- Автор: Гласове
- 26 Март 2024
- 11172
- 55
Александър Кертин за "Гласове", учител по история във Втора английска гимназия. Автор на пет учебника, редица публикации, белетристика, разкази, новели и историографските изследвания - "Троянският кон. Опит за психоисторически анализ на българския политически радикализъм", "Между кръста и меча", "Епикриза на rusofobiata.bg", "Македония: една история в две метафори".
Това заглавие е двойна перифраза – италианският специалист по икономика и историческа социология Джовани Ариги дава заглавие на един свой фундаментален труд „Дългият ХХ в….“, перифразирайки известно заглавие на Ерик Хобсбом.
В него Ариги проследява детайлно в геополитически /политико-икономически/ план етапите на западната хегемония от Венеция през Холандия, Великобритания до днешната хегемония на САЩ, ценностно-нормативно определяна като „евроатлантическа“. Моята основна теза е: организаторите на терористични нападения не целят само да всеят страх; те разчитат на интерпретация в полза на тяхната „кауза“. Тези интерпретации минават през „умствени модели“, формирани в продължение на векове. За потомците на бай Ганьо, както ще видим по-нататък, са достатъчни и две-три десетилетия.
Евроатлантическата нормативна ортодоксия е известна на всички. Но аз твърдя – и по-нататък ще покажа - че тя има своята „скрита програма“.
Главната цел на тази програма е да доведе докрай онова, което Западът е започнал още в края на ХI в. В първоначалната си теологична форма тази „програма“ е обявена още през 1095 г. в клермонската реч на папа Урбан II, която може да се обобщи съвсем коректно с едно изречение: „Нека тези, които до вчера бяха разбойници и вършеха беззакония тук, да станат воини на Христа и да вършат беззаконията си другаде“. С тази „благословия“ започват кръстоносните походи на Изток. Четвъртият от тях завършва с превземането на Константинопол и поголовно клане на източноправославните „схизматици“.
През ХIХ в. в европейските умове постепенно се настанява „научната“ /„просветена“/ идея за расата и като логично следствие от това схващане се налага и йерархизацията на формиращите се нации. Вярата в западноевропейското расово превъзходство не е нито нова, нито научна – тя е секуларният вариант на папско-католическата претенция за религиозна супремация.
Днешните европейски елити – главно политическите елити - си остават расисти, такава е тяхната история, превърната в „скрита култура“. И Карл Маркс, който „въоръжава“ световния пролетариат с идеята за социално справедливо общество, постигнато чрез класова борба и диктатура на пролетариата, е вярвал в „георасовия детерминизъм“ /Л. Поляков/. Само че не го е споделил със световния пролетариат, а само в писмо до своя приятел Енгелс:
Според Леон Поляков „мисленето на Маркс си е оставало обагрено от германоманските йерархии – далеч не изолиран случай сред немските евреи от онова време. През 1865 г. той се интересувал от възгледите на някакъв Душински, според когото руснаците имат монголски произход, и е заключавал: “Те не са славяни, не принадлежат като цяло към индогерманската раса и са натрапници, които трябва да бъдат изтласкани отвъд Днепър.“ Следващата година той е вярвал, че е намерил научното обяснение на превъзходството на европейците над руснаците в книгата на един френски пътешественик – Пиер Тремо, който е предлагал на Енгелс със следните думи: „В историческото и практическо обяснение Тремо е много по-важен и по-изчерпателен от Дарвин. Така за някои въпроси като националността и т.н. той открива проста, естествена основа.“
Тази естествена основа – или „среда“ – е била геологическата природа на почвата…“ Л. Поляков – „Арийският мит“, С.2004 г.
