Деспотизмът на либералите 

Автор: Николай Лесков (1831-1895 ), az.lib.ru

"Ако не си с нас, значи си подлец!" По мнението на автора на статията „Да се учим или да не се учим“  (статия за студентските вълнения в  "Санкт-Петербургски ведомости" –б.пр.), това е лозунгът на днешните руски либерали. Напълно сме съгласни с автора, че цитираната фраза наистина  е лозунг на нашите либерали. „Ако не си с нас, значи си подлец!“ Придържайки се към този принцип, нашите либерали предписват на руското общество да се отрече от всичко, в което то е вярвало и което се е сраснало с неговата природа. Отхвърлете авторитетите, не се стремете към никакви идеали, нямайте никаква религия, освен тетрадките на Фойербах и Бюхнер (немски философи от материалистическото течение – б.пр.), не се ограничавайте с никакви нравствени задължения, смейте се на брака, на симпатиите, на духовната чистота, ако ли не – вие сте „подлец“! Ако се обидите, че ви наричат подлец, тогава  вие сте и „тъпоумен подлец и негодник пошляк“.

С такива възгледи в наше  време се създават репутациите на много или на почти всички обществени дейци. Не искаме да засягаме репутациите на лицата, действащи в правителствената област, а ще кажем само нещичко за репутацията на сегашните литератори в обществото и в техния литературен кръжец.

Обществото и кръжецът гледат на литератора с различни очи. Обществото е убедено, че литературният кръг е най-свободолюбив, най-либерален. Някои много почитат литераторите и охотно купуват техните фотокартички, а други ги смятат за най-опасните хора и не само не купуват картичките им, но и не могат да чуят равнодушно никакъв намек за литература. Според разбирането на тези последните, всеки литератор е якобинец и санкюлот,  а руският литератор освен това е и непременно пияница и невежа. Разбира се, не би си струвало и да споменаваме хората, имащи такова мнение за руските литератори, но ги напомнихме, само, за да покажем, че почитателите на литературата също като нейните врагове и ненавиждащите цялото пишещо братство напълно се спяват в това, че всички литератори са либерали. Независимо от различните гледни точки на едните и на другите, техните разбирания за либерализма са съвършено тъждествени. В нашето суетно и неразвито общество най-светите слова нерядко получават съвършено превратни значения, и това се вижда особено ярко в разбирането за еманципацията, за либерализма и за либералите. За хората, гледащи на живота с трезви очи, либерален е този, който е готов, без да щади собствените си интереси, да отстоява до последно изтощение на силите си законната независимост на всеки гражданин и свободата на всяко действие, което не нарушава благата и спокойствието на обществото. За невежите или лошо възпитани хора, които не разбират нито причините за човешките стремежи, нито явленията, предизвикани от анархия и деспотизъм, в каквато и форма да се проявяват те, либералът е враг на съществуващия ред.

Тревожните и лошо възпитани хора не разбират, че може да си con amore (с любов) враг на всеки съществуващ ред, и да не си либерал. Те изглежда не разбират, че неаполитанските разбойници  макар да са врагове на съществуващия ред, не може да бъдат наречени либерали, а крал Виктор-Емануил, лорд Шевтесбюри и нашият покоен Мордвинов са либерали в пълното значение на тази дума. Но нерядко при определянето на личните качества на писателя обществото бива много по-далновидно от литературния кръжок. То определя съвсем по друг начин честността и благородството на тези, които познава. Да допуснем например, че обществото познава двама литератори: единият е княз, човек не без дарби, но не и без средства, живее в аристократична квартира на Английската крайбрежна улица или в държавно жилище току до Михайловския театър. Князът е напълно деликатен и добър човек, готов да помогне на всички и на всеки, без да гледа политическите или други убеждения на този, който има нужда от неговата помощ.  Сред литературните работници мнозина са имали от княза деликатна поддръжка в най-тежки минути, и в нито един литературен спомен няма материали за очерняне на личността на този княз. И какво?

