Радостта на обичащите

Радостта на обичащите

От незапомнени времена в полунощ на Пасха литийното шествие – т.е. хората, обикалящи затъмнения храм със свещи в ръце – се спира пред вратите на храма. И всеки път идва моментът, в който всички ние, без дори да осъзнаваме това, си задаваме същия въпрос, като жените, които „дойдоха на гроба много рано, след изгрев-слънце“ (Марк. 16:2). Въпросът е: „Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?“ (Марк. 16:3).

Наистина ли и този път ще се случи това, което се случва всяка пасхална нощ? Дали и този път тайнствената радост ще прониже сърцата ни? Ще стане ли денят по-светъл от нощта, както някога много отдавна каза християнският проповедник Евсевий Памфил? Какво празнуваме? На какво се радваме? Какво означава тази светлина?

След няколко секунди ще отекне “Христос воскресе!” и пеенето вече няма да спре, и всичко ще се изпълни с ликуване. Но тези няколко секунди още не са минали. Нощта все още не се е взривила, светлината все още не се е втурнала през тъмнината с радостна победа. Все още можем да помислим за милионите хора, за които Пасха е дума, която не значи нищо; която е смътно напомняне за нещо изключително далечно от съвремието, обхванато от земни постижения и успехи. Къде е мястото на Пасха във всичко това? Как, макар и повърхностно, макар и само с намек, да разкажем за нея на тези, които не искат да чуят?

Толкова дълго са им говорили, че Пасха е остатък от безвъзвратно изчезнал, потънал в миналото свят. Толкова дълго и разбира се, „научно“ са им обяснявали откъде е произлязла, оградили са ги с такава глуха стена от света на вярата и радостта, че хората са отвикнали да слушат, да разбират, да се замислят. Как да обясним на този самоупоил се свят, на този „съвременен човек“, убеден, че той е способен да постигне всичко, да разбере всичко? Как да обясним това, което не може да бъде обяснено с езика на насочената към него антирелигиозна пропаганда? Аха, – ще каже той, – не можете да обясните? Значи тогава ще се съгласите, че цялата ви религия и тази Пасха са само ирационален опиат! И тогава, значи, ни се предавате, на нас, за които всичко е обяснимо, всичко е просто, като две и две и всичко е описано в съответното идеологическо ръководство!

И ние млъкваме. Но не защото няма какво да отговорим, а защото душите ни се измъчват от жал за този самоуверен бодряк, с цялата му едноизмерна цивилизация. Той прилича на човек, който седи в стая без прозорци, осветена само с електрическа лампа. Да, всичко се вижда, няма да се спънеш в нищо, можеш да четеш, да пишеш, да живееш, дори да бъдеш щастлив. Но само ако не знаеш какво е слънце.

Въпросният самоуверен човек просто не знае, че слънцето съществува. Никога не го е виждал и е убеден, че електрическата светлина му е достатъчна. Идва при него някой, който е виждал слънцето, който знае как то танцува по младите листенца напролет, как изпълва целия свят с топлина, щастие и жизнерадост. Но другият не вярва на това: Не съм видял такова нещо, значи то не съществува.

Ще повторя: жал ми е за такъв човек, той не предизвиква у мен нито гняв, нито раздразнение, нито обида. Но как ми се иска да го хвана за ръката и без всякакви обяснения просто да го изведа на слънце: ето виж, наслади се, радвай се! Но такива думи като „наслади се“ и „радвай се“ няма в речника му, в дебелите му учебници и идеологически ръководства. Там всичко е наредено така, че сякаш в света няма на какво да се наслаждаваш и радваш. А Пасха в своята цялост се отнася за света, който е озарен от Слънцето на Правдата, и който само с радостта от и за това Слънце става истински свят: Сега всичко се изпълни със светлина – и земята, и небето, и преизподнята. Нека, прочее, всяка твар да празнува възкресението на Христа, в Когото се утвърждава“(Песен 3 от Пасхалната утреня).

