- 10 Sep 2020
- 228
- 0
Венеция, най-романтичното място на света, е застрашено. Глобалното затопляне може да доведе до потъването на града в Средиземно море, местните жители бягат от града заради туристите и емигрантите. Венеция е лаборатория, в която може да се види какво се случва, когато човешки потоци от целия свят се сблъскват на съвсем малко пространство. Те тръгват от стария рибен пазар. Разполагат се удобно в гондоли, върху покрити с черно кадифе пейки, маскирани в костюми на Мики Маус, сирени и пирати. Някаква рок банда свири, порно актриса разголва изкуствените си гърди насред Канале Гранде. Наближава карнавалът. Но това не е забава, а гневна демонстрация срещу потъването, което заплашва голям стар град. На борда на гондолите не седят японски туристи или очаровани германци, които в завързаните една за друга лодки снимат гондолиерите, докато пеят „О соле мио” или някой стар германски шлагер. Това са млади италианци, родени във Венеция и израсли в град, който им прилича на Дисниленд.
<p>Чиновник от културната служба е преоблечен като плъх. „Приливът изкарва плъховете на сушата”, казва той. Под прилив не трябва да се разбират само наводненията във Венеция през зимата, които все по-често превръщат площад „Сан Марко” в огромна локва. Това са и увеличаващите се човешки потоци от 20 милиона туристи годишно – те наводняват неговия град, а градът ги приема, защото с прилива идват парите.</p>
<p>„Венеция се дави”, казва плъхът, „а ние измираме”.</p>
<p>На Пиацале Рома флотът акостира. Площадът е входният шлюз на Венеция. Който пристигне тук, напразно започва да се оглежда за бляскавите забележителности от туристическите проспекти, възхвалявани от Томас Ман или Дона Леон. На този площад свършва мостът към континента, от челната гара излизат армии с куфари на колелца, през няколко минути автобуси от континента изплюват работещите във Венеция пред чакащите на пристана фериботи. Новата високотехнологична надземна железница прибира гостите за деня от многоетажните паркинги, групата „Бенетон” е купила сградата на старата гара, преустройват я в търговски център.</p>
<p>Който търси декадентския чар на Венеция, трябва да избягва това място, защото ще намрази Венеция.<br />Китайските пазари, игралните зали и павилионите за пържени картофи се множат в тази Венеция. Копаят с багери терминали за кораби, планирано е метро към новото градско летище, офшорно пристанище, всичко се форсира, всичко се прави с цел обслужване на конвейер и печалба. Край градските порти градът звучи изкуствено, увеселителен парк със стари зидове. Все още влизането в него е безплатно.</p>
<p>„Welcome to Veniceland!”, реве клоунът, плъховете разгъват карти на града в дизайн а ла Дисни и хвалят своите атракции. „При нас можете да яздите вълните на круизни кораби в „Tsunami-Channel” и да се издигате със скоростно влакче в кулата в „St. Marks Fun Camp”. Пазарувайте до насита в „Little Shanghai”, острова на някогашните майстори стъклодухачи. Присъствайте на живо, когато полицаи пребиват амбулантни търговци от Африка, всеки кръгъл час започва ново шоу. И посетете последните истински венецианци – на гробищния остров Сан Микеле”.</p>
<p><strong>На всеки венецианец се падат по двама чужденци</strong></p>
<p>Венеция потъва, Венеция умира, тези вопли сполетяват Венеция като приливите и отливите. Градът е свикнал с тях, изход няма. Вярно е, историческата стара част на града губи своите жители, защото те се местят на континента, където намират работа и нормален живот. Преди няколко месеца броят на жителите падна под 60 000 души. На всеки венецианец се падат по двама чужденци. През 2030 г. според редица прогнози тук вече няма да има нито един венецианец.</p>
<p>Градът, който действа като магнит за туристите, подобно на Мека и Лас Вегас, отдавна е клониран в Макао и другаде. Нима обаче оригиналът – обсаден от милиони, сниман отново и отново, обичан до смърт – продължава да бъде град? От жители ли се нуждае той или от музейни работници? Венеция е лаборатория, в която може да се види какво се случва, когато човешки потоци от целия свят се сблъскват на съвсем малко пространство.</p>
<p>В този следобед при „Арсенал”, изоставената корабостроителница на другия край на града, в небето се издига хеликоптер. Джовани Чекони (52 г.), инженер с очила с метални рамки и синьо яке, поглежда надолу към морето. От въздуха погледната, Венеция прилича на риба. Има глава, опашка и перки и Канале Гранде, който се вие като артерия през стария град и захранва гъста мрежа от стотици канали.</p>
