- 10 Sep 2020
- 178
- 1
„В този живот ми провървя да общувам с няколко души, които условно могат да бъдат наречени „гении“. Става въпрос за особена порода – свръхчовешка, разбира се. Изведнъж проумяваш, че всеки човек е изключителен.“ Това коментира в поредица от интервюта пред поетесата и литиретурен критик Татяна Бек всепризнатият майстор на интервюто Соломон Волков. Според него всяка ситуация е изключителна: „Не бива да се обобщава със заключения от типа на: „Руснаците са такива, американците онакива“; „Всички германци са до части от секундата точни; „Французите са лекомислени“.
<p><em> </em></p>
<p><em>Напуснал Русия през 1976-а, за да заживее в емигрантство в САЩ, Волков доверява: „Десетилетия живот в Америка ме отучиха да меря нещата по този начин. Но всеки човек се опитва да намери закономерност. Двойствен процес. На младини си казваш, че всичко около теб е една празна, глупава шега. И си готов да се подпишеш под тези думи. Обаче, когато навлезеш в една по-почтена възраст, започваш да разбираш (или ти се иска да мислиш така), че в живота няма нищо случайно. Всичко е закономерно. И няма доказателства, които да опровергаят последното“.</em><br /><em>Соломон Волков е най-известен с поредиците свои разговори най-вече с композитора Дмитрий Шостакович, а след това и с великолепните хора на словото и музиката Йосиф Бродски и Владимир Спиваков.</em><br /><em>Волков не крие десните си убеждения, но уточнява: доста често това, което в Русия се смята за „дясно“, в Щатите е „ляво“.</em><br /><em>Предлагаме ви части от интервютата на Татяна Бек със Соломон Волков, публикувани в руската преса.</em></p>
<p><strong><br /></strong></p>
<p><strong>– Соломон, вие сте ас в жанра „интервю“. За мен е чест аз да интервюирам вас… Но като начало нека се уточним: имате ли теми „табу“? Знаете, че много хора предупреждават: „Не ме разпитвайте за личния ми живот, да не говорим за еди-кое си събитие…“.</strong></p>
<p>– Това за личния живот е пълна глупост. Абсурдно е той да се разграничава от творчеството. Личният живот неминуемо и винаги е част от творчеството. Поетът (той или тя) пише стихове за човека, в когото е влюбен… Или – по същата схема – отивам аз в музея, разглеждам картини. Примерно, портрет на жена – винаги се вижда, когато художникът е нарисувал любимата си. Често се с случва и друго: художникът изобразява като Юда някой свой личен враг. Подобно на Данте, който „разбърква“ в ада, или в най-добрия случай в чистилището, всичките си врагове.</p>
<p><em><strong><img src="/uploads/editor/image002.jpg" alt="" /></strong></em></p>
<p><em><strong>Соломон Волков и Дмитрий Шостакович. Ленинград, 1965 година</strong></em></p>
<p>Същото е с композиторите. Но при тях е още по-ярко изразено, отколкото при поетите. Спонтанно, на мига. Разбирате ли – можеш да седнеш и да напишеш като Есенин предсмътно стихотворение, но не си представям как композитор би написал квартет, преди да се самоубие. Твърде трудно е технически.</p>
<p><strong>– И при Шостакович ли е така?</strong></p>
<p>– Разбира се. „Лейди Макбет“ на Шостакович е типично отражение на отношението му към неговата съпруга. Това, че тя едновременно го привлича магнетично и го отблъсква в не по-малка степен…</p>
<p><strong>– С поети или с музиканти се разговаря по-трудно?</strong></p>
<p>– Не зная. В този живот ми провървя да общувам с няколко души, които условно могат да бъдат наречени „гении“. Това е особена порода – свръхчовешка, разбира се. Изведнъж проумяваш, че всеки човек е изключителен. Че всяка ситуация е изключителна. Не бива да се обобщава със заключения от типа на: „Руснаците са такива, американците онакива“; „Всички германци са до части от секундата точни”; „Французите са лекомислени“. Десетилетия живот в Америка ме отучиха да меря нещата по този начин. Но всеки човек се опитва да намери закономерност. Двойствен процес. На младини си казваш, че всичко около теб е една празна, глупава шега. И си готов да се подпишеш под тези думи. Обаче, когато навлезеш в една по-почтена възраст, започваш да разбираш (или ти се иска да мислиш така), че в живота няма нищо случайно. Всичко е закономерно. И няма доказателства, които да опровергаят последното.<br />Когато като съвсем млад разговарях с Анна Ахматова, ми се струваше, че тя е някаква такава твърда, волунтаристка, феминистка – придавайки на всичко това логична закономерност. Сега си давам сметка, че Ахматова наистина е всичко това, но поотделно. Не бива да търсим непременно връзка, преливаща от едно обяснение в друго, от една характеристика в друга. И си мисля: дали пък именно в тази различност на иначе близки планове на личността не е смисълът на цялостната ѝ завършеност? Струва ми се, да.</p>