Обществото ще каже, че Н.Н. е прекрасен човек, и обществото ще бъде право! Другият литератор – човек с големи дарби, на всяка страница от своята проза, във всяка строфа на своите стихове плаче като хамелеон за бедността и пролетариата и има лакей, който среща бедния литератор с ратайско високомерие и не го допуска да види светлите очи на проповедник на абсолютното равенство и на най-хуманните начала. А хуманистът, задъхващ се от грижите всеки да има от всичко поравно, не се и сеща, че на литературния работник му е било нужно да види него, а не неговата самурена шуба. Тук започва мъката и труженикът разбира, че от словото до делото има огромна разлика, а обществото, като гледа тази процедура, казва: нашият либерал не е добър и благороден човек! Докато в литературния кръжок това няма да го кажат,  защото не смвеят да кажат истината на този, у когото виждат сила, за това са нужни независимост и свобода на мнението, каквито нямат нашите литератори и либерали, които не умеят да уважават човека в човека, а не неговите фрази и не неговия плебейски произход,  с които сега е много по-удобно да се гордееш, отколкото с графска или с княжеска кръв. Обществото по-трудно се лъже от подобни неща и съди за хората по делата им, знаейки добре, че понякога унижението надделява над гордостта. Но вече казахме, че обществото досега слабо познава направлението и живота на руските литератори и ги смята всичките вкупом за почти еднакви либерали.

В литературния кръг, където почти всички, повече или по-малко, се познават един друг, далеч не всички се ползват с репутацията на либерални хора. На едни тук им казват или им дават да почувстват, че „ако не сте с нас, значи сте…“; на други казват: "и вие не сте с нас, значи сте тъпоумни глупаци и пошли негодници“. А либерали тук наричат само тези, които сами наричат тъпоумни глупаци и пошли негодници хората, които постъпват според убежденията си. Те наричат тъпоумни глупаци и пошли негодници честните хора, които не вярват в ползата от насилени движения и признават за незаконно да се натрапват на обществото задължения да прави това, което то не иска да прави, вероятно защото е неспособно да прави някои неща. Като подлеци са приемани тези,  които не отричат човешкото право на хората да не благоприятстват мнението на либералите, които зачитат правото на свободно убеждение и не оправдават с гнусни мерки да се постигат великите цели за равенство на всички във всяко отношение,  включително имуществено. А пък онези, които си позволяват дори лекичко да опровергаят в печата тези мнения, при сгода ги наричат и доносници. Ето така се създава в наши дни репутацията на литераторите и дори на цели редакции в руския литературен свят!

Какво значат думите: подлец, глупак и пошляк на езика на този почтен кръжец? Има ли между нашите литератори хора, които търгуват със своите убеждения, или изобличени за престъпления, отблъскващи човека от честното съобщество? Кои са те всъщност, тези хора? Защо да бъдат търпяни?... Като прегледаме внимателно съставите на всички известни ни редакции, като си спомним всички вероподобни и съвсем невероятни приказки за постоянните литературни работници, ние не можем да срещнем в нито едно неофициално списание или вестник нито един човек, който би получил отнякъде нещо за направлението, в което той провежда учението си. Обстоятелствата ни позволяват да говорим откровено. Една по-малка част от малцинството действа по своите лични убеждения, имайки за цел свободата на личното право и неприкосновеността на общите интереси; друга част от малцинството (малко по-голяма) съзнателно се стреми към подчинение на личната свобода на деспотизма на утопичната теория за пълно равенство на глупака с гения, на развратния лентяй с честния труженик. Прелестта на това идеално блаженство при съществуването на такава мила теория и при пълно отсъствие на познания, които не допускат човекът да защитава химера (ако той няма задни мисли), увличат всичко младо, всичко пламенно, всичко враждебно на рутината и жадуващо реформа, от която ще тръгне новият живот, ще се отвори ново широко поле. Това е мнозинството. Те нямат задни мисли и странични, нечисти подбуждения. Такива нечисти подбуждения като тези, които движеха френските литератори от известно направление, ние при нас, слава Богу, все още не познаваме и не смеем да подозираме способности за него у нито един представител на нашата съвременна литература. Съкровени надежди (ако ще ги има) може да има или в тази мъничка част от литературата, която защитава правото на лична свобода, или у хора, ръководещи увлечението на мнозинството. В главите на литераторите, ратуващи за правото на лична свобода и уважението на законите, религията и нравите, такива надежди не са възможни. Хората от това направление много добре знаят, че историята винаги се повтаря, защото човечеството повече или по-малко навсякъде е едно и също, а навсякъде, където то е преживявало тази фаза на развитие, в която встъпи Русия с освобождаването на крепостните хора, в такова време на него не му е било по силите да попие искрения призив за любов, търпимост, просвещение и ред. Навсякъде в такива епохи в обществото са се развивали други симпатии, за които по-приятен е лъжливият език на крайните проповедници, а не прямото слово на хората, които познават истинския тон на печелившото асо каро, чието величие е много далеч. 