<p><strong>Бъдещето на Венеция като постмодерен град</strong></p>
<p>Отгоре историческият център изглежда миниатюрен, а наоколо отдавна е налице бъдещето на постмодерна Венеция. Това личи около острова Лидо – плажа на Венеция, откъдето не се вижда нищо друго освен хоризонта и морето. Ето тук, обяснява инженер Чекони, рибата ще остане на сухо. Лагуната, голяма колкото Боденското езеро (ок. 500 кв. км – б. пр.), но по-плитка, ще бъде защитена на трите места, където има излаз на море. За да не прелива, когато идват същинските приливи.</p>
<p>Хеликоптерът каца върху изкуствено създаден остров. Чекони слиза и хуква по острова, сякаш се намира на снимачната площадка на футуристичен филм. „Който иска да спаси Венеция – казва той, – трябва да има големи амбиции”. Повтаря няколко пъти: „Големи амбиции”. Чекони работи за „Consorzio Nuova Venezia”, най-мощната фирма в града. Показва ни изкопи колкото кратери от бомби, ярко осветени от прожектори, пневматични чукове гърмят, но няма какво толкова да се види. Спасяването на Венеция се извършва под водата.</p>
<p>Спасителят на Венеция се казва МОЗЕ, от „Modulo Sperimentale Elettromeccanico”, проект с наистина библейски измерения. Затова му отива съкратеното название, което използват като игра на думи. На италиански така звучи името на пророк Моисей, който разделя Червено море на две, за да изведе евреите от Египет. Проектът „Моисей” е измислен след най-голямото наводнение през 1966 г., строи се от седем години – отводнителна система, каквато светът не е виждал, на стойност около 4,5 милиарда евро. Денонощно 3600 работници човъркат по 78 стоманени шлюзове, които ще бъдат разположени във водата около остров Лидо и по-нататък на юг.</p>
<p><strong>Венеция – най-прочутата жертва на климатичните промени?</strong></p>
<p>При спокойно време шлюзовете – 20 на 30 метра, лежат закотвени на дъното на морето, пълни с вода. Когато приливът заплашва да повиши нивото на водата в града с повече от 1,10 м над нормалната височина, в шлюзовете се вкарва въздух под налягане, който изтиква водата и те се издигат на повърхността. Една стоманена стена огражда Венеция.</p>
<p>Инженер Чекони вярва в проекта „Моисей”. Защитава го повече от 20 години пред левите и природозащитниците. Допреди няколко години „Моисей” е нещо като венецианска версия на „Щутгарт 21”. Специалисти и групи по интереси спорят, предупреждават, търсят, но не намират алтернативи. Сега две трети от отводнителната система е готова, през 2014 трябва да бъде пусната в действие.</p>
<p>„Моисей” се плаща от италианския държавен бюджет, нито един от строителните договори не е обявен на международен търг, всичко се делегира от консорциума, никой не контролира къде отиват милиардите и дали е осигурено цялостното финансиране. „Типично по италиански – пише списание „Л`Еспресо”, – ние не знаем каква ще е ползата и дали изобщо функционира, но продължаваме да градим системата”.</p>
<p>Дали „Моисей” действително ще бъде полезен само за тези, които го строят, не е ясно. Сигурно обаче е, че защитната стена не може трайно да спаси града. През изминалото столетие Венеция е потънала с 23 сантиметра, а ако е вярно това, което днес прогнозират изследователи от ЮНЕСКО, а именно че нивото на водата в Адриатическата лагуна до 2100 г. може да се вдигне с 50 сантиметра, тогава градът за около 250 дни би потънал. И Венеция би се превърнала в най-прочутата жертва на климатичните промени, а „Моисей” – в един неефективен инструмент.</p>
<p><strong>Венеция се нуждае от радикално решение </strong></p>
<p>„Моисей” ще издържи сто години – казва инженер Чекони, – след това ще видим. Противниците на Чекони казват, че Венеция има нужда от по-радикално решение, например кордон от многоетажни сгради около стария град, саниране на изгнилите основи, международен футурологичен център – има много идеи, но никой не се заема с тях. Чекони казва: „Моисей” е едва началото, сега трябва да преценим как ще се справим с човешките потоци”. Той стои върху своя изкуствен остров, смее се и твърди, че харесва идеята Венеция да бъде управлявана като национален парк на САЩ, с рейнджъри, които като диви мечки пазят паметниците и гонят посетителите, щом паркът се напълни.</p>