<p><img src="/uploads/editor/S_ANNA_AHMATOVA.jpg" alt="" /></p>
<p><em><strong>Соломон Волков (първият в ляво) с приятели у Анна Ахматова. Ленинград, 1956 година</strong></em></p>
<p>И още нещо. С днешна дата мога да кажа, че към мене – Соломон Волков – се отнасят еднакво определени социални групи в различни геополитически общности. В САЩ, в Европа, в Русия.</p>
<p><strong>– Какво значи „еднакво“?</strong></p>
<p>– Това, което казвам. Еднаквите социални групи, без да се наговарят, се отнасят съвсем по един и същи начин към мен, независимо на кой континент или в коя държава живеят.</p>
<p><strong>– А как се отнася към вас либералната общност? В книгата си „Шостакович и Сталин: художникът и царят“ демонстрирате доста неагажиращо отношение към Сталин. Не ви ли обвиняват, че наливате вода в чужда мелница?</strong></p>
<p>– Обвиняват ме. Парадоксът е в това коя е „лявата“ и коя „дясната“ линия. Онези, които и досега в Русия наричат „десни“, в САЩ нерядко са смятани за „леви“. И обратното… Моята позиция по отношение на политическите анализи в Русия е позиция на аутсайдер. Говоря каквото искам аз, а не каквото някой си би желал да чуе от мен.</p>
<p><strong>– Най-добрите ни писатели, относително казано, за последните години – и Искандер, и Войнович (имат се предвид 84-годишният майстор на сатирата и афоризма в творбите си Фазил Искандер и прогоненият от Съветския съюз през 1986 г. 81-годишен днес писател Войнович – бел. ред.), по правило изобразяват Сталин като нискочел дегенерат. Според вас – при всичките му злодеяния – той е една значима личност, така ли?</strong></p>
<p>- Сталин наистина е една от най-значимите фигури на ХХ век. В това не може да има съмнеение. Няма да спорим. Говорим за човек, който кара пишещата и четящата аудитория да се прехласва по него – имам предвид най-вече интернет – и е един от титаните на ХХ в. (за мен това не е качествено, а количествено определение). Това първо. Второ: Сталин преди всичко е политик. Много от онова, което е искал да направи, го е направил. Не 100%, но никой от великите политически мъже не е успял да реализира напълно своите планове – нито Наполеон, нито Александър Македонски… Сталин е осъществил в значителна степен амбициите си… От неговата гледна точка, без да се отдава значение на стойността на човешкия живот, той е успешен политик. Умира в леглото си – дали е убит или не… Всичко е възможно. Умира, но създава супердържава – отстранявайки хора, които според мнозина са били значително по-способни да управляват страната.</p>
<p><img src="/uploads/editor/S_BLADIMIR_SPIVKOV.jpg" alt="" /></p>
<p><em><strong>Соломон Волков и Владимир Спиваков. Москва, 1975 година</strong></em></p>
<p>Колкото и смешно да звучи, за да разбера Сталин, в голяма степен ми помогнаха „перестройката“ и последвалите я събития. Тогава ние всички смятахме, че ще се случи либерална революция и – да речем, Евтушенко ще стане министър на културата. Той беше толкова енергичен, толкова категоричен! Обаче всички знаем – предлагали са му да оглави културното министерство, но е отказал. И не се намери интелектуалец, способен да работи в новия политически апарат. Всеки реши, че на първо място е творец. Да бъдеш поет е дарба, да си политик е друга работа. Може даже да бъдеш обществен ли – какъв там – трибун, но в никакъв случай политик… Пример – Александър Солженицин. Той се оказа обществена фигура, но не и политик. Не успя да осъществи нищо от своите дълбоко обмисляни предложения как да се преустрои Русия. Реалната политика не ги прие дори за сведение. Солженицин се оказа по-малко влиятелна обществено-културна фигура от Горки…</p>
<p><strong>– Да поговорим за тайните на занаята. Интервюто е такъв труден жанр! На пръв поглед обикновен разговор, но всъщност – портрет. Имате ли отработени хватки, или всеки път търсите „ключа“ отново?</strong></p>
