по 125 долара седмично.</p> <p>Двайсет и шест-двайсет и седем годишен, започнах да получавам заплата. А преди това никога не съм имал представа откъде ще ми дойдат парите за следващото хранене. Започнах да печеля много, но това не ме направи кой знае колко щастлив. Хубаво е да се храни човек редовно, да не ходи гладен. Имах късмета да не ставам заложник на материалното в този живот.</p> <p><strong>Докато се подготвяше за ролята си във филма &bdquo;Серпико&rdquo;, общуваше ли с истинския полицай Франк Серпико?</strong></p> <p>Да. Един път сме двамата и му задавам въпроса: &bdquo;Защо, Франк? Защо го направи?&rdquo;. А той казва: &bdquo;Ами де да знам, Ал. Сигурно защото&hellip; ако не го бях сторил, как бих могъл след това да слушам музика например?&rdquo;. Какво обяснение, а! Такъв си беше.</p> <p><strong>Стигаш ли в представлението до момент, в който ти се струва, че вече не играеш, а всичко е реално?</strong></p> <p>Тъкмо към това се стремя винаги &ndash; към мига, в който всичко се превръща в инстинкт.</p> <p><strong>Защо непрекъснато се връщаш към Шекспир?</strong></p> <p>Шекспир е автор, чиито възможности да ни затрогне са най-широки, понеже се обръща към чувства, каквито присъстват у всекиго от нас, и го прави по великолепен начин. Ние сме в състояние да изпитваме много дълбоки неща, а Шекспир, в своя гений и неповторим усет към човешката природа, съумява да стигне до тях и да ги докосне. Той прониква в онова, което изпълва всекиго от нас.</p> <p>Ако говори за любов, то е по начин да се усетиш в лоното на най-силната, която ти се е случвало да изпиташ. Ако затвориш сърце за част от най-първичните неща, до които се докосва той, само защото го намираш надут или надменен, би значило да се лишиш сам от нещо велико.</p> <p><strong>Какво би правил, ако не играеш?</strong></p> <p>Не мога да си представя друг начин на живот, без да се занимавам с онова, което обичам да правя. Може би ще се навъртам покрай децата &ndash; и това обичам.</p> <p><strong>Имаш ли собствена философия?</strong></p> <p>Вярвам, че в рамките на денонощието има само един ден. На човека е даден днешният ден и нищо повече.</p>