<p>Има италианци, които го ненавиждат заради подобни изречения. Матео Секи е един от тях. Той казва: „Предпочитам да нося гумени ботуши, отколкото да живея в град без душа”. Той смята „Моисей” за мъртвороден, притеснява се, че стоманената стена отвън ще доведе до хирургическото отстраняване на всичко отвътре. Венеция има съвсем други проблеми, които нямат нищо общо с водата. За да бъде спасен градът, той най-напред трябва да бъде отново заселен, казва той.</p>
<p>Матео Секи е основател на гражданска инициатива и инициатор на „Veniceland”, протестната акция в гондолите, той се бори срещу обезкръвяването на града си. Акциите му намират добър отзвук в чужбина, във Венеция обаче е възприеман като нарушител на спокойствието. Той стои на моста Риалто, рокер с кожени панталони, 40-годишен, около него се бутат ордите, колелцата на куфарите тракат. Секи е поставил във витрината на една аптека мемориален паметник – дигитален часовник, който показва как Венеция чезне. С червени неонови цифри е изписан във всеки един момент актуалният брой жители на стария град, в момента те са 59 520 и непрекъснато намаляват.</p>
<p>И Секи е живял извън Венеция – в Местре на континента, имал е кола, сухи крака и удобен живот. Преди три години се завръща в своя квартал Канареджо, сега държи тризвезден хотел с 12 стаи. Той живее от града като стока, принадлежи към мощното лоби на бизнесмените, които извличат приблизително по 1,5 милиарда евро годишно от Венеция. Казва, че го принуждават гузната му съвест и бъдещето на двегодишната му дъщеря.</p>
<p>Вина за потъването на Венеция нямат туристите и копнежа им по града, казва Секи. Вина имат неспособни експерти по градоустройствено планиране, които „искат да предадат Венеция тотално изчистена на инвеститорите”. Секи се оплаква от разпродажбата на старите сгради, прекалено високите наеми, т.нар. закон „Легло+закуска”, който поощрява собствениците на жилища да дават на туристите стаи под наем срещу по-ниски данъци. Секи иска право на глас за гражданите, данъчни облекчения, изгодни жилища за студенти и семейства. И ограничаване на всички тези круизни кораби, които обсаждат града като някакви чудовища. Повече от 500 круизни кораба стоят на котва тук през годината. „Твърде много за един град без автомобили”, сърди се Секи, защото само един кораб отделя повече отпадъчни газове от 15 000 автомобила.</p>
<p>Секи предполага, че няма да може да се пребори със силата и влиянието на търговския и туристическия бранш. Малкият магазин за зеленчуци, от който по-рано е пазарувал, днес е павилион за маски. „За какво са им на туристите патладжани, те искат да си купят нещо вечно”. Те искат да се оженят в Града на влюбените, общината предлага брачна церемония за 4200 евро, включително и предаването й на живо по интернет. „А на нас – казва Секи, – общината ни затваря детското отделение в болницата, защото вече не е останал никой, който ще ражда деца”.</p>
<p><strong>Остров Мурано е загубен, борбата за Венеция продължава </strong></p>
<p>Бъдещето, от което се страхува Матео Секи, се разиграва точно срещу неговия хотел, на острова на венецианското стъкло Мурано – популярна дестинация за азиатските туристически групи, пристигащи с фериботи. Мними екскурзоводи с фалшиви документи за самоличност ги вкарват в студени халета, предлагат им групова търговска отстъпка за кичозни предмети с лика на Салвадор Дали и вази в стил „Ферари”. Само малка част от стъклариите продължават да се правят в Мурано, повечето са „made in China”. Азиатците фотографират каналите и последните местни кръчми, в които безработни рибари и стъклодухачи пият и се жалват. Мурано е загубен, казва Секи, борбата за Венеция продължава. На карнавала се маскира като индианец, като последния туземец в резервата. „Светът гледа – казва той, – и трябва да разбере какво се случва”.</p>
<p>Онзи, който иска да знае какво е представлявала Венеция наистина, трябва да отиде в къщата на Алвио и Габриела Гаванин. Те пазят едно съкровище, черно-бяло, опаковано в кашони. Венецианци са, на 66 и на 64 години, и са уловили физиономията на града върху фотохартия, преди да е загубила тя своите контури.</p>
<p>Като дете Алвио иска да стане моряк, но става продавач на билети на вапоретите – обществения транспорт на Венеция. В продължение на 20 години той пътува нагоре-надолу по Канале Гранде по линия 1. Често вижда заможната колекционерка на модерно изкуство от Ню Йорк Пеги Гугенхайм на терасата на своя палацо да прави слънчеви бани с очила, инкрустирани с диаманти, да играе с тибетското си кученце и да гали статуята на голия конник от Марино Марини, този с еректиралия пенис.</p>
<p>Това е през 70-те години на миналия век. Алвио я намира за малко вулгарна и стисната. Когато тя иска да стигне до другия бряг на канала, се налага той да й дава 50 лири за билета. Прави го с удоволствие, защото харесва тази странна чужденка</p>
<p><strong>Все повече руснаци, японци и източноевропейци </strong></p>
<p>От един момент нататък обаче идват все повече руснаци, японци и източноевропейци. И той започва все повече да се дразни от въпросите на чужденците кога затваря вечер Венеция и кой ферибот води до колизеума.</p>
<p>Забелязва, че неговият град се променя. Моли местен журналист да го научи да прави снимки и тръгва с Габриела по кварталите на града. Успяват да направят 5000 снимки за две десетилетия, преди да остареят.</p>
<p>Днес Алвио разлиства спомените си, очите му се навлажняват, жена му смутено бърше масата. Те вече не познават своите съседи, осем от десет са чужденци и рядко са в града, Виа Гарибалди е място за шляене с виетнамски магазинчета за долнокачествени стоки и караоке барове, техните синове живеят на континента и не искат да се върнат във Венеция.</p>
<p>Може би така трябва да бъде, местните жители се изселват, това, което остава, са камъни. Такава е съдбата не само на Венеция, същото се случва малко по-бавно във Флоренция и Рим, в Прага, в старите градове на ваканционните острови Майорка или Ибиса.</p>
<p><strong>Борбата между първия и третия свят се води във Венеция</strong></p>
<p>Може би смъртта е просто част от легендата за Венеция. Пет години живот дава британският специалист по история на изкуството Джон Ръскин през 1852 г. на Двореца на дожите. Днес купища светкавици на фотоапарати тормозят двореца, понякога водата го залива, но той продължава да стои. Може би Венеция просто трябва да се преоткрива по-често от който и да било друг град по света.</p>
<p>Германският 55-годишен професор Волфганг Шепе смята Венеция за най-динамичния град на стария континент, готов да поема рискове и да бъде максимално експлоатиран. Една лаборатория, в която може да се проучи какво очаква други градове.</p>
<p>Шепе стои на Моста на въздишките, там, където преди 300 години осъдените за последен път виждат слънчевата светлина, преди да ги хвърлят в тъмницата. Днес мостът е окичен с огромни рекламни плакати на бижута „Булгари”, застрахователни дружества, джинси „Гес”. Туристи се снимат пред тези плакати за доказателство, че са били на място, после тичат в магазинчетата за сувенири, на чиито врати висят табели: „Enter only to buy” – „Влизайте само за да купувате”. Шепе смята, че това е цялата истина за Венеция в едно изречение.</p>
<p><strong>„Венеция е най-глобалният град в Европа”</strong></p>
<p>Шепе ръководи изследователския проект „Мигрополис”. Три години неговите студенти търсят обратната страна на романтичната Венеция от пощенските картички. Две потискащи камари снимки се появяват в резултат от работата им. Венецианците отсъстват в тях, те вече не играят никаква роля. Шепе казва: „Венеция е най-глобалният град в Европа, тук се сблъскват световните туристически потоци, милиони туристи, десетки хиляди емигранти, тук се вижда при какви условия ще живеем след 20 години”.</p>
<p>Ако човек бъде разведен от Шепе през града, може сам да се убеди. В уличните кафенета се чува как руснаци хвалят „истинската италианска паста”, която им приготвят нископлатени бангладешци в кухнята. На сувенирни павилиони се вижда как търговци късат етикетите „Made in China” от стоките, преди да омайват китайски туристически групи.</p>
<p>Ако човек се вслуша в думите на Шепе, ще чуе за стокови потоци и паралелни икономики, за експлоатация и изолация, за един град, който се изгражда в морето, за да се защитава от завоеватели като хуните и лангобардите, който после се издига до световен търговски център и днес отново се барикадира срещу нашественици.</p>
