Вятърът и свободното падане

<p>За година и два месеца се смениха три правителства, трима министри, два политически кабинета, прие се нов Устройствен правилник. На този фон работата си вървеше с пълна сила. Срещнах страхотни хора и в същото време се озовах в несравнимо лицемерна среда. Огромен контраст. Началото като всяко начало не беше лесно, но беше ново, различно, предизвикателно.&nbsp;</p> <p><strong>Работата</strong><br /> Голямото предимство при работата във Външно е наличието на електронно деловодство, големият недостатък е, че на повечето хора не им се работи. Веригата се движи тромаво и нерационално.</p> <p>Много бързо човек се ориентира с кого може да работи ефективно и с кого &quot;нервите са му по-скъпи&quot;. За съжаление първите си имат лимит на психическите и физическите сили и не могат да огреят навсякъде. На вторите просто не се дава работа, защото така е по-лесно. &quot;Предай нататък по веригата&quot; е основният принцип на действие. Дирекциите си прехвърлят топката, накрая сроковете са прескочени, а задачите - несвършени, полусвършени или през пръсти свършени.</p> <p>Комуникацията и координацията в цялата история липсват или са на крайно неосезаемо ниво.&nbsp;</p> <p>Другото, което веднага прави впечатление, е неравномерното разпределение на работата - където има в повече, хората са малко, а където е малко - хората са в кафетата. Тук важното е не да вършиш работа, а да изглежда, че вършиш работа.</p> <p>Шанс за зайци като мен се открива поради постоянното отсъствие на хора, в резултат на което, без много обяснения, ни пускат директно в дълбокото и щем-не щем се научаваме. За година и два месеца вероятно не ми се случи да замествам само директора. Запълвах дупки, по една, по две, върших работа и времето ми беше добре уплътнено със смислена и безсмислена дейност.</p> <p>От което в крайна сметка съм доволна, защото опитът си е опит. За съжаление извънредният труд в дирекцията под формата на съботно-неделни целодневни дежурства не беше особено законосъобразен, а чувството, че те оценяват - голяма рядкост. Оставаше личната морална утеха, че си бил полезен и малко над 300 лв. в края на месеца.</p> <p><strong>Хората</strong><br /> Целта е мандат в задграничните ни представителства. Правилото е &quot;целта оправдава средствата&quot;. Резултатът е лицемерие на високо ниво и всевъзможни интриги.</p> <p>Външно живее свой собствен живот и има своите собствени правила, с които, ако не се съобразяваш, изхвърчаш от играта. Затова хората играят. След това заминават, връщат се, нагаждат се към новата ситуация, играят и пак заминават. Ситуацията може да се сменя постоянно, но Играта е една и вероятно ще живее вечно.</p> <p>Когато влезеш вътре, То те поглъща и прави всичко по силите си да те асимилира. Дали и до каква степен ще се поддадеш, зависи от характера ти.</p> <p>Но силните млади характери не се толерират особено. Тук абсолютно всичко е въпрос на йерархия, връзки и лични отношения. Никога не си сигурен дали човекът срещу теб е искрен и дали няма да получиш удар под кръста. Обективизъм, за добро или лошо, в каквото и да е отношение липсва. Това е общата картинка. Позитивното е, че в морето от акули срещнах и страхотни хора, които ще уважавам винаги и които в крайна сметка имат значение.&nbsp;</p> <p><strong>Вятърът и свободното падане</strong><br /> Вторият етаж на Външно е доста проветриво място. В най-добрия или най-лошия случай на 4 години ситуацията коренно се променя. Това е особено осезаемо за пресцентъра, който по дефолт работи тясно с политическия кабинет. Вследствие на властовите промени за времето на моя престой дирекцията премина от фаза на адекватна в общи линии работа, през преструктуриране и хаос, до настоящото състояние на лична и нерационална PR служба на министъра.