- 10 Sep 2020
- 232
- 3
Да остане в спокойствие и самота, да се пази от посегателствата на чуждото любопитство, да не се поддава на съблазните на шумното обществено признание, да крие личния си живот, да се огражда с непроницаеми за външния поглед прегради – това според Дега е най-достойното поведение на всеки човек на изкуството, на всеки художник, който уважава и себе си, и призванието си. Имаме ли тогава морално право против волята му да надникваме в него и как, с какви средства бихме го сторили?
<p>Нека веднага кажем, че сам Дега е обичал чрез изкуството си да прониква тайно и съвършено безцеремонно в интимния свят на човека, на своите съвременници, да ги издебва (като ловец жертвата си), когато те, унесени в дребните си грижи или всекидневни занимания, неволно се разкриват много по-чисто и непринудено, отколкото в случаите на суетно себеизтъкване. Психологически напълно обяснимо е, че всеки, който е усетил да става обект на изображение, инстинктивно режисира израза и поведението си, за да заеме най-представителната поза, оная, която би го изявила в обществено най-благоприятен за него вид. Това всъщност са и търсели винаги художниците – майстори на така наречения „репрезентативен“ портрет, тъй или иначе угодничейки пред своите модели.<br />Дега постъпва обратно. За да избегне фалша на позьорския мизансцен, той изобразява своите модели в момент, когато те ни най-малко не подозират неговите намерения: мършави и деформирани от труд балерини, на почивка или в репетиция, в неблаговидни пози, прозяващи се или чешещи се; затлъстели жени, които се мъчат да се изкъпят в неудобно тясната вана или оправят своя тоалет в спалните си; цинични проститутки, очакващи клиента, или в непринуден разговор, проснати по гръб или грозно разкрачени... „Досега – споделя Дега – голото тяло винаги е било изобразявано в пози, предполагащи публика. Но моите жени са прости, почтени същества, които се занимават само със своите физически грижи... Сякаш ги наблюдавате през дупката на ключалката (à travers le trou de la serrure)“<strong>1</strong>.</p>
<p>Да наблюдава „през дупката на ключалката“ – зорко и тайно – това е била една от най-силните страсти на Дега, превърната от него в последователен творчески метод. Но щом е така, щом той си позволява да наднича в интимното битие на своите съвременници, за да ги опознае по-добре, защо пък ние от своя страна да не се опитаме да сторим същото по отношение на него? Един такъв поглед би оправдал своята дързост, ако съумее да хвърли известна светлина върху творческия морал на този значителен художник на новото време. Нека впрочем внимателно пристъпим и погледнем „през ключалката“ в ревниво охранявания апартамент на ул. Виктор Масе (в парижкия квартал Монмартр), макар и да знаем, че неговият надменен и саможив обитател вече сериозно ни се е разсърдил.<br /><br />Гордата самотност на Дега е факт, изтъкван от всички, които са го познавали или са имали някаква възможност да го наблюдават. Луи Воксел я нарича поетично „мистериозното своеобразие на неговия живот“. А Пол Валери я смята за тотална и съвършено неизбежна с оглед характера и морала на художника:<br />„Дега винаги се е чувствал самотен и е бил такъв във всяко отношение. Самотен по силата на своя характер; самотен поради благородството и своеобразието на своята природа; самотен от честност; самотен от гордост и строгост поради непреклонността на своите принципи и съждения; самотен поради своето изкуство, сиреч поради онова, което е изисквал от себе си“<strong>2</strong>.</p>
<p>Преди да се опитаме да навлезем по-дълбоко в характера и психологическите мотиви на тази самота, нека видим какви средства е използвал той, за да я охранява.</p>
<p>На първо място – неговата изключителна сдържаност. Дега съзнателно е ограничавал до краен предел кръга на хората, с които е общувал. Приятелите му се броят на пръсти, при това всички те са избрани в най-ранна, почти детска възраст. По-късно, в зрели години, това е ставало все по-невъзможно, пък и той се е пазел да разширява този кръг. Да сменя старите си, проверени приятели с нови, е намирал не просто за излишно, но дори и за вредно, доколкото новите биха нарушили житейските му и творческите му стереотипи, поставяйки го пред риска да излезе от своята изолация или най-малкото – да я компрометира чрез тяхното присъствие.</p>
<p>Упоритостта му да не споделя с никого своята самота го е държала винаги настрана от жените, от естествената, биологически закономерна перспектива да създаде собствено семейство. Изследователите му, отчаяни от ненормалната регулярност на това аскетично съществуване, напразно са търсели да открият в него макар и най-незначителна интрига от сантиментално естество: без никакви основания подозират интимни контакти ту с Мери Касат, ту с Мари Дио, ту с някоя си госпожица Волконска. Мъчат се да си обяснят „заклетата“ му сдържаност с някакво ранно разочарование или с прекомерна срамежливост. Сам Дега, както в много други случаи, ни обърква и в този пункт. На 24-годишна възраст най-искрено копнее за семейство и записва в бележниците си с ръката на същински буржоа: „Ще мога ли и аз да си намеря някоя добра, скромна и спокойна женица, която да прояви разбиране към моите налудничави хрумвания и с която ще мога да преживея живота си скромно и в труд – каква красива мечта!“...</p>
