- 10 Sep 2020
- 785
- 0
Писмото от любимия винаги е било доказателство за искрената, страстната любов. То успокоява, дава сили. А радостта, докато го чете, кара жената да се чувства някак по-истинска. Историята го доказва, а ако сложим ръка на сърцето си, ще трябва да признаем, че въпреки есемесите и безбройните съвременни средства за общуване докосването до любимия благодарение на написаното собственоръчно от него остава неотразим спомен за изживените чувства.
Нищо не може да замени чувствата, които предизвикват любовните изповеди. Откъде у влюбения мъж се взимат тези нежни слова, пред които жената занемява, готова да му прости всичко – и болката от раздялата, и тревожното очакване, и подозрителното мълчание...„Любовта не е просто чувство, тя е изкуство”, възкликва романтичният крал на сатирата Оноре дьо Балзак. Да, така е – потвърждават го съвременните изследователи и дават редица примери от историята. Любовта е велико изкуство за общуване с жените, коментират те. Удивителен дар, който са притежавали много гениални мъже.
<p> </p>
<p>Интересно за кого си е мислил, пишейки тези думи мъжът, дал живот на изкумителните жени в романите си? Може би за обаятелната графиня Евелина Ханска, с която го свързва дълга и нежна кореспонденция, започваща през 1833 година? Тогава тя е на 33 и Балзак е очарован от зрялата й красота, а в романите му се появява интригуваща галерия от женски образи, останали завинаги в световната литература: не в първа младост, но опитни, чаровни и умни. Заради своята Ева през 1843-та писателят предприема първото си пътешествие до Санкт Петербург и дори е готов да приеме руско поданство.</p>
<p>През 1847-а е второто му дълго пътуване – този път за Украйна, където се намира имението на Ханска. И през всичките тези години – от 1833-та до 1850-а, когато тя най-накрая приема предложението му да свърже живота си с неговия, ги свързват страстни епистоларни излияния. „Моя възхитителна Ева, никога не съм бил толкова щастлив и никога не съм страдал толкова... нищо не може да ме откъсне от теб; ти си моят живот, моето щастие, моите надежди. Не си представям живота си с друга освен с тебе. Поднасям ти сърцето си, което ти държиш в духовната си власт. Бих искал да останеш в него завинаги!” Или: „Скъпа моя, как копнея да бъдем заедно, нищо да не ни притеснява. През деня да ти чета това, което съм написал през нощта – получавайки най-великата награда на света, твоята целувка...”.</p>
<p>На събрата по перо на Балзак, великият баща на „Клетниците” и „Парижката Света Богородица” Виктор Юго, му върви още по-зле в личния живот. Той</p>
<p><span style="font-size: large;"><strong>вече е женен, когато се запознава с очарователната актриса Жюлиет Друе</strong></span></p>
<p><strong><br /></strong></p>
<p><img src="/uploads/editor/Juliette_Drouet_(Noël)1.jpg" alt="" /></p>
<p><em>Жюлиет Друе, жената, с която Юго има митична връзка цели 50 години </em></p>
<p>Срещата им през 1833-та се превръща в митична връзка, продължила 50 години. Тя е негова муза и ангел хранител в дълголетното му изгнание извън Франция - на английския остров Джърси, по-късно на остров Гърнси, изпратен там от Наполеон Бонапарт. По време на изгнанието той е придружен от семейството си и госпожица Друе. Но не може да се вижда с нея и й пише писма. Тя на него – също. Юго се оказва верен любовник и в продължение на цялото това време, както твърдят библиографите му, той и любимата му си разменят повече от 15 000 писма, записки и послания един към друг: „Да, аз ти пиша! И кък бих могъл да не го правя... Кой би бил с мен през нощта, ако тази вечер не бях ти написал поредното си писмо? Скъпа моя Жюлиет, обичам те. Единствена ти можеш да решиш дали да живея, или да умра. Обичай ме, зачеркни в сърцето си всичко, което не е свързано с любовта ни – така, както правя аз. Никога не съм те обичал повече, отколкото вчера, и това е самата истина... Прости ми. Бях достоен за презрение чудовищен безумец, загубил разсъдъка си от ревност и любов. Не знам какво ми става, но знам, че безумно те обичам”, излива душата си романтикът Юго.</p>