<p>– То е като в брака: струва ти се, че ти си избрал жената, а в всъщност тя те е избрала. Той, събеседникът, избира тебе. Много хора са искали да ги интервюирам, но не се е получавало. Големи имена за съвременната руска култура! Бях принуден да отказвам – по цели нощи не спях, мятах се в леглото… Но отказвах – човек трябва да успява в главното.</p>
<p><strong>– Как успявате да разговорите човека насреща, да провокирате искреността му?</strong></p>
<p>– Първо той трябва да е готов да разказва за себе си – а това обикновено е свързано с някакъв вид преосмисляне на житейските ценности, с определена житейска равносметка. Да речем, човек усеща, че животът си отива. А някъде някой не го е разбрал правилно. Иска да сподели важните за него неща с бъдещите поколения. Без съмнение това беше основният импулс на Шостакович да направим нашите „Разговори“. Същото беше и с Баланчин, и с Бродски. След като започнахме нашите разговори, Бродски се подложи на операция… А после – понеже той беше болен – от време на време в продължение на 18 години продължихме да се срещаме.</p>
<p><strong>– Колко разговори сте имали с Бродски специално за тези диалози, които се превърнаха в бестселър?</strong></p>
<p>– Струва ми се, не по-малко от трийсет.</p>
<p><strong>– Пиехте ли, докато разговаряхте? Питам, защото на една от снимките в книгата сте с бутилка на масата и чаши в ръцете.</strong></p>
<p>– Във всичките си разговори с тези хора бях на принципа да не пия. Защото подхождах във висша степен отговорно. Вероятно затова приятелите и на Шостакович, и на Бродски, и на Баланчин – когато книгите за тях излязоха – проявиха към мен невероятна ревност. Причината е разбираема, правилна вероятно. Не аз, те са яли и пили с тези хора на една маса, приказвали са си за щяло и нещяло, за важни неща също. И изведнъж Волков издава книга. Причината Волков да издаде книга е в дистанцията, която е спазвал. Никога не съм бил близък приятел с моите знаменити събеседници. И тримата ме избраха като професионалист. Шостакович, както и Баланчин ме изпробваха веднъж, два, три пъти. Бродски видя, че съм приключил с проекта „Шостакович“ и също ме пробва – как ще се получи… Първо събеседникът те проверява как работиш, после влизате в едни доста сложни отношения, като в началото винаги се води борба – какво ще говори, какво няма да говори…</p>
<p><img src="/uploads/editor/S_LILIA_BRIK.jpg" alt="" /></p>
<p><em><strong>Соломон Волков и Лиля Брик. Москва, 1975 година</strong></em></p>
<p><strong>– Довлатов (става дума за руския писател и журналист Сергей Довлатов (1941–1990); през 1978-а емигрира в САЩ; в Ню Йорк редактира либералния емигрантски вестник „Новый американец“; работи и в радио „Свободна Европа“ – бел. ред.) беше написал някъде, че не разбира как сте се „изхитрили“ да дирижирате разговорите с такъв независим и рязък човек като Бродски; как сте си позволили да му възразявате и противоречите – нещо, което „маестрото никак не обичаше“. Наистина – как?</strong></p>
<p>– Става въпрос за стиховете. Възраженията сякаш го обладаваха. Всеки негов втори отговор беше: „Не, Соломон“. Разбрах, че ако кажа нещо на обратно (на черното – бяло), той пак ще отвърне „Не, Соломон“. Бродски беше човек, който се чувстваше длъжен в началото непременно да ви възрази и да настоява на своята гледна точка… С което в един момент просто се примирих – видях, че така тече мисълта му. Понякога даже казваше: „Не, това ще го кажа отново“. Виждаш как пред очитете ти се вихри грандиозно махало. Беше увлекателно зрелище. От интелектуална гледна точка, не от творческа. От творческа най-гениален беше Шостакович.</p>
<p><strong>– Как смятате – що за гений беше той?</strong></p>
<p>– Аз наричам гений човек, който така е трансформирал нещо в своята област, че след него тази област се е променила. Цялата сфера, в която рабити Шостакович, след него е различна.<br />Много обичам тази интелектуална игра: първата десетка, втората десетка… Обожавам! Ментална гимнастика. Правя за себе си такива списъци по всякакви поводи. Тази си склонност придобих в Америка – тук постоянно го правят.</p>
<pre><em>Следва продължение...</em></pre>
<pre><strong>Превод от руски език: Елена Дюлгерова</strong></pre>