<p>Мечтата си остава само на книга, а в действителност Дега цял живот се е държал тъй, сякаш съвсем не е искал и дори се е плашел да срещне онова, за което толкова силно мечтаел. На преклонна възраст бащински съветва другите да се женят, защото самотата била непоносима на стари години. Когато го запитват защо сам не е сторил това, той се изплъзва с полусериозен-полушеговит отговор: „О, аз ли? Моята работа е друга. Всякога, когато завърша някоя картина, ще ме е страх жена ми да не каже: „Какво хубавичко нещо си направил!“<strong>3</strong> .</p>
<p>Смятали са го за безчувствен към жените и дори за женомразец. Намирали са и достатъчно поводи за такива предположения. В едно писмо (от 18 март 1869 г.) Берта Моризо съобщава на сестра си за някакво събиране у Мане, на което присъствал и Дега: „Господин Дега... дойде и седна до мен, заявявайки, че ще ме ухажва, но това ухажване се ограничи в дълъг коментар на Соломоновата притча „Жената е гибел за праведника“<strong>4</strong> .</p>
<p>Изкуството на Дега сякаш представлява тъжна илюстрация на споменатия коментар. И наистина кой друг художник е допринесъл толкова много за демитологизирането на жената? На стария класически възглед, който я идеализира, издигайки я до ранг на божество, той противопоставя един отчайващо принизен, почти мизерен образ, сведен едва ли не до най-уродливото, най-примитивното, до биологически животинското – същински „човек-звяр“, според прочутия израз на съвременника му Зола. „Това е грижещият се за себе си човек-звяр“ – коментира Дега своите тоалиращи се голи жени, които, както знаем, е наблюдавал в спалните им „през дупката на ключалката“. „Аз ги показвам без тяхното кокетство, в положението на животни, които се чистят“ – заявява безстрастно на Жанио, а на англичанина Уолтър Сикерт доверява, сякаш в състояние на критична равносметка: „Може би твърде много съм гледал жената като животно“. При друг случай споделя с Волар, че единственото нещо, с което го привличали балерините, била възможността да реши чрез тях определени пластични проблеми. „Наричат ме художник на балерините. Не разбират, че балерината е била за мен само повод да рисувам красиви материи и да предавам движения“. Друг път ги нарича просто „работни принадлежности“. „Господине, нямате право да ни отнемате нашите работни принадлежности“ – иронично упреква някакъв богат художник любител, който с повече пари, с вино и бисквити успял да му отвлече модела балерина...</p>
<p>Жената-„животно“, жената-„претекст“ за интересни живописни решения, жената-„работна принадлежност“, прост „инструмент“ в ателието – не прозира ли във всичко това една неестествена безстрастност, ако не и пренебрежение към онова, което винаги властно е привличало мъжа? „Други имат щастието да бъдат ръководени от техните страсти. Аз нямам страсти“ – пише той на приятеля си Бартоломе (16 август 1892 г.).<br />„Аз нямам страсти“ – заявява сам Дега. А ако това е само една от формите на неговата невероятна, съзнателно налагана сдържаност?</p>
<p>Извънредно сдържано е останало отношението на Дега дори към групата на художниците импресионисти, с които го е свързвала обща борба срещу официалното изкуство и дългогодишни усилия да се утвърди новата живопис. Всъщност освен чисто психологическа резервираност тук безусловно е играла роля и неговата идейно-естетическа неприязън към техния пленерен метод. Горд и дискретен в личния си живот, той е смятал едва ли не за кръгла простащина да се прави живопис насред полето или край пътя, където всеки случайно минаващ е в състояние да види и коментира създаваното. „Живописта не е спорт“ – подхвърля на ония свои колеги, които, натоварени с необходимите съоръжения, обикаляли поля и планини в търсене на редки сюжети. И дори най-спокойно заявявал, че ако разполага с държавна власт, би наредил да се стреля срещу тия нещастници: „О, аз не желая смъртта на никого и мисля, че като начало би могло да се стреля със сачми“.</p>
<p>За него изкуството представлява свят ритуал и художникът е длъжен да свещенодейства единствено в тишината на собствения си храм. И защо да го напуска? Ако е талантлив, напълно достатъчни са му „три стари четки, боднати в супа от трева“, за да създаде всички пейзажи на света, без да излезе от ателието си.<br />Няма съмнение, че тази странна естетика между другото би могла да бъде психологически обяснена и със склонността на художника към самоизолиране, с неговата непреодолима ненавист към себеразголването, с нежеланието му да не се превърне в обект на хорско любопитство.</p>
<p><em><strong><span style="text-decoration: underline;">БЕЛЕЖКИ:</span></strong></em></p>
<p><strong>1</strong> Цит. по Lemoisne. Degas, éd d'Hist. et d'Art. Plon, 1954.<br /><br /><br /><strong>2</strong> Paul Valéry, Degas Danse Dessin, Gallimard P., 1965, p. 244.<br /> <br /><strong>3</strong> Амброаз Волар. Спомени на един търговец на картини. Бълг. художник, София, 1964, с. 249.<br /> <br /><strong>4</strong> B. Morisot, Correspondance, éd. D. Rouart, P., 1950, p. 23.</p>
<p>*Предложеният текст е част от подготвената за печат книга на Димитър Аврамов „Етюди върху модернизма”. Тя ще бъде издадена от издателство „ФЪН ТЕЗИ” съвместно с Фонд „13 века България”.</p>