<p>„Обичам те, обичам те, скъпи мой Виктор! – пише му в отговор Жюлиет. – Не мога да не повтарям това отново и отново. Толкова ми е трудно да си обясня всичко, което чувствам... В тебе виждам всичко прекрасно, което ме заобикаля. Но ти си съвършен. Не просто слънчев спектър с ярка светлина... Ти си самото слънце, което огрява и възражда живота! А аз съм просто една смирена жена, която те обожава.”</p>
<p><img src="/uploads/editor/george-sand-1.jpg" alt="" /></p>
<p><strong>Бунтарката Жорж Санд </strong></p>
<p><strong style="font-size: large;">Любовта на Алфред дьо Мюсе към скандалната и неотразима Жорж Санд</strong></p>
<p>е още една страница в историята на любовните писма:</p>
<p>„Скъпа моя Жорж, трябва да Ви кажа нещо нелепо и смешно. Сам не знам защо Ви пиша тази глупост, вместо да споделя чувствата си, докато се връщаме от разходка... Но Вие ще ми се изсмеете в лицето, ще ми затръшнете вратата и ще помислите, че лъжа. Но аз Ви обичам. Влюбен съм във Вас от първия ден, когато ви срещнах...”.</p>
<p>А любовните писма на младия, никому неизвестен Волтер – изпълнени с юношеска страст и момчешка самоувереност... Животът му едва е започнал, той още е обикновен секретар във френското посолство, когато се влюбва за първи път и с избраницата му Катрин дьо Нуайе планират да избягат: „Тук аз съм пленник в името на краля, който може да вземе живота ми, но не и любовта ми към Вас. Да, очарователна моя възлюбена, ще Ви видя тази вечер, дори да се наложи да сложа главата си на ешафода. В името на любовта и Бога, не ми пишете повече такива печални слова, които ме разстроиха в последното Ви писмо... Бъдете внимателна... Пазете се от майка си... Но какво говоря аз? Пазете се от всички, не се доверявайте на никого, бъдете готова, когато изгрее луната. Ще напусна дома си инкогнито, ще наема дилижанс и ние двамата ще отлетим като вятър...”.</p>
<p>Ето и</p>
<p><span style="font-size: large;"><strong>епистоларното признание на един мъж към жената, с която се е развел</strong></span></p>
<p>ала любовта е останала в сърцето му – знаменития френски поет на ХХ век Пол Елюар. Дамата е Елена Дяконова, влязла в живота му под името Гала. „Сутрин, събуждайки се, и заспивайки вечер – всяка минута повтарям твоето име: Гала. И това означава, че аз обичам Гала. Вече 20 години те обичам както в първия миг.</p>
<p>Ако някога останеш сама и си тъжна, винаги можеш да ме намериш” (6 март 1933 г.). Не всеки мъж е способен да напише такива трогателни слова след развода, нали?</p>
<p>Може би някой би възразил: да, обаче всичките тези хора са все писатели и поети. Пишат, защото това умеят. Но на своите любими са писали брилянтни излияния и хора, които нямат нищо общо с литературата. Художници като Салвадор Дали например. Писмата му, адресирани до тайнствената му муза, са малко, но то е само защото никога не се е разделял с нея. В записките си я нарича „ангела на своето равновесие”, „жената, която обича повече от майка и баща, повече от Пикасо и даже – от парите”. Дали както винаги е екстравагантен... В дневника му има записка от септември 1952 година, почти двайсет години след запознанството им: „Заспивам щастлив... Благодаря ти, скъпа! Единствено благодарение на тебе станах художник. Без теб никога не бих повярвал в дарбата си. Подай ми ръката си! Повярвай, обичам те все повече и повече”.</p>
<p>Оказва се, че </p>
<p><strong><span style="font-size: large;">политиците също намират време за любовни послания</span></strong></p>
<p>Наполеон, великият реформатор и пълководец, когото не плаши нито горещата Африка, нито знойната Русия, попада в плена на своята Жозефина през 1796 година. И започват да летят пратеници с любовните му писма до нея: „Няма ден, в който да престана да те обичам, няма нощ, в която да не си представям, че съм те обгърнал в обятията си... С каквото и да се занимавам, където и да се намирам, ти единствена, възхитителна Жозефина, си в моето сърце, владееш ума ми и поглъщаш всичките ми мисли... Прощавай, скъпа моя – мъка, щастие, надежда и смисъл на живота ми! Ти, жената, която обожавам, от която се страхувам и която събуди у мен неистова страст, подобно на неочаквано връхлетяла ме буря”.</p>
<p><img src="/uploads/editor/ZHozefina.jpg" alt="" /></p>
<p><strong>Неотразимата Жозефина Бонапарт</strong></p>
<p>А ето какво пише няколко гдини по-късно съперникът на Наполеон, адмирал Нелсън, до любимата си лейди Ема Хамилтън – да се чуди човек къде се е дянала прословутата английска надменност... (По това време вече им се е родил син – Хорацио, а самият адмирал е зает да преследва френско-испанската флотилия, готвейки се за знаменитата си битка при Трафалгар, в която губи живота си.) „Най-скъпа моя, най-любима ми Ема, най-верният ми приятел! Вече ми съобщиха, че би станало чудо, ако победим вражеските войски. Дано Бог увенчае всичките ми усилия. Но едва ли... Каквото и да се случи, ще направя всичко възможно имто ми да бъде достойно за теб и Хорацио – тези, които обичам повече от живота си. Ти си последният човек, на когото пиша преди битката, и се надявам Бог да съхрани моя живот, за да мога да допиша по-сетне това писмо. Нека небесата да благославят тебе и молитвите ти. Нелсън.”</p>
<p>Това е последното писмо от адмирал Нелсън до лейди Хамилтън – така и останало недовършено... Той загива, но английският флот побеждава в тази битка. Само няколко изречения, в които се сливат историята и личният живат, надеждите и трагедията...<br />Но</p>
<p><span style="font-size: large;"><strong>най-романтичната история, случила се през ХХ век, е тази на краля на Англия Едуард VIII</strong></span></p>
<p>– първия монарх в историята на английското кралство, който се отказва от короната в името на любовта към най-обикновена жена без капка аристократична кръв. Впрочем всеки би могъл да прочете речта му от 10 декември 1936, публикувана във вестниците и прозвучала по всички радиа: „Накрая мога да кажа няколко думи от свое име... Знаете обстоятелствата, които ме принудиха да се откажа от трона. Но искам да разберете, че взимайки това решение, не съм забравил за страната си и империята, на която, като Уелски принц, а по-късно като крал, в продължение на 25 години предано съм служил. Но повярвайте, за мене е невъзможно да нося тежкото бреме на отговорността и да изпълнявам дълга си без помощта и подкрепата на жената, която обичам. Решението е мое и само мое. Макар да имаше хора, които се опитаха да ме убедят, че е правилно да приема друга линия на поведение”. Скептиците ще кажат: да, но това се е случило в началото на миналия век – толкова отдавна...</p>
<p>Ако перифразираме максимата „Животът е кратък, изкуството е вечно”, можем да кажем: „Животът е кратък, истинската любов остава и след смъртта”. Доказва го историята, а днешният живот на всеки един от нас го потвърждава. Нищо, че вече собственоръчно малцина пишат подобни лирични обяснения.</p>
<p><em>Превод от руски език: Елена Дюлгерова</em></p>
