- 11 Авг 2025
- 11475
- 75
Автор: Арно Бертран, arnaudbertrand.substack.com
Предстоящите преговори между Доналд Тръмп и Владимир Путин в Аляска ще определят бъдещето на войната в Украйна – без Европа дори да е поканена на масата. За първи път от падането на Константинопол насам европейците нямат глас за собствената си съдба, а ролята им е сведена до просене на информация по вторични канали – унижение, напомнящо колониалното минало, което самите те някога са налагали на други.
Без място на масата: колониалният момент на Европа
Предстоящите преговори в Аляска между Доналд Тръмп и Владимир Путин казват всичко, което трябва да знаете за характера на войната в Украйна и за настоящия геополитически статут на Европа.
След като проучих въпроса, мога да кажа: в хилядолетната история на Европа почти няма — ако изобщо има — примери за военно поражение от външна сила, при което тя дори не е била допусната да седне на масата и да преговаря за условията на собственото си бъдеще.
Вероятно трябва да се върнем чак до падането на Константинопол през 1453 г., за да открием случай, в който европейците са имали нулево влияние върху собствената си съдба. И дори тогава това е било сравнително „класическо“ военно поражение, при което победителят просто е диктувал условията. По онова време нямаше друга външна сила, която да преговаря с османците как да си поделят византийските територии — завоеванието беше поне пряко и еднозначно.
Затова е напълно уместно да се каже, че на мащаба на цялото хилядолетие изключването на Европа от преговорите за нейното собствено бъдеще в Аляска е един от най-унизителните моменти в европейската дипломатическа история.
Помислете само: човекът, който
- открито нарича ЕС „един от най-големите врагове на Съединените щати“;
- е убеден — абсурдно — че ЕС „е създаден, за да измами Съединените щати“;
- иска да анексира Гренландия;
- започна поредица от враждебни действия срещу Европа, включително мащабна търговска война;
ТОЗИ човек сега води преговори за бъдещето на Европа от нейно име. Почти карикатурно абсурдно.
И жалкото е, че европейските лидери — според The Washington Post — в момента „панически се опитват да реагират“ и са сведени до просене на трохи информация по вторични дипломатически канали. Техният достъп до преговорите, които определят съдбата им? Дж. Д. Ванс — същият човек, който в частни разговори е изразявал презрение към Европа и я е наричал „ЖАЛКА“, и който в речта си в Мюнхен наставнически я предупреди, че най-голямата ѝ заплаха е „отвътре“.
Представете си обратния сценарий: Еманюел Макрон и Владимир Путин да преговарят в Берлин за американски сфери на влияние, докато Белият дом „панически“ се опитва да получи информация чрез Урсула фон дер Лайен за това какво се решава. Звучи нереално, защото нито една американска администрация не би оцеляла и 24 часа, ако позволи подобно нещо. Фактът, че европейските лидери не срещат никакви последствия, казва всичко за това доколко напълно сме приели собственото си подчинение.
Ситуацията е толкова унизителна, че най-доброто историческо сравнение — особено в комбинация с последните събития — не може да бъде намерено в самата Европа, а по ирония на съдбата в империалистическите практики, които тя самата е усъвършенствала срещу по-слаби народи. От преговорите в Аляска до скорошното търговско отстъпление, Европа е подложена на същото отношение, което някога е прилагала към колониалните си територии — един вид кармичен, макар и дълбоко унизителен, исторически обрат.
Вземете например начина, по който западните сили са се отнасяли към Китай по времето на династията Цин — приликите са поразителни: съперничещи си сили временно загърбват различията си, за да експлоатират отслабена цивилизация; поделят територии; налагат данъци и репарации, подобни на данъчен трибут; и системно изключват засегнатата страна от вземането на решения за собствената ѝ съдба.
Колониалният договор на Европа: от Нанкин до Вашингтон
Вземете за пример последната „сделка“, с която Урсула фон дер Лайен позорно се съгласи с Доналд Тръмп — капитулация толкова пълна, че, когато я попитаха какви отстъпки е направил Вашингтон, тя буквално не можа да назове нито една. Вместо това повтори тезите на самия Тръмп за търговските дефицити, сякаш Европа по някакъв начин дължи компенсация на Америка за американския търговски дефицит.
Условията звучат като колониален данък: 15% мита върху европейския износ, докато ЕС налага нулеви тарифи за американски стоки; 600 милиарда долара инвестиции, насочени еднопосочно към САЩ; стотици милиарди в задължителни покупки на американско военно оборудване; и 750 милиарда долара за надценен втечнен природен газ (LNG) за три години. Това е приблизително между 3 000 и 4 000 долара, иззети от всеки отделен гражданин на ЕС — и всичко това в една посока.
Приликите с начина, по който западните сили третираха Китай по времето на династията Цин, са поразителни. Както Договорът от Нанкин (1842 г.) и последвалите „неравноправни договори“ принудиха Китай да приеме асиметрични тарифи, да купува опиум, който не иска, и да плаща огромни обезщетения за „привилегията“ да бъде експлоатиран, така и Европа днес се оказва в същото положение. Моделът е идентичен: първо идва принудителното отваряне на пазарите (нулеви мита за американските стоки), после задължителните покупки на надценени суровини (LNG вместо опиум), а след това и данъкоподобните плащания, маскирани като „инвестиции“. И точно както някои китайски официални лица тогава убеждавали себе си, че умиротворяването ще предотврати нови искания, така и Фон дер Лайен очевидно вярва, че тази капитулация ще удовлетвори Тръмп. Историята обаче учи на друго — Договорът от Нанкин беше последван от Договора от Тиендзин, а след това от Боксерския протокол, като всяка нова отстъпка само насърчаваше следващата.