Казват ни: Как можете да се радвате на това, което не сте видели, на някаква древна легенда? Как може в нашия век на космически полети, да вярвате, че жените, които някога отишли на гроба на своя Учител, са го намерили празен, а Учителя си видели жив? На това можем да отговорим така: Да, нямало ме е там, в онова утро и в онази градина; не съм видял разсъмването, не съм чул поздрава „Радвайте се!“ – затова и нищо не мога да ви докажа – както сте свикнали – с помощта на уреди и изчисления. Но едно знам: радостта на Пасха е истинска и тя продължава, като се връща при нас всеки път със същата сила, със същата очевидност вече две хиляди години.

Та нека и аз ви попитам: от къде е тази радост? Защо сме готови да се разделим с всичко на този свят, но не и с радостта на Пасха? Знаем за възкресението на Христос от мъртвите не защото сме разбрали за него по научен път, а чрез радостта за Неговото възкресение. Нищо в света не се случва без причина. Така твърди науката, и „вашата“, и „нашата“, защото науката е една. И няма радост без причина. В религията всичко може да се измисли, но няма как да се измисли радостта, нито да се даде заявка за нея. Стоим пред затворените врати – стотици свещи, стотици осветени лица и тишина … Чакаме. Нима не виждате, не чувствате, не разбирате, че тук стои цялото човечество, цялата природа, целият свят, озарен от надеждата, че по-висок и по-прекрасен миг няма на тази земя!

Сякаш тези единствени, несходните с нищо друго думи “Христос воскресе!” идват, падайки от безкрайните висини на самото небе. И ето я тук радостта – в мен, по тези лица, в тези очи, в сиянието на пламъчетата! Тя залива сърцето, съединява всички, издига центъра на светлината нанякъде, и сякаш не ние, а тази светлина, тази радост отговарят като гръм, като буря, като мълния: “Воистину воскресе!”

Никакви други доказателства не са нужни. Както не трябват доказателства на този, който вижда слънцето, радва му се и се наслаждава, и самият той се изпълва и става светлина и любов, и казва на всички наоколо от дълбините на сърцето си: „Радвайте се!“.

------

Протоиерей Александър Шмеман е православен църковен деец, проповедник и богослов (смятан от някои за един от най-значимите православни богослови на XX век). 

Роден е на 13 септември 192. в гр. Ревл (Ревел, днешна Естония). Средното си образование получава в Париж. През 1945 г. завършва парижкия православен богословски институт “Св. Сергий", и преподава след това в катедрата по църковна история в него. Година по-късно приема свещенически сан. През 1951 г. младият свещеник приема поканата на Православната семинария "Св. Владимир" в Ню Йорк и заедно със съпругата си и трите си деца се преселва в Съединените щати.  През 1959 г. Ал. Шмеман защитава докторска дисертация по литургическо богословие в Париж. От 1962 заема поста декан на Владимировската семинария. Прот. Ал. Шмеман е почетен доктор на много университети, член е на Митрополитския съвет и проповядва. Автор е на прочутите неделни беседи за радио "Свободна Европа" Изследванията му са в областта на литургическото богословие. В тях той задълбочено разкрива богатството и дълбочината на православната литургическа традиция.

Прот. Ал. Шмеман умира на 13 декември 1983 в деня на преподобния Герман Аляскински, покръстител на Северна Америка.

 

Източник: Да бъдем тук. Беседи по радио „Свобода“ ( ИК „Омофор“, София, 2024, предстоящо издание), pravoslavie.bg

Превод: Елена Папучиева

 

 

 

Коментари

  • Новият брат

    05 Май 2024 11:49ч.

    Христос Воскресе! И даде Надежда, Вяра и Любов в Доброто, и Вечният Живот! Крепко здраве и успех навсякъде за всеки Българин и за всяко Българско семейство!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • баба "Кулезич" в расо

    05 Май 2024 12:00ч.

    неа покой за нас, грешните...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи