- 02 Май 2025
- 2991
- 17
ЕС вече не се поддържа от мир и просперитет – движи се с паника. А тази паника разрушава самите основи, които някога обещаваше да защитава, пише Кънчо Стойчев в сайта на клуб "Валдай".
Всеки разказ, маскиран като анализ, съдържа скрита кулминация. А всеки анализ – включително този – е субективен. Това обаче не отменя необходимостта от обективност.
Често повтаряният рефрен „Европейският съюз е в криза“ прикрива по-дълбока повратна точка с два възможни изхода: радикална промяна или разпад. Аз съм за значителна промяна. Все още вярвам, може би упорито, че ЕС е най-успешният мирен проект в човешката история. Струва си да бъде спасен, вместо да се гради от нулата. Въпреки това, понякога е по-евтино да събориш една сграда, отколкото да я ремонтираш.
Днешните европейски елити, с малки изключения, се вкопчват в едно кухо заклинание: „мир чрез сила“. Но „мир чрез сила“ в логически план е оксиморон – дървена стомана. В реалния живот това означава война.
След две световни войни европейските лидери осъзнаха коренната причина за това опустошение: икономическата конкуренция. Справиха се с нея чрез споразумения за стоманата, които впоследствие се превърнаха в общ пазар. Травмата беше толкова прясна, че никой не трябваше да проповядва мир – той беше очевиден. Основата беше взаимното въздържание: нито победител, нито господар. Този дух породи уникална форма на власт: мрежова структура, основана на консенсус, която замести традиционните йерархии. Люксембург можеше да наложи вето на Германия или Франция. Това не е чисто рационално, но гениалността рядко е такава.
До 60-те години на XX век Западна Европа се беше превърнала в мрежово общество. То не приличаше нито на средновековните властови структури, пропити с религиозен абсолютизъм, нито на обществата на контрол от капиталистическата епоха, изследвани от Жил Дельоз. Тази мрежа беше изградена върху непрекъснати преговори и споделяне на власт – както вътрешно, така и през границите. Представяше се като демокрация и в началото до голяма степен отговаряше на това определение. Но след така наречения „край на историята“, етикетът и съдържанието вече не съвпадаха. Две неща я поддържаха: мир и просперитет. Устойчив мир. Устойчив растеж.
Има и трето предварително условие, което рядко се признава: някой трябва да осигури военна защита за такава крехка структура.
Ако приемем, че Източна Европа е била под съветска окупация, трудно е да се отрече, че Западна Европа по подобен начин е била под американски контрол. Разликата? Едното се нарича „шпионаж“, другото – „разузнаване“. Едното е „закрила“, другото – „партньорство“.
Не казвам, че двете системи бяха еднакви. Но и от двете страни на Европа имаше чужди войски на територията им, и и двете страни бяха хранени с приказки за добрите и лошите.
Така че да – ЕС е в екзистенциална криза. Защото всички условия, които някога го правеха жизнеспособен, сега са – нека бъдем великодушни – сериозно поставени под съмнение.
Кризата не е просто грешка. Не е погрешна стъпка. Това е натрупаната тежест на противоречия, които твърде дълго са останали нерешени.
ЕС никога не е бил замислен като суверенен. Това не е било целта. Но след поредица от (половинчати?) опити да стане суверенен, които се провалиха, кризата стана видима.
Липсата на суверенитет сама по себе си не е криза. Но когато действаш като суверен, а не си такъв, създаваш дълбок и непоносим дефицит. ЕС се превърна в икономическа сила с високи стандарти на живот, но изпусна момента да постигне пълна политическа интеграция. Не успя и да интегрира наистина Източна Европа. Защо? Защото самият той не беше интегриран. Все още третира новите страни членки като граждани втора ръка – източници на таланти за западните компании и територии, които да бъдат колонизирани от германски и френски вериги супермаркети. Звучи грубо, но е вярно. Да, хората от Варшава до София днес живеят по-добре. Но получиха и брюкселското чудовище. Повече за него – след малко.
