- 10 Sep 2020
- 90
- 0
Вечността не представлява унищожаване на времето, а негово абсолютно събиране, цел и възстановяване. И вечният живот – не е нещо, което започва след временния живот, а вечно присъствие на всичко в цялостност. „Анамнезис” – цялото християнство е една благодатна памет, която действително побеждава раздробеността на времето, и опит за вечността – тук и сега. Поради това всички религии и духовни учения, които са насочени към унищожавне на времето, са лъжерелигии и лъжедуховности.
<p> </p>
<p> </p>
<p>„Бъдете като деца” – това означава „бъдете отворени за вечността”. Цялата трагедия, цялата скука и цялото уродство на живота идват от това, че трябва да бъдеш „възрастен”, от необходимостта да стъпчеш „детството” в себе си. Възрастната религия не е религия и толкоз. А ние я насаждаме, обсъждаме и поради това през цялото време я извращаваме. „Вече не сте деца – бъдете сериозни!” Но само детството е сериозно. Първото убиване на детството у нас е превръщането ни в младежи. Ето го действително кошмарното явление и поради това е така кошмарен и съвременният страхлив култ към младежта. Възрастният може да се върне към детството. Младежът пък – това е отричане от детството в името на все още ненастъпилата „възрастност”.</p>
<p>Христос ни е явен като дете и като възрастен – който носи Евангелието, достъпно само за децата. Той обаче не ни е явен като младеж. Ние не знаем нищо за Христос на 16, 18 и 22-годишна възраст. Детството е свободно, радостно, горестно, правдиво. Човекът става човек, възрастен в добрия смисъл на думата, когато тъгува за детството и отново е способен на детство. И се превръща в лош възрастен, ако заглуши в себе си тази способност (Карл Маркс и всички вярващи в плоската „наука” и в „методологията”. „Методология на изучаването на христологията”. Брр!). В детството никога няма пошлост. Човек става възрастен тогава, когато обича детството и децата и престане с вълнение да се вслушва в исканията, мненията и интересите на младежите. По-рано спасяваше света това, че младежта искаше да стане възрастна. А сега й казаха, че именно като младеж тя е носителка на истината и на спасението. „Vos valeurs sont mortes” (1) – изкрещя някакъв лицеист в Париж и всички вестници с трепет препечатват и се бият в гърдите: наистина, nos valeurs sont mortes”! (2) А младежта, казват, е правдива – не търпи лицемерието на света на възрастните. Лъжа! Тя вярва само на високопарните лъжи, това е най-идолопоклонската възраст и едновременно с това най-лицемерната.</p>
<p>Младежта „търси”? Лъжа и мит. Тя не търси нищо. Тя е преизпълнена с остро чувство за самата себе си, а това чувство изключва търсенето. Какво съм търсил, когато съм бил „младеж”? Да изтъкна себе си и нищо повече. И това всички да ми се възхищават и да ме смятат за нещо повече. И ме спасяваха не онези, които се отнасяха снизходително към това, а онези, които просто не го забелязваха. На първо място – баща ми със своята скромност, ирония, с дарбата да бъде сам себе си и нищо „на показ”. Тук се разбиваше именно цялата ми младежка нелепост и колкото повече живея, толкова по-силно става чувството каква удивителна и действително подсъзнателна роля е изиграл той в моя живот. Като че ли никакво внимание, ни най-малък интерес към онова, с което живеех, и към всички мои „търсения”. Никога в живота не съм се съветвал с него и за нищо не съм го питал. Но ето че сега, когато мисля за него – с все по-голяма благодарност, с все по-голяма нежност – ми става толкова ясно, че ролята му се е заключавала точно в това, щото никакво превземане, никакво младежко натискане на педалите да не бъде възможно пред него, щото всичко това да отскача от него, да не звучи при него. И разбира се, в него светеше детството, поради което го и обичаха толкова всички, които го познаваха. И сега, с това детство, ме огрява неговият образ.</p>
<p>В Толстой има гениално дете и безкрайно глупав възрастен. Толстой завършва дните си като „възрастен” и в това е неговата ограниченост и падението му. Достоевски започва като „възрастен” и е непоносим. Той става велик и гениален тогава, когато се отдава на „логиката на детството”. Цялата му потресаваща дълбочина идва от това, че дава в себе си воля на „детето”. Поради това обаче и всички възрастни не го разбират истински. Апотеозът на възрастността – това са Маркс и Фройд.</p>
<p><em>(1) Вашите ценности са мъртви (фр.).</em></p>
<p><em>(2) Нашите ценности са мъртви (фр.).</em></p>
<p><em><strong>Из „Дневници 1973–1983”, превод: Борис Маринов, изд. Фондация „Комунитас”, 2011</strong></em></p>
