- 10 Sep 2020
- 196
- 2
Сергей Соловьов е известен руски кинорежисьор, сценарист, продуцент, народен артист на Русия. Роден е на 25 август 1944 г. в Кем, Карелска област на бившия СССР. Творческият му път започва през 1969 г., веднага след завършването на Руския държавен университет по кинематография (ВГИК), в студиата на „Мосфилм“. Тогава е и дебютът му като режисьор с лентата „Семейно щастие” по разкази на Чехов. Днес Сергей Соловьов е известен руски кинорежисьор, сценарист, продуцент, народен артист на Русия. Според критиката важна роля за забележителното му начало в киното изиграва фактът, че основен обект на внимание в неговото творчество e „нежната възраст“ от 12 до 25 години. На този ярък период от човешкия живот са посветени и филмите му „Сто дни след детството“ (1975 г., носител на „Сребърна мечка” за режисура на Берлинале), „Спасител“ (1980 г., отличен с диплом от фестивала във Венеция), „Наследници по права линия“ (1982 г.), „Чуждата, бялата и сипаничавата“ (1986 г., носител на Голямата награда на журито във Венеция).
<p> </p>
<p><em><strong>Най-голяма популярност Сергей Соловьов получава благодарение на неговите „Три песни за родината – АССА“ (1987 г., специалната награда на журито в Сан Себастиан), „Черната роза – емблема на тъгата, червената роза – емблема на любовта“ (1989 г.) и „Дом под звездите“ (1991 г.). Сергей Соловьов беше удостоен с Наградата на София за цялостен принос в световното киноизкуство през 2010 година. „В епохата на СССР се изроди партийната бюрокрация, днес с ужас наблюдаваме израждането на демократичната бюрокрация. Тя е от най-висша класа, по-страшна от всякога“ – казва в интервю за в. „Аргументи и факти“ 71-годишният режисьор.</strong></em><br /><em><strong>Редакцията на ГЛАСОВЕ не се ангажира с изразените мнения, но смята за необходимо те да бъдат чути.</strong></em></p>
<p> </p>
<p>-<strong> Сергей Александрович, неотдавна в Русия влезе в сила закон, забраняващ събирането и съхраняването на информация за частния живот на хората. Като известна личност, този закон защитава ли ви?</strong></p>
<p>- Знаете ли, в театъра има една любима на актьорите „задявка“. Нарича се „действен анализ на пиесата“. В резултат на този анализ става ясно, че персонажите говорят едно, мислят второ, а им се иска всичко да е напълно различно от случващото се. Така е с нашите закони: пишат едно, подразбира се второ, а имат предвид трето.</p>
<p>Сещам се за една стара руска поговорка: „Законът е – откъдето дошло, там и отишло“. Нищо друго не ми идва наум в момента.</p>
<p><strong>- В интервю на въпрос „По какво от съветската действителност изпитвате носталгия?“, отговаряте: „По всичко“. Моля ви, обяснете – какво сте искали да кажете?</strong></p>
<p>- Няма нищо за обясняване. Наистина изпитвам носталгия по всичко. Епохата беше ужасна, дива, безумна, жестока. Но във всичките тези безумия имаше нещо човешко. Как да не бъде уважаван Съветският съюз за националния въпрос например? Където и да попаднеше човек – в Узбекистан, в Грузия, в Армения, в Туркменистан – винаги усещаше, че това е неговият евразийски свят.</p>
<p><img src="/uploads/editor/vdejvrawdc.png" alt="" /></p>
<p><em><strong>Соловьов като начинаещ режисьор</strong></em></p>
<p>По своята същност СССР беше кошмарна държава. Но нейната имперска идейна платформа бе изцяло човечна: „Всички хора са братя“ и т.н. Когато сядахме да вечеряме, си говорехме: „Защо постъпват (ръководителите на държавата) така? Та нали всичко беше другояче измислено?“.</p>
<p>А сега идеологическата база се свежда до едно-единствено свещено правило: „Всичко, което е забранено, е разрешено! Стъпиш ли на трупа на приятел, издигаш се с 19 см по-високо.“ Отвратително!</p>
<p><strong>- Излиза, че днес идеалите са ни напълно чужди.</strong></p>
<p>- За какво говорите? Какво наричате идеали? Нищо не знам за това! Ако говорим за проблеми – да, има ги, много са. Например проблемът със свръхпроизводството. Лично аз много се съмнявам, че ние като народ сме произвели такова количество нови продукти, в резултат на което са натрупани луди пари – толкова, че да закупим чисто ново оборудване за всичко и да се втурнем да правим икономически чудеса.</p>
<p>Много се смях на един анекдот, който ми разказаха наскоро: Успял бизнесмен обучава сина си. „Запомни от мен – казва богаташът на хлапето, – невъзможно е човек да спечели сам всички пари, които има. Налага се и сам да си вземеш нещичко…“.</p>
<p><strong>- Тоест крало се е винаги…</strong></p>
<p>- Разбира се, разбира се... Това го знаем още от Гогол, той директно си го казва. Цялата работа е в мащабите. Да допуснем, че по времето на съветската власт изведнъж намерят у някого пистолет. Целият град – голям или малък – би изпаднал в паника. Веднага се свиква общо събрание на органите на представители на всички държавни институции, свързани с безопасността на населението, със сигурността на цялата държава.</p>
<p><img src="/uploads/editor/s_bezrukov.jpg" alt="" /></p>