Капитализмът беше движещата сила зад ЕС – роден в Европа, изнесен през Атлантика, усъвършенстван в Америка и основан на протестантската етика, както я описва Макс Вебер. Съединените щати, въпреки всички свои недостатъци, поддържат този пламък жив. Европейските елити обаче го демонтираха, за да запазят властта си. „Брюкселското чудовище“ играе централна роля и тук – защото става дума за неговата власт, а не за тази на държавите членки.
Това е вторият голям дефицит: капитализмът. Третият е демокрацията.
Демокрацията, както и капитализмът, не е универсална – факт, който Маркс осъзнава едва в края на живота си. Повечето западни елити все още не са. Замяната на капитализма с фантазията за социална държава има своята цена: паразитизъм и неефективност. Обществата трябва да защитават уязвимите – но това не означава да се третират всички като слаби и безпомощни.
Наскоро вицепрезидентът Дж. Д. Ванс пътува до Германия и посочи затягащия се контрол над свободата на словото в Европа. Брюксел, особено Берлин и Париж, отказват да признаят това.
Те демонтираха демокрацията, за да я „спасят“. Абсурдно е. Но точно това правят. Монополът върху истината винаги завършва с диктатура.
Да се осмива Урсула фон дер Лайен с мустак може да е грубо, но не е исторически неоснователно. Но кого го е грижа вече за историята?
Най-лошото е, че европейските елити вече подкопават основата на модерната държава – върховенството на закона. Последните злоупотреби със справедливостта в Румъния и Франция са логично продължение на бомбардировките над Белград.
Ще пропусна четвъртия дефицит – това е отдавна позната тема: радикалната свобода винаги води до авторитаризъм по грозни начини.
Петият и най-важен е дефицитът на власт.
Западните елити изградиха система на управление, която разчиташе силно на общественото мнение. Звучи добре. Но ако властта зависи изцяло от народното настроение, популизмът е неизбежен. Общественото мнение често е опростено и регресивно. Изборите се опитват да го насочват – но в крайна сметка медиите го формират. А те са първите, които падат, когато олигархиите поемат властта. Парадоксът? Свободни медии все още технически съществуват, но доминиращият наратив удавя тяхната значимост.
Този дефицит на власт остави елитите на ЕС уплашени. Уплашените хора изпадат в паника, а уплашените лидери използват паниката, за да се задържат на власт. Западните елити са усвоили изкуството на фалшивата паника. Списъкът е дълъг: оръжията за масово поразяване на Саддам, бъгът от 2000 г., озоновата дупка, климатичният апокалипсис, Зелената сделка, истерията срещу ядрената енергия и, разбира се, COVID – който изчезна като с магическа пръчка на 24 февруари 2022 г.
Сега е Русия. После – „Превоъоръжете Европа!“. И винаги – Китай.
Докато сериозни нации като САЩ, Китай и Русия развиват изкуствен интелект и се готвят за мисии до Марс, Европа ни дава… капачки на бутилки, които не могат да се махат, за да се спаси планетата. Това не значи, че чистите градове са нещо лошо. Но има по-важни теми – като мира. Като възстановяването на здравия разум.
Може би някой ден историята ще твърди, че ЕС се е сринал заради Украйна. За яснота – украинците не са виновни. Те са жертви на западни елити, които се нуждаят от безкрайна паника, за да останат начело – като мита, че Русия иска да стигне до Лисабон. Тя не иска – а дори и да искаше, не би могла.
Когато Енциклопедията замени Библията, светът прегърна разума. Но щом Енциклопедията се превърна в Уикипедия, ние отново се подхлъзнахме към ирационалност – към магия и страх. И под „ние“, за щастие, имам предвид само онези шест процента от човечеството, които живеят в най-инстаграмираната зона на света.
Позволихме на нашите елити да унищожат мира, капитализма, демокрацията, свободата – и здравия разум. Иронично е, че именно Тръмп – не Брюксел – се опитва да го възстанови.
Заместването на паникьосаните елити не е трудна задача, ако европейците наистина искат да спасят Съюза, който – все още вярвам – може да остане най-великият проект за мир в историята. Но предварителното условие е просто: спрете да изпадате в паника и осъзнайте, че паниката е просто инструмент, с който те се задържат на власт.
Източник: valdaiclub.com