Към края Поляков обобщава своите задълбочени анализи на расистките концепции за нацията през XIX и първата половина на XX в. така:
„Отвъд отчитането на съвременните антропологични познания, антирасизмът бе въздигнат в ранг на догматична ортодоксия, която в това си качество не допуска критика и следователно възпрепятства размишлението. Оттук и своеобразната автоцензура, която се упражнява също тъй по широко ретроактивен начин, в смисъл, че всевъзможни автори, историци в частност, са склонни да я прилагат като наследство към модерното мислене, за да го реинтерпретират в последствие повече или по-малко несъзнателно. Като че ли поради срам или поради страх от квалификация „расистки“ Западът вече не желае въобще някога този расизъм да е съществувал и вменява на незначителни фигури /Гобино, Чембърлейн и т.н./ функцията на изкупителни жертви. Една голяма глава от западната мисъл се оказва смотолевена и това смотолевяне е тъждествено от психологическа гледна точка с колективно изтласкване на смущаващите спомени и притеснителни истини…“
Не друг, а Хана Аренд, която във фундаменталния си труд изтъква определящата роля на идеологията в налагането на тоталитарните режими, още през 1948 г. предупреждава, че новите взаимовръзки между световните сили правят твърде лесно прилагането на предишния национализъм в една по-голяма структура, каквато е днешния ЕС, в също толкова тясно и шовинистично европейски, колкото са били преди това германския, италианския или френския национализъм.
Днес, половин век след предупреждението на Хана Аренд виждаме, че „европейците“ – инсталираната в европейските структури, „брюкселска“ Европа, както и инженерите на „общественото мнение“, които ги обслужват - са расисти. Само че вместо расово модифицирания „нордически Христос“ на немските протестантски теолози от миналия век – „спасител“ с вълчи нрав, поставят „евроатлантически Христос“, със сменена козина, боядисана и парфюмирана. С тази повърхностна трансформация расизмът на официална Европа беше изтласкан, потопен в „забрава“ /в смисъла на Пол Рикьор/. Но изтласканото винаги намира подходящ момент да избликне – и под новата козина се показа същия вълчи нрав .
Днес европейската „градина“ /метафорите „градина“ и „джунгла“ Жозеп Борел заимства от Робърт Кейгън /The Jungle Grows Back: America and Our Imperiled World/, се радва на цветущо психично здраве: нейният расизъм обедини „десни“ и „леви“, технократи и „зелени“. Сплотената „арийска“ Европа дава всичко от себе си – оръжие, политическа и „морална“ подкрепа; наложи цензура върху медиите и нарича „путинист“ всеки, който твърди, че в един конфликт трябва да се чуват и двете страни. Само и само slawische Untermenschen да се избиват едни други върху територията на бившата УССР, чиито граници са очертани преди един век от „престъпната“ комунистическа власт.
Какво е това отношение, ако не е расистко?...Каква, ако не расистка, е тази умонепостижима логика: комунистическата власт престъпна, а очертаните от нея граници – свещени! И отново все същия смешен плач! Как си позволява Путин да прави избори в източната част на бившата комунистическа Украйна! Тя си е наша, тази Украйна. Първо, ние на Запад измислихме комунизма; докато Маркс го измисляше, потомственият рейнски индустриалец Енгелс го финансираше. Ние изпратихме Ленин в Русия – финансиран пак с германски пари. Ние командировахме Троцки от САЩ в Русия, за да извърши преврата, ако на Ленин не му провърви; и да стане вожд на Червената армия, която ще „прочиства“ територията на Украйна от кулаци, православни свещеници и други контареволюционни елементи от „руските съсловия“ /израз на Троцки/.
Имало международно право, казват от Запад. А влиза ли в него правото на самоопределение? Именно то е първостепенното модерно право, заложено в договорите след края на ПСВ в Париж с „четиринадесете точки“ на Уилсън“, препотвърдено с Атлантическата харта от 1941 г. и Всеобщата харта за правата на човека от 1948 г. А след като е така, своя принос за атентата имат и онези български „евроатлантици“, които изтриха правото на самоопределение от речника си, а в същото време папагалски повтаряха израза „териториална цялост на Украйна“
На коя „Украйна“? Тяхната „Украйна“ започва с пренаписването на „украинската“ история. Това антируско национализиране на бившата УССР започва в началото на 50-те години на ХХ в. Тогава ЦРУ назначава идеолога и организатора на Волинското клане Микола Лебед за шеф на свой проект под названието AERODYNAMIC.
