Рисунка: Илия Бешков
Сбиранието пари за каквато и да било цел не среща щедри податели. Българинът неохотно развързва кесията си, но той знае да прави великолепни дарове. (...)
Темпераментът на българските политици и чиновници е подвижен, но между тях има отделни ленивци. Те с лекота, без специална подготовка, усвояват различни служебни клонове, напоследък и железопътния, повечето са проницателни наблюдатели на хората и в мъчни моменти запазват твърдо чувство на обязаност. Импровизираната Сръбска война се сполучи, защото всеки, от министър и началник на щаб до последния селянин, който караше припаси, изпълни точно своята длъжност. (...)
Една твърде разпространена черта обаче е завистта, продукт на първобитно материално състояние и голямо препятствие на обществения живот; много добри неща не сполучват, защото един другиго не подкрепят или из недоброжелателство развалят. Не е добре даже да хвалиш един българин в печатни съчинения: то му създава врагове. Към това се присъединяват, както в целия Левант, у много личности непостоянство, недостатък в правдолюбие и наклонност към изопачаване и преувеличаване.
Сърдечно пулсиращият живот на Изтока не търпи никаква твърда устойчивост в една политическа посока. Впечатленията не са тъй дълбоки, както у нас. Обикновеният политик в тия земи с леко сърце променя своето положение и мнозина значителни мъже в кратко време без мъка опитаха цял един ред степени на промени на фронта. В края на царуването на Александър I може да се види как неговите бивши върли противници се явяват като най-предани привърженици, а някои от неговите подпори и приятели са между противниците му или поне между равнодушните.
Главните врагове на генералите Соболев и Каулбарс през 1882-83 в Народното събрание днес са руски привърженици. С повърхността на впечатленията се свързва и слабата интензивност на политическата памет. Политикът тук е погълнат от настоящето и не мисли надалеч, нито пък охотно гледа напред или озърта назад. Произвожда се впечатление като че ли малцина съзнават напълно исполинското следствие на промените в продължение на 15 години от Митхад паша до принц Кобургский. Инак личната памет на българина е почти по-силна от нашата, защото изобщо природният човек превъзхожда в това културния човек, който е навикнал да си служи с печат и перо.
В нравите господства още пълна борба между подражанието на чуждоземното и домашното народно. Семейният живот е редовен и благонравен; повечето хора се женят твърде рано. Както навред на Юг, много се живее на улицата и се разисква по разходките. Гостиничен живот, какъвто има в страната, гдето пият бира, тук липсва; за това пък твърде са оживени кафенетата с високи разговори и свойствената на мястото адска врява. Повечето събрания стават вечер в частните къщи или семеен кръг с чай и папироси. Приказват за днешните събития, исторически спомени из последните времена, местности, народни обичаи, личности и пр. При това българинът проявява добър разказочен талант, което е свойствено на всички народи по тия земи. (...)
В София и по-големите градове се забелязват много безпът- ства. Местните вестници често се оплакват срещу развале- ността, която произтича от литанието за служби, срещу политически и градски интриги, необичта към умствени занятия и разваления живот. (...)
Във вътрешната политика владеят най-ожесточени партизански злоби, всякакъв род интриги, които виреят на Изток. София е истински котел на вещици; който е имал случай да проживее няколко години в тукашното политическо общество, той през целия си живот ще чувства кошмар при спомена за тая отровна готварница. При това често се разпространяват най-невероятни политически и полуполитически клюки. Чужденецът чува хиляди най-лоши неща за отделни българи от самите българи и после бавно открива, че всъщност хората не са толкова лоши, както взаимно се представят, заслепени от завист и партизанска страст.
Непредубедена оценка на туземни таланти, особено на политически противници, е изключение. Главатарите на партиите нерядко имат лична омраза един срещу друг. Оттук бързото овехтяване на политическите величия и забележителното явление, че хора, които известно време са се наслаждавали на най-голямо уважение, пак бърже ниско се сгромолясват от своя пиедестал. Мнозина душат постоянно тайни планове и намерения; аз познавам дори личности, които предпочитат да четат между редовете, нежели самите редове.
Политическите страсти са от голяма глъбина и сила. В първите времена състоянието на обществото правеше на хладнокръвния наблюдател впечатление на всеобщо възбуждение на нервите. Във възбудените времена, като през сесиите на Народното събрание, много хора дотолкова потъват в тоя партизански живот, че за нищо друго не могат да мислят и говорят; за непосветените дори цялата реч на някои личности звучи като пустословието на някой развълнуван глупец. Тия страсти помрачават съжденията и чувството за справедливост. Тия, които са на власт, се мъчат да унищожат политическите си противници, дори да разрушат доброто, направено от тях, и да ги оставят без хляб.
Партиите вече имат своята история. Техните зачатки се намират във времето преди Освобождението. Те са повечето последователи на политически водители, нежели на политически програми. Неразделни останаха само немногобройните консерватори; голямата либерална партия лека-полека се раздели на четири групи... Животът на партиите е оживен. В къщите на водителите се намира голям салон с множество столове; там често се събират неговите последователи и разпалено се препират до полунощ. В малките градове заседават бюра или комитети на партиите, преимуществено за изборите. В кръга на една или друга партия често попадат и чужденци, това е ставало с князе, с руси, с дипломати и с пътуващи писатели. (...)
Обикновено изборите се предхождат от шумни митинги, публични събрания, агитации, обнародване на политически брошури, всевъзможни „отворени писма" и пр. Всичко това е насочено в повечето случаи против отделни личности.
В Народното събрание човек слуша само прения, които се израждат в кавги – и всички въпроси там решава не справедливостта, а мнозинството, с което разполага правителството. В събранието правителството може да прокара всичко, каквото поиска, понеже мнозинството е на негова страна. (...)
Не беззначителен фактор е българската журналистика... Дълго време печатът беше съвсем свободен, но сега се намира под строг съдебен контрол. Обаче – без всякаква предварителна цензура. В големите вестници уводните статии много често и по мисъл, и по стил не отстъпят на най-добрите иностранни вестници, та и повечето политически водители са добри журналисти. В дребните статии грубостите не съставляват изключение. За дебелашкото българско чувство журналното приличие е блудкаво и престорено, неговото гърло е навикнало на лютиви приправи. Дребните местни вестници често пъти показват невероятна умствена нищета и във висока степен ефимерните юмористически вестници изваждат на бял свят невъобразими нелепости.
-----------------------------
Константин Иречек (1854–1918) пристига в София през 1879 г. и става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. През 1881–1882 г., по време на Режима на пълномощията, оглавява министерството в правителството на Казимир Ернрот и правителството без министър-председател. По-късно е председател на Учебния съвет при министерството и директор на Народната библиотека. Той е един от инициаторите за възобновяването на дейността на Българското книжовно дружество в София и от 1884 г. е негов редовен член. Извършва няколко обиколки из страната с научна цел. През 1884 г. Константин Иречек се връща в Прага, където става професор по всеобща история в Карловия университет. От 1893 година до смъртта си е професор по история на славянските народи във Виенския университет. Откъсът е от първата част на книгата му „Княжество България“, озаглавена „Българска държава“. Преводът е на Екатерина Каравелова (1899 г.).
Текстът е подбран от Любослава Русева