<p>Венеция винаги е зависела от търговията, а днес тя се подчинява на законите на глобализацията. „Сантиментална дивотия е да искаш да спасиш Венеция, все едно да искаш да спреш развитието на света – казва Шепе. – Венеция не може да бъде спасена – нито с „Моисей”, нито с граждански протести, бъдещето отдавна е настъпило”. Според Шепе това бъдеще превръща Венеция в рай за пазаруване. – Пазаруването пред романтични декори облагородява акта на купуване дори когато стоките са фалшиви” – допълва той.</p>
<p>Един от търговците от сенчестата икономика е Момо от Дакар, Сенегал, едър, сух, на 28 години – един от новите синове на града. Момо има бърз поглед, главата му се върти насам-натам, той работи пред един от най-скъпите хотели във Венеция – „Даниели”, на „стъргалото”. Карабинерите се приближават. Момо събира фалшивите стоки с марки „Прада”, „Гучи”, „Шанел” и пр., които е разпрострял върху бял чаршаф, мята вързопа на рабо и хуква да бяга.</p>
<p>Момо, амбулантен търговец, един от хилядите нелегални – „non in regola”, извън системата, изключително важни за венецианските туристи, но гонени от пазителите на реда в града.</p>
<p>Всеки, който тича с него през Венеция, прави остри завои по тесни улички, поема въздух в сенчести жилищни входове, узнава за рентгеновите скенери на пристанището, с които военните откриват нелегални емигранти в камиони и товарни кораби, за строгите закони за чужденци на правителството на Берлускони, за полицейски акции и расизъм. Борбата между първия и третия свят, между печелившите и губещите от глобализацията се води във Венеция, на нова фронтова линия на крепостта Европа.</p>
<p>По-големият брат на Момо идва по море като туристите. Пристига с лодка, която е пълна с трупове, когато военният патрул я залавя и изтегля на сушата. Братът изпраща пари, Момо пристига със самолет, с фалшива виза на германското посолство в паспорта.</p>
<p>Венеция е известна в Сенегал като града на богатия бял човек. Момо всеки ден се пита какво всъщност прави във Венеция. Той говори пет езика, завършил е университет, казва, че умните глави напускат неговата родина. Когато най-малкият брат пита кога най-сетне може и той да пристигне във Венеция, Момо побеснява.</p>
<p>Неговият „ловен район” е малкият туристически триъгълник между Риалто, площада „Сан Марко” и Моста на въздишките, животът му обаче тече в безкрайните жилищни блокове около Местре, където дели малка стая с брат си. Всеки ден той общува със семейството си по скайп от лаптоп, поставен върху африкански тъпан. Пазарува стоките си от китаеца в задния вход на третия етаж. Стоката пристига в контейнери от Китай в пристанището на Неапол и с камиони се докарва до вратите на Венеция. Китайските търговски посредници плащат данъци и ги толерират, а истинските производители никой не ги преследва.</p>
<p>Момо е задържан, трябва да напусне Италия в рамките на 5 дни. Той се покрива, иска да се върне, „но не и с празни ръце”. Всеки месец изпраща около 2000 евро през „Уестърн Юниън” в Дакар, девет души зависят от него.</p>
<p><strong>Несправедлива сделка на кръстопътя на човешките потоци </strong></p>
<p>Цели девет часа Момо стои на „стъргалото”, осем пъти му се налага да бяга, сега две светли африканки разглеждат стоката му. Това е безрадостна среща в странство, несправедлива сделка на кръстопътя на човешките потоци. „Откъде си?”, пита Момо. „Африка”. „И аз”. Те купуват куфар на колелца, марка „Фенди”, техния трофей от стара Европа. След това тръгват към терминала на круизните кораби, корабната свирка се чува чак до площада.</p>
<p>Момо нарамва своя чаршаф, стъмва се. Тогава корабът, който ще откара момичетата в тяхната родина, се приближава с рев. Те са обещали, че ще махат за довиждане. Момо поглежда нагоре, главата му опира в гърба, докато тристаметрова многоетажна сграда бавно преминава покрай него. Музика и рекламни съобщения от високоговорителите на деветте палуби на талази долитат до него, атмосферата е призрачна като в „Блейд Рънър”, пасажерите стоят на борда и мятат светкавиците на фотоапаратите си надолу към града.</p>
<p>И докато Момо маха и мисли за Африка, наблизо дрънчат стъклата на прозорците в дома на Алвио Гаванин, моторите на кораба нарушават честотите и сняг се появява на екрана на телевизора. В другия край на града хотелиерът Секи се обажда в бюрото за адресна регистрация на местните жители. Утре ще актуализира брояча в аптеката – венецианците вече са 59 514 – с шестима по-малко от предната седмица. Той прибира индианския костюм в раклата.</p>
<p><em>Превод от немски език: Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА</em></p>