„Фасадата на проекта е Prolog Research Corporation, - пише един млад американски изследовател - издателска къща и изследователски център, създаден през 1952 г. и финансиран от Централно разузнавателно управление, изцяло или частично, за периода на Студената война…ЦРУ поддържа ежедневните операции на компанията толкова разделени, че освен Лебед, Хриньох и шепа други членове, работниците на Prolog остават в неведение за своя таен благодетел. В действителност „Пролог“ е ЦРУ…“ David Albanese - „In serch of a lesser evil: anti-Soviet nationalism and the Cold war“.
Така, получил нова „демократична“ самоличност, терористът Микола Лебед става главният инженер на „украинознанието“, чиято основна задача е ерозиране на исторически формираната православно-славянска идентичност и преформатирането й на униатска /католическа/ и неоезическа /расова/ основа. На тази снова след 2014 г. киевският режим предприе в източната част на Украйна „възродителен процес“. Национално-идеологическата схема, налагана с държавен терор и с помощта на западната „освободителна“ подкрепа е проста, но ефикасна: в продължение на хиляди години „ние“ /украинците, българите/ сме били велика – и древна! – цивилизация; всеки един от тези народи е в „основата на човешката цивилизация“. Но дошли „азиатските орди“ от север и унищожили нашето величие.
Най-лесно е да водиш за носа някого с лицемерни ласкателства, които „великите“ приемат с раболепен ентусиазъм. Превъзходна илюстрация на това раболепно поведение е един многозначителен текст от автобиографията на Троцки. Във връзка с преговорите в Брест-Литовск /януари-февруари 1918 г./ пламенният идеолог на „перманентната революция“ показва откъде черпят самочувствие „водачите“ на маргинални общества с нестабилизирана колективна идентичност, които имат претенцията да са нация.
Представителите на украинската Рада, казва Троцки били „по самата си природа създадени да бъдат водени за носа от всеки капиталистически дипломат. Не само Кюлман, но и Чернин /представителите на Германия и Австро-Унгария – А.К./ вършеха работата си със снизходителна погнуса. Демократическите простаци не чувстваха земята под себе си поради това, че както им се виждаше, такива солидни фирми като Хохенцолерн и Хабсбург ги вземат насериозно.“
По-нататък, след като украинският оратор, по думите на Троцки „натрупваше грубост върху наглост“, той посочва онова, което било най-непоносимо за него – „фанатичното самоунижение на тези все пак представители на революцията пред презиращите ги високомерни аристократи;…високопарната низост, задъхващото се от възторг лакейство“ които бликали „като фонтан от тези национални демократи, на мига приобщили се към властта.“ И продължава нататък с отношението на западните аристократи към тях: „Кюлман, Чернин, Хофман и прочие дишаха тежко като играчи на конни надбягвания, заложили на подходящия кон. Поглеждайки след всяка фраза към своите покровители за поощрение, украинският делегат четеше от своята хартийка всичките ругателства, които неговата делегация бе подготвила в течение на 48 часа колективен труд. Да, това беше една от най-гнусните сцени, които ми се наложи да преживея. Но под кръстосаният огън от оскърбления и злоради погледи аз не се съмнявах нито за миг, че твърде усърдните лакеи скоро ще бъдат изхвърлени зад вратата от тържествуващите господа, на които, на свой ред, ще се наложи да прочистят населените в течение на столетия места…“
https://www.marxists.org/russkij/trotsky/works/trotl026.html#st28
Днес горе на небето Троцки би трябвало да се чувства отмъстен: още по-голямо раболепие демонстрират днешните украински „демократични националисти“ към неговите духовни наследници, американските неоконсерватори, към Запада въобще. Идва Борис Джонсън и им казва: На вас не ви трябва мир, бийте се, за да „прочистим“ територията. После идва и Линдзи Греъм, потомък на робовладелци от Юга и им казва: „На нас ни нужно да мобилизирате всички пълнолетни мъже“. А те клатят глави угоднически, готови да продължат „прочистването“.