И сега, с предстоящата среща на върха в Аляска, сме свидетели на ново действие от тази колониална драма. Както Русия и Япония се срещнаха в Портсмут, Ню Хемпшър, през 1905 г., за да преговарят за прехвърлянето на руските права и територии в Манджурия — а Китай научи съдбата си от вестниците — така и Тръмп и Путин ще седнат в Аляска, за да определят бъдещето на украинските територии без Европа на масата. Сценарият е сходен: външни сили третират суверенна територия като разменна монета в двустранните си отношения, а засегнатата страна е сведена до „паническо“ търсене на информация чрез посредници. Европа сега е в положението на някогашен Китай — наблюдава отстрани как чужди сили определят съдбата ѝ, надявайки се интересите ѝ по случайност да съвпаднат с това, което устройва Вашингтон и Москва.
Разбира се, наясно съм, че причините за войната в Украйна нямат нищо общо с условията, довели до подялбата на Манджурия. Чел съм и съм писал достатъчно по темата, за да съм убеден, че разширяването на НАТО — и по-общо подигравателното отношение на Запада към руските притеснения за сигурността — беше основната провокация, довела до войната. С други думи, това по същество беше война, провокирана от Съединените щати на европейска територия, вероятно като част от „голямата шахматна дъска“ — стратегия за разделяне и подчиняване на все по-обединяващата се Евразия или просто като начин за обкръжаване на Русия и ограничаване на нейното влияние. Но нещата се развиха така, че Европа се оказа в ролята на „наивника“ в играта, предвид неочакваната способност на Русия да се защити срещу западните санкции и да произвежда военна техника в съотношение 4:1 спрямо целия НАТО. На практика Европа доброволно се превърна в бойно поле за прокси войната на Америка, вероятно с наивното очакване, че ще извлече ползи, но вместо това се оказа странична жертва — понасяйки всички разходи, докато Америка и Русия, като две колониални сили от миналото, уреждат различията си за нейна сметка. Европа сама си изигра картите.
И всъщност положението на Европа днес е дори по-лошо, защото поне династията Цин се опита да се съпротивлява. Въпреки слабостта си, Китай вдигаше бунтове, правеше опити за реформи и никога не спираше да се бори срещу чуждата доминация — разбираше, че е унижаван. Днешните европейски лидери, напротив, са internalизирали подчинението си до такава степен, че буквално наричат своя експлоататор „Татко“ — както неотдавна направи Марк Рюте по адрес на Тръмп. Освен това те са надминали простото подчинение, стигайки до там, че активно оправдават собствената си експлоатация: Фон дер Лайен, неспособна да назове нито една американска отстъпка в скорошната „сделка“, повтори тезите на Тръмп за търговския дефицит, по същество твърдейки, че Европа заслужава наказание. Династията Цин поне запази достойнството си и никога не е претендирала, че експлоатацията от чужди сили е в нейна полза.
Слабостта ражда експлоатация, а експлоатацията подхранва слабостта
Причината за всичко това — както в случая на Китай тогава, така и на Европа днес — е слабостта, която поражда експлоатация, а експлоатацията от своя страна задълбочава слабостта. Порочен кръг, който, ако историята може да ни служи за ориентир, води постепенно до пълно подчинение — освен ако не бъде прекъснат от драматично и решително отстояване на суверенитета, за каквото Европа в момента не показва никакъв истински апетит.
Някои биха казали, че самият Европейски съюз е проблемът — и в сегашния си вид трудно може да се твърди, че не е така. Продаден на европейците като средство да се изправят заедно срещу другите велики сили, ЕС на практика се е превърнал в инструмент за колективна слабост и институционализирано васално положение.
Лично аз вярвам в някакъв Европейски съюз — но определено не в настоящия. Европа, която си струва да бъде изградена, няма да проси трохи информация за собственото си бъдеще, а ще въплъщава онова, което Де Гол наричаше „предпоставка за всички свободи“: способността да владееш собствената си съдба. Трагедията не е, че Европа няма средствата за суверенитет — а че сме психологически пленени до такава степен, че активно участваме в собственото си унижение. Развили сме особена форма на стокхолмски синдром, при която не само приемаме експлоатацията, но и създаваме сложни обяснения, за да я оправдаем. Търговските дефицити се превръщат в морални задължения, военната окупация — в гаранция за сигурност, а преговорите за бъдещето ни без наше участие — в „зряло приемане“ на реалполитиката.
Но за разлика от военното поражение, психологическият плен може да се разпадне в един миг. И когато това се случи, Европа ще открие, че всички механизми за възраждане са били пред очите ѝ през цялото време. И може би — както в крайна сметка се случи и с Китай — ще разберем, че унижението е било именно онзи учител, от който Европа се е нуждаела, стига да намерим смелост и скромност да го признаем.
Източник: arnaudbertrand.substack.com
Превод: "Гласове"