Хората, от които крайните либерали са недоволни, няма какво да очакват и от другите сфери, тъй като и в тези сфери са недоволни, и то са недоволни много искрено. Те имат само едно горестно съчувствие от истинските приятели на свободата и съзнанието за собствената правота пред святата идея за свободата, отхвърляща и едноличния деспотизъм, и деспотизма на масите. Хората от това направление не могат да имат никакви свои користни разчети, те няма на кого и на какво да се надяват в сегашното общество, и те могат да се опрат само на това, на което се опираше нашият благодушен Господин, подписвайки увековечилия името му манифест от 19 февруари – т.е. на здравия смисъл на нашия народ. Междувременно в литературния кръжец представителите на посоченото направление минават за хора нелиберални, „за тъпоумни глупаци и пошли негодници“!

Литературната полемика така отдавна изпитва търпението на руските читатели, че е време най-накрая без колебание да кажем това, което отдавна ни се иска да кажем и от което ние на свой ред „дълго се въздържахме“.

Вече сме чували, че в цялата руска литература, придържаща се към двете главни направления, начело на най-разпространеното от които стои „Современник“, а представител на второто отначало беше „Русский вестник“, ние не познаваме нито един орган, даже нито един сътрудник, който търгува със своите убеждения, и затова често чуваните думи „той е честен литератор“ или „той…“, нямат никакво основание. Може би едни действат по-искрено от другите,  което съвсем естествено се намира в пряка зависимост от основателността на взетите принципи; но в съвременната руска литература ние не познаваме хора, които пишат заради някакви користни разчети, довеждащи писателя до нивото на публичен лъжец и подкупен клеветник, а ако у нас има такива хора, те следва да бъдат изобличени. Но да се клепат всички хора от направлението, несъгласно с мнозинството само за това, че те не симпатизират на смешните нещица и не се увличат по утопиите, не е е честно. И в очите на здравомислещия човек такава постановка поставя порицания над порицаващите. Живеейки предимно в своя твърде тясно очертан кръжец, нашите журналисти изпускат  от мислите си публиката, за която пишат, и с това в същото време показват собствената си безтактност и своето неуважение към обществото, за чиито интереси те толкова страдат. Ако журналистите се вслушваха в общественото мнение, което те са длъжни да изразяват, то може би мнозина биха се убедили, че най-разпространеното в руската журналистика направление не е направлението на обществото, и биха осъзнали, че да го натрапват на обществото означава да бъдат деспоти над развитието му. А толкова приказки за представата на нацията за самобитното развитие!... Ами целта къде е? Та това са само думи и думи, а реално всеки „който не е с нас, е подлец!“  Така ли се предоставя самобитно развитие? Това ли е свободата на мисълта и съвестта?  Това ли е либерализъм? Не, това е насилието на френските монтаняри, това е грубото невежество на руските разколници на приморското съгласие, замиращи от злоба, че им е „провървяло, а и белокринците навириха нос“, докато на тях им се иска само едни да вирят нос. Това е съвременно явление, и между разколниците, и между литераторите се развива едно и също отношение (в което стават мнозинство либералните писатели от теоретичното направление) към писателите,  желаещи такива порядки, които дават щастие на народа, а не връчват ничия глава в ръцете на невежествените инстинкти на сляпата маса и не създават малки демагози, в които зрее зародишът на велики деспоти. 