В подобна, макар и не така радикална, “партньорска” атмосфера, протичаше процесът на „демократизация“ под евроатлантически надзор и у нас. Зад фасадата, обозначена като „деконструкция на комунистическите наративи“, нашите „демократизатори“ внедряваха в училищните програми по история и цивилизация „скрита програма“ за пренаписване на исторически формираната културно-национална идентичност. Постепенно бе заличено и самото понятие „национална идентичност“, което значи - и съвременната теория за нацията. За последните създатели на програмите по история и цивилизация не съществуват Антъни Смит, Ерик Хобсбом и Пиер Нора, а Бенедикт Андерсън го четат така, както дяволът – евангелието. По същия начин четат Пиер Бурдийо и Роджърс Брубейкър – с намерението да ерозират, да изтласкат историческия утвърдената културна идентичност и да я заменят с новопроизведена „етничност“. С финансовата подкрепа на „Америка за България“ тази стратегия за преформатиране на националната идентичност навлезе и в полето на академичната историография. Постепенно се наложиха историците, които с лингвистични еквилибристики от XIX в. „доказаха“ индо-иранския /арийски/ произход на „древните българи“. На нивото на социално мрежовите „пишман-историци“/според израза на един от тях/, това ново „българознание“ беше приспособено за целите на русофобската пропаганда като силни, еднозначни твърдения, облечени в съответните изкази. /Цитирам ги по моята книга „Епикриза на rusofobiata.bg”/:
„Славянин е езиково определение, не е етническо – твърди един „правилен“ българин с псевдоним ArianBulgar – И всички „славянски“ езици водят началото си от прабългарския. /В общи линии тезата на Пл. Цветков – А.К./ ДНК на повечето славянски народи показват различен произход. Какво братство ви гони, скапани панславянски твари. Българите сме чист и древен арийски народ!“
Друг „идеолог“ добавя с антисемитски акцент: „Ние сме потомци на древните арии. Всички глупости, които пишат в учебниците за тюркския произход на прабългарите да се премахнат! Това са лъжи, насаждани от комунистите! Целта е да не си знаем арийския произход и да не се вдигаме срещу юдеокомунистическата окупация, държаща България 63 години!“
Още един „ариец“, който се подвизава с псевдонима Кан Ювиги: „Този въпрос (за тюрките) е въведен от руските пропагандатори и техните лакеи и пишман историци в България… За руснаците всички извън славяните са татаро-монголи и техните теории са за тяхно ползване, затова град Акраим е обявен за военна зона и само те копаят там и като изкопаят наши артефакти бързо ги заравят, сега има в руски сайтове теория, че града е на славяни-арии и те искат да са „Арии“, горките…“
Тези историографски „очерци“ понякога завършват с обобщения като това, което идеологът с псевдоним BgHitler формулира, коментирайки историка, лансирал индо-иранската /„памиро-хиндукушката“/ етногенетична версия П. Добрев: „Това е истинското минало и родословие на Българския народ, нищо че все още е достояние на ограничен кръг будни българи. Всичко друго е плява, написана от и за начетени маймуни, както обичаше да казва един велик човек.“
Който познава „Моята борба“ веднага ще се досети, че „великият човек“ е Хитлер, а „начетените маймуни“ е израз, с който той характеризира своите учители, /с изключение на учителя му по история Леополд Пьоч./.
Така, от началото на 90-те години насам името „българи“ прогресивно обрастваше с племенно-расови характеристики. Да напомним тук, че в последната строфа българчето на Вазов декларира: „син съм на юнашко племе“! Следователно, важно е да знаем кой в настоящия контекст е „предтечата“ на това „племе“. Една детска енциклопедия на българските владетели, издадена от „Сиела“, започва с „кан Авитохол“. Името „Авитохол“ стои в началото на известния „Именник на българските князе“, съхранен в три руски преписа./Титлата хан/кан, две транскрипции на една и съща титла, отсъства в преписите на Именника – указаната в тях титла е „княз“/. На всички образовани хора е ясно, че този документ има идеологически характер. Целта му е да легитимира конкретна власт чрез нейната „генеалогия“, която възхожда към скитско-хунската „царска“ традиция. От десетилетия се произвеждат различни версии относно конкретно-историческото съдържание на тази „генеалогия“, а днес някои „водещи“ историци налагат Авитохол като пръв „родоначалник“ на българска нация. Така този документ с идеологически характер се оказва по-релевантен за културната памет и националната идентичност от най-безспорния и високо информативен документ, известен като „Отговорите на папа Николай по допитванията на българите“.