</p> <p>Ключов фактор в случая се оказа смяната на директора. В чисто професионален план разликата беше от земята до небето: от една страна - човек с години опит във Външно, навътре в работата, компетентен, адекватен и с характер; от друга - външен човек без грам опит в администрацията и без видимо желание да се запознае с механизма на работа там, съответно неориентиран, нерешителен, с непрофесионален подход, без характер.</p> <p>В резултат към момента дирекцията почти се е саморазпаднала. Но нищо, както казах, вторият етаж на Външно е проветриво място. Днес се самозабравяш отгоре, утре палачинката се обръща и политаш свободно надолу. Ударът е болезнен.&nbsp;</p> <p><strong>Краят</strong><br /> През 9-те ми месеца по програмата научих и поработих доста, свикнах с колегите, те свикнаха с мен. Имаше смях, нерви, критични моменти и често безумна безнадеждност, която човек може да изпита само в сблъсък с българската държавна администрация. В началото на август м.г., след края на програмата, бях назначена на трудов договор, на най-ниската длъжност - &quot;специалист&quot;, изискванията за която са средно образование и един език.</p> <p>Илюзиите ми за някаква промяна на щедрото заплащане от малко над 300 лева бързо бяха разбити. В следващите месеци съставът на дирекцията беше драстично намален, съответно работата се увеличи, а ежедневните от неадекватни по-неадекватни ръководни решения спомагаха настанилия се хаос.</p> <p>С всеки изминал ден на нерви, експлоатация, критика и нула оценяване на труда се убеждавах, че мястото ми не е там. Докато се стигна до преломния момент, в който тогавашният ми директор поиска от мен нещо, за което бях в абсолютното си право да не се съглася и съответно категорично не се съгласих. Както споменах обаче, Играта във Външно си има правила и да отстояваш правата си очевидно не беше сред тях.</p> <p>Трудът ми, около който се заформи спорът, не влизаше по никакъв начин в работните ми задължения и правоотношения с Външно и по своята същност се явяваше моя интелектуална собственост, предмет на Закона за авторско право и сродните му права. Предварителната уговорка, при условията на която щях да го предоставя за ползване, не беше спазена.</p> <p>Въпреки категоричното ми несъгласие обаче той беше доста безочливо откраднат и ползван за публично събитие на МВнР през декември. А междувременно заповедта за прекратяването на договора ми вече е обикаляла за подписи.</p> <p>И така, краят настъпи бързо, неочаквано и безапелационно. Защото отказах да се съглася безропотно с искане, което не беше правилно. Въпросът беше принципен и не клекнах, защото утопично не исках да приема и все още не мога да приема, че нещата на такова ниво в държавната администрация се случват по този начин. И да знаех какви биха били последиците, пак бих постъпила по същия начин. Защото да защитиш позиция, когато си в правото си, е правилното.&nbsp;</p> <p><strong>Това, което остава&nbsp;</strong><br /> Когато в крайна сметка тегля чертата, остават само положителни неща. Остават уроците и натрупаният опит. Остава видимата следа от свършената работа. Остават хубавите спомени, смехът и желанието, с което отивах на работа всеки ден през тази година и два месеца.</p> <p>Остава честта от работата с изключително способни и компетентни хора и хубавото отношение в морето от лицемерие. И най-ценното - остават приятелите. А в крайна сметка това е, което има значение.</p> <p>Докато си вътре, всеки ден роптаеш срещу неправдите и си обещаваш да се махнеш, но То някак те увлича и изведнъж, без да усетиш, са минали години. А Външно си е все същото. То няма да се промени, Играта няма да се промени, закостенелите и ограничени разбирания няма да спрат да смачкват всеки опит за инициатива, свободомислие и мнение, различно от това на властимащите. Във Външно няма перспектива, има само една плоска праволинейност.</p> <p>Да - когато тегля чертата, ми остават само положителни неща. Хубави спомени. Приятели. Перспектива.</p>