У нас честността на литератора често се определя от опасността на неговите действия.  "У нас обичат да се хвалят: я с какво опасно дело се занимавам“ – отбеляза веднъж "Русский вестник , и отбеляза много справедливо: у нас страшно обичат да се хвалят с това. И то наистина е много ефектно. Но да попитаме, каква е ползата от много от опасните занимания? Какво печели или може да спечели от тях обществото? Та и да направиш фалшива монета е опасно занимание, но каква заслуга има в тази работа? И да обясняваш на селяните значението на библейското битоописание е много опасно; дори не при нашите дядовци имаше случай, когато един вече покоен напредничав човек изпита върху себе си опасността от такова обясняване; но какво друго можем да изпитваме към такива хора, освен съжаление за тяхната несъобразителност и непознаване на живота? Истинският либерализъм няма нужда от подобни мерки и по своя верен, открит и честен път ще стигне до своята задача – до издигане на обществото до такава степен на развитие, при която са немислими нито откритият деспотизъм, нито вълците в овча кожа. 

Още един упрек се чува от литератори към литератори. У някого ясно се просмуква мисъл, която според цензурните правила не трябва да бъде казана, а е казана само между редовете, благодарение на ловкото й маскиране. Друг, възразявайки срещу тази мисъл, ще я развие малко по-ясно. "Майко мила! – ще закрещят – Правят донос!" До кого, какъв донос? Нима тези, до които би могъл да се адресира доносът, са толкова късогледи, че не виждат зад формата мисълта по същество? Има ли дори един случай в историята на съвременната руска преса, когато по повод на спорна статия е започнало някакво преследване на лицето, написало статията, която е възбудила спора? Ако нещо е имало, то не е било следствие от литературния спор, а е било преди той да може да започне. Защо да се лишава обществото от възможността да се запознае с възгледите на писателите от различните направления? Защо да се лишава нашата страна от многостранно обсъждане на всеки засягащ я въпрос? Не разбираме тази маневра, а че това е маневра, ни най-малко не се съмняваме. Ще бъдем още по-октровени: случвало ни се е да чуваме няколко забележки, че нападаме едно списание във време, когато и без това на него му е зле. В своето време ние сметнахме този упрек за съвършено неоснователен и не отговаряхме на него, но сега по повод на това колко лекомислено и недостойно литератори от едното направление се отнасят към репутацията на литератори от другото направление, ще кажем дума и за този упрек. Ние си поставихме правило да не обременяваме нашия вестник с полемика, чийто смисъл е достъпен в пълнота само за литературния кръжок, разбиращ всеки литературен полунамек или недомлъвка. Затова ние никога не нападаме никое списание, но у нас има едно списание, с чиито стремежи ние категорично не сме съгласни, и ние ни най-малко не крием това: списание „Современник“. Ние уважаваме талантливите сътрудници на това издание, но не споделяме техните убеждения. Какво лошо има в това? Кого с какво сме оскърбили? Та „Съвременник“ и цялата по-голяма половина на литературата, която върви под неговото знаме, не са съгласни пък с нашите убеждения и постъпват с нас така безцеремонно, както никога никакви деспоти не са постъпвали с човешката мисъл; но нали ние не врещим против това! А кой от нас в днешно време би имал повече право да се оплаква от своето положение, това ние знаем. Но ние никога няма да започнем да се оплакваме от някакви слухове и приказки, които се пускат от въпросните хора, и няма да отстъпим от своето знаме нито на една крачка, нито на един косъм! Ние знаем, че едно дело, което е безопасно днес, утре може да бъде много опасно, а опасното днес утре може да е безопасно; но при каквито и обстоятелства да би ни се наложило да вършим своето дело, ние ще правим това в духа на нашите убеждения дотогава, докато можем да о правим в духа на своите убеждения, без да наричаме никого нито „тъпоумни“, нито „пошли простаци“, и няма да се насочим към либерализъм, който има за лозунг: "Ако не си с нас, значи си подлец!