<p><em><strong>С актьора Сергей Безруков</strong></em></p>
<p>Сега, ако провериш има ли оръжие някой заподозрян за нещо съвсем незначително, със сигурност ще намериш пистолет. А поразтърсиш ли се повече, нищо чудно да откриеш и малка атомна бомба, която другарят „пази за самозащита“.</p>
<p>В епохата на СССР често снимах филми. За да бъда точен – два пъти годишно. И всеки филм започваше с търсене на „директор на продукция“. За директорите всички сценарии се деляха на две категории: „добри“ и „лоши“. В „добрите“ трябваше задължително да има пожар – в него можеше да изгори всичко. Но пожарът си е пожар!</p>
<p>В „лошите“ сценарии нямаше пожари. Затова на сценариста му се налагаше да се поизпоти. Директорът гледаше изпитателно: „Мисли, мисли, момче! Мисли кое къде слагаш; защо го слагаш“. Така се получаваше нещо сериозно, въздействащо, истинско.</p>
<p><strong>- Днес ни замерят като с пуканки с филми, в които участват телевизионни звезди, участници в риалити шоута, певци еднодневки. Това някакъв нов формат ли е?</strong></p>
<p>- Да, това е като „Бърза закуска“. Отиваш в „Макдоналдс“, тъпчеш се някакви втръснали от рекламиране боклуци и разстройството не закъснява – хукваш към тоалетната. Такава е и съвременната икономическа система на родното филмопроизводство: бързо кино. Глобална кинематографична диария!</p>
<p><strong>- Възниква въпросът за какво им е на хората тази „диария“, както наричате руското кино.</strong></p>
<p>- Спомням си себе си като млад. Ние се стараехме да правим хубави, добри неща. Например двамата с Льова Додин (руски театрален режисьор, роден през 1941 г., поставил на различни сцени в Русия стотици пиеси; носител на множество награди – бел. ред.) учехме заедно в училище, седяхме на един чин, пеехме в хора, стараехме се. Никога не е срамно човек да си спомни онези години. Напротив, трогателно е. После постъпихме в ленинградския Театър за младежко творчество. Негов ръководител беше незабравимият Матвей Григориевич Дубровин (известен руски театрал – 1911–1974 г., създател и директор на театъра, за който Соловьов разказва).</p>
<p><img src="/uploads/editor/s_tatyana_drubina.jpg" alt="" /></p>
<p><em><strong>С актрисата Татяна Друбич</strong></em></p>
<p>Никога няма да забравя как ни четеше „Сънят на Татяна“ от „Евгений Онегин“. Всички ние, млади и надъхани, го слушахме прехласнато, с приведени глави. И ни се искаше не просто да споделим страданията на Пушкиновата Татяна, но и някак да станем част от епохата, в която се развива действието. Това беше модерно тогава – да не си съвсем голям глупак и поради някакви причини да си съпричастен към страданията на Татяна. А сега, за съжаление, модата е съвършено различна: колкото по-голям мерзавец си, толкова по-големи са шансовете ти да се превърнеш в герой. „Форматният“ зрител – и в киното, и в театъра – е следствие на тази именно мода. Затова тичат да гледат „диарийно“ кино.</p>
<p><strong>- Осъждате ли младото поколение, което се отнася с презрение към собствената си страна и я напуска, повеждайки след себе си лавина от емигранти? Статистиките сочат, че между тях има страшно много образовани хора.</strong></p>
<p>- Аз не разбирам добре термина „поколение“. Във всички възрасти има глупци и напълно нормални хора с глави на раменете си. Повярвайте ми, възрастта далеч не е на първо място в решаването на проблемите.</p>
<p><img src="/uploads/editor/s_sofia_karpunina.jpg" alt="" /></p>
<p><em><strong>С актрисата София Карпурина</strong></em></p>
<p>Колкото повече остарявам, с толкова по-голямо уважение се отнасям към по-старото поколение и смятам, че у всички развити нации цивилизационните основи започват от уважението към възрастните. У нас този статус се изгуби в сякаш небитието. Напротив, стремежът е по някакъв модерен начин старото поколение вежливо и без насилие да бъде пратено по-бързичко в гробищата.</p>
<p><img src="/uploads/editor/tatyana-drubich-anna-karenina.jpg" alt="" /></p>
<p><em><strong>Кадър от филма "Анна Каренина"</strong></em></p>
<p>Държавата, уви, също често действа по този начиин: „На колко години е той? Аха. Е, стига му толкова“. Не мисля, че това звучи особено прогресивно. Все пак ние не сме кучета. „На колко години е кученцето ви? О… вече е доста старо.“</p>
<p><strong>- Сега поставяте „Война и мир“. Като се има предвид, че и в театъра днес има маса „диарийни“ зрители, смятате ли, че Толстой ще бъде актуален?</strong></p>
<p>- Би било добре този въпрос да се зададе на самия Толстой. Както много други, и аз не бях чел „Война и мир“ докрай. Спрях в момента, в който Пиер Безухов се жени за Наташа Ростова. Сега заедно с повечето мои студенти я дочетох. Удивителен край на тази безкрайна история! В частност там се казва, че няма по-глупава химера за човечеството от стремежа към „абсолютна свобода“. Важно е да разберем от какво се чувстваме „несвободни“, за да не ни се наложи да живеем трудно и безперспективно и да умрем като „инвалиди на абсолютната свобода“.</p>
<p><em>Превод от руски език: Елена Дюлгерова</em></p>