Позовавайки се преди всичко на „Именника“, П. Стаматов постановява:
“С библейски епоним и династична хроника в стила на библейските генеалогии; с календар и военно-административна титулатура, които носят белезите на предхристиянската епоха; въпреки че не присъстват с народностното си име в библейските текстове, древните българи спокойно могат да бъдат определени и като библейски народ.“
Важно е обаче да знаем към коя група библейски народи ни причислява П. Стаматов – дано не към народите, изброени в началото на „Второзаконие 7:1-2/
На последно място, но не и по значение, имайки предвид авторитета на науката, следва да посочим и приноса на генетиката в културно-идентичностното „прочистване“ на българската територия. Преди няколко години БАН беше провела изследване, с което „установи“, че у нас, днешните българи, славянската „кръв“ е съвсем малко, колкото да не е без хич, тюркска изобщо няма, а най-големият процент гени /около 30%/ били тракийски.
През 2020 г в. „168 часа“ ни информира за ново – и „европейско“ изследване /в което участва италианец със „сладкото“ фамилно име Карамели!/, направено под ръководството на акад. Ангел Гълъбов. В първата част на текста се казва, че славянските гени били „пренебрежимо малко, някъде около 5%.“ . Пет-шест изречения по нататък журналистът дава още по-прясна информация, с която опровергава това свое твърдение: „Нашите данни показаха, че древните българи или прабългарите, са западни евразийци, т.е. имат характеристиките на европеиден народ – коментира акад. Ангел Гълъбов пред 168 часа“. – За славяните не успяхме да намерим никакви исторически следи, въпреки че те също са част от нашия народ. Тяхно древно ДНК по нашите земи не е налично, тъй като те са изгаряли труповете си“.
Ако трябва да обобщя показаното дотук, ще кажа така: континуитетът на името /българи/ не означава и континуитет на етносимволиката. Поради това днешните българи „спокойно“ могат да се самоопределят като всякакви – въпрос на личен, „граждански“ избор и проява на „конституционен патриотизъм“/Ю. Хабермас/. Тук искам да подчертая следното: във войната против историческа България „патриоти“ и „либерали“ негласно си сътрудничат, макар на пръв поглед да изглеждат „врагове“ /в смисъла на Карл Шмит/. И едните, и другите страдат повече за някогашната ислямска Волжка България, завладяна от „най-жестокия цар“ Иван Грозни, отколкото за огромната част от своите сънародници, които нямат никакви колебания относно своята православно-славянска идентичност – наричат тези българи „русофили“ и „путинисти“, а в някои случаи - подчовеци! Ако приложим тяхната етнополитическа логика ретроспективно, авторът на „История славянобългарска“ ще бъде „русофил“, а княз Борис Покръстител – „путинист“, по-жесток от Иван Грозни.
И така, стигаме до 23 март. Рано сутринта „Ройтерс“ и “Ню Йорк таймс“ зададоха опорката: атентатът в Подмосковието е извършен от Ислямска държава. Към обяд в. „Дневник“ публикува статия на Ангел Петров под заглавие „Какво е Ислямска държава Хорасан и защо би извършила атентат в Русия“. Който е писал за вестник знае, че на един автор е нужно технологично време, за да извърши необходимите проверки и да си изясни концепцията. В този случай, очевидно авторът е написал или поне схематизирал статията си предварително, както изглежда, по специална поръчка от „Дневник“.
Един от коментарите под статията /анонимникът се представя като Sran Tors/ гласи:
„В Украйна няма фашисти. В Русия има рашисти, които само подчовеци /подч. от мен - А.К./ у нас подкрепят.“ Останалите коментари са в същия дух.
Трябва да сме наясно: Третата световна война вече се води. Това е все същата война на „юберменши“ против унтерменши“ . Ето как изглеждат вторите в западните очи:
https://commons.wikimedia.org/wiki/Category:Anti-Slav_sentiment
Всяка нова война въвежда нови форми, средства и методи на унищожаване на „врага“. И е напълно възможно, както посочва Карл Шмит в известния си труд „Понятието за политическото“, „миротворците“ /каквито бяха германските зелени и персонално Йошка Фишер преди войната в Югославия/, да се обединят и да обявят война на „войнолюбците“ – такава е логиката на групирането по линията „приятел-враг“. А la guerre - comme a la guerre, както са казали французите.
Следвайте ни в Телеграм