Ние зачитаме в игрите на нашите литуратурни противници тяхната искреност и никога не се отнасяме към нея с лекота, с която според нашето разбиране не може да охулваш чуждото убеждение, без да го опровергаваш с доводи. Ние сме готови да вярваме, че начело на литературния кръжец, несъгласен с нас, стоят хора, убедени в правотата на своето учение, но не допускаме такова убеждение у другите поборници на това учение: защото, за да отхвърлиш нещо разумно, трябва добре  да познаваш отхвърляното, а такова знание ние, грешните хора, не виждаме, а в това, което не виждаме, в него не вярваме. Всички тези, с чиито редове постоянно са запознати читателите на „Северна пчела“, са свързани в единството на своите убеждения и са готови спокойно да посрещат всички порицания, с които ги хокат от близо и от далеч. Ние изказахме без колебание и нашите възгледи, и нашите вярвания, и нашите парола и лозунг. Ние няма от какво да се срамуваме и от никого нищо да измолваме: това не е в духа на нашия либерализъм, и ние ще вървим по нашия път, без да обръщаме внимание на никого, а още по-малко на хора, които не умеят да уважават свободата на мисълта и независимостта на възгледа. Наши опоненти могат да са само тези, които умеят да спорят, без да ругаят, а наши врагове – враговете на свободата и спокойствието на нашите съграждани. Не ни интересува в какво състояние е здравето на някого, след като той напише едно или друго. Ние възразяваме срещу мисъл и нямаме кога да се интересуваме от здравето, пък и не мислим от това някому да му стане много зле.  А ако на някого действително му е станало зле, то с какво ние сме причинили това? Ние желаем на всички най-цветущо здраве и никому не подсипваме отрова, а благото на страната според нашето разбиране изисква отговор на всяка мисъл, с която не сме съгласни. "Современник" и "Искра" изглежда също се придържат към това убеждение, понеже те не са питали за здравето на Н.И. Пирогов и на Политико-икономическия комитет, съществувал при Географското общество, когато и Пирогов, и комитетът не са били на себе си…  (Става дума за свалянето от поста на хирурга Пирогов като попечител на  киевския учебен окръг през 1861 г. и закриването на комитета- б.пр.). И в края на краищата, не ние искаме наистина нечия тежка болест! Но не може с всички да се съгласяваме! Ето например, ако някое момче напечата някой преполезен според детския му разум смешен и безсилен ултиматум, а някой счете, че тази безсмислица е опасна, и от това положението на съчинителя стане действително опасно, то нима трябва да съчувстваме и на детското бълнуване само защото то е издадено при опасни обстоятелства? Та това би било смешно и нашите читатели биха могли да се усъмнят в здравото състояние на нашия мозък! Кой от малко мислещите хора ще повярва в силата на някакви парцалчета, например дори в тази нелегална преса, чиито произведения се преследват от полицията и лесно могат да станат причина за нещастия на своите производители? Сърцето ни се облива в кръв, когато помислим за семейните катастрофи, които може да бъдат внесени в семействата на тези ентусиасти, вървящи със завързани очи към пропастта и не забелязващи, че вървят към нея, а близките и искрените стоят надалеч…и от всичко това за никого няма никаква полза. Уверени сме, че в неразумните увлечения те се ръководят не от користни подбуди, не от черни страсти, и затова смятаме за голям грях спрямо нашата съвест да не помолим тези, които имат уши, да чуят нашата молба за спасяването на тези ентусиасти, увлечени от прелестта на опасните знания.  Ние молим всички и всекиго да съобщят на тези, които са способни да се увличат от прелестта на тези знания, че обществото, приемащо с усмивка на празно любопитство плодовете на „опасните знания“, гледа на цялото опасно производство като на мода, като на суета. Казват, че в предишни времена хората от известен вид са изразявали своето юначество в това, че чукайки вечер на нощното прозорче на немския хлебар,  са напръсквали немската персона в отворилото се прозорче с маркуч за клизми, а днес същият  отбор от любители на небезопасни развлечения се шегува по друг начин – това е всичко! 

Ние не искаме да видим ничия гибел, и особено гибел напразна, безполезна за обществото,  и затова се обръщме смело с нашата молба да се мисли "струва ли си", и смело ще посрещнем писанието, в което ни мерят с хиляди, и само за едно молим нашето правителство: да погледне човеколюбиво на поривите увлечение на ентусиастите и да не слага на пакостниците венец на мъченичество, подтикващо към нови увлечения, а на пресата да се дадат права, които изключват възможността да се нарича донос мнението на несъгласните с нечие мнение донос или официозност, от която сме оправдани от същите честни усти, които са произнесли това обвинение. Също така ние молим нашите събратя, способни да поставят интересите на обществото над своите лични интереси, да измерват заслугите на изданията не по броя абонати, а по степента на доверие от обществото към тях и по ползата, която те могат да донесат за Русия, за да умре духът на нетърпимост в нашата млада литература. Разликата между направленията в литературата е най-естественото нещо и то изразява нейния живот.  Около 30 години цялата руска журналистика беше от едно направление и беше много лошо. Сега започва партийност, появяват се способни хора от едното и от другото направление: ами, дайте им да се изговорят! Кой греши и кой е прав - "мелницата ще покаже брашното“, но променете лозунга, даващ право на обществото, което вие поучавате с граждански добродетели, да се изсмее в очите ви и да каже на лекаря: сам се изцерих! А загубвайки кредит в обществото, помислете:  на кого ще го дадете – на злото и неправдата, с които се сражавахте, „ и ще бъде последното по-горчиво от първото“. Между всички нас няма нито един човек, за който би било някакво основание да се заподозре неговата неподкупност по литературната му дейност;  за нас е недостойно заради едно остроумие, заради лозунга „който не е с нас, е подлец“, да се окалва нашето честно семейство с намеци и обвинения, в които ни най-малко не вярват тези, които ги произнасят, а тези, на които още повече е известна неподкупността на литературата, се смеят над нейната безтактност.

Ние, които не сме поклонници на "Современник", добре помним неговия израз, че „в литературата у нас всички искат щастие за руския народ“, и желаем тази праведна мисъл да живее в сърцето на всеки руски журналист и да изгони от него враждебността заради мнение, а по-добре да спорим за това, което не е безспорно, и ако сме честни хора (в което не искаме да се съмняваме), неправият ще се съгласи с правия, жертвайки личното си самолюбше в полза на руското общество. Яко ли пък не сме способни да направим това, значи сме фразьори и нашият глас ще бъде глас на виещия в пустинята, и народните стъпки няма да отидеат към гроба, в който руската литература ще погребе своята мощна опора: общественото уважение!...

Източник: Северная пчела. No 134. 29 май 1862. Печата се по: Лесков Н. С. ,Собрание сочинений. В 6-ти т. Т. 3. М., 1993. С. 77-86. 
               
Николай Семьонович Лесков (1831-1895) е писател и публицист, автор на романи, повести и разкази, посветени на живота в Русия и на руския народ. От създателите на жанра „антинихилистичен роман“ ("Некуда", 1864; "На ножах", 1870). Разминаването на Лесков с левия лагер става през 1862 г. по време на пожарите в Санкт Петербург. Според разпространяваните в столицата слухове, тези пожари са били подпалвани революционно настроени студенти и поляци. Лесков публикува в „Северна пчела“ статия, в която иска от властта да потвърди или да опровергае тези слухове. Това предизвиква негодувание и от двете страни: ляволибералният печат се опълчва срещу начинаещия писател като доносник, а властите остават недоволни от намесата на частно лице в техните компетенции. По-нататък прогресивният печат организира своеобразна карантина за Лесков,  неговото име (по-точно псевдонимът му – Стебницки) става нарицателно в тези среди. Писателят е принуден да се насочи със своите произведения към изданията на М.Н. Катков (в "Руски вестник" са отпечатани три негови статии). Впрочем, на определен етап Лесков скъсва и със знаменития издател. През 80-те години Лесков започва активно да критикува властта и църквата.  На тази почва в последното десетилетие от живота си писателят се сближава с Л.Н. Толстой и става привърженик на неговото религиозно учение. Както пише княз Д.П. Святополк - Мирски, „руските хора го признават за най-руския от руските писатели,  който най-дълбоко и най-широко от всички познава руския народ такъв, какъвто той е“.        

Източник: az.lib.ru

Превод за "Гласове": Велиана Христова