- 10 Sep 2020
- 152
- 1
Когато отвориш една от книгите му, е трудно да не мислиш за фатвата, издадена срещу него на 14 февруари 1989 г. За този житейски опит той разказва в „Джоузеф Антон”, неговия псевдоним, намигане към малките имена на Конрад и Чехов, автобиографичен разказ (в трето лице), в който разкрива всекидневието си, тревогите за сигурността си, параноята, сантименталните огорчения, неспокойните пътувания, изключителните срещи, политическия натиск или подкрепа и т.н. Интервю за писателското му призвание, влиянията върху него, шедьовъра му „Среднощни деца”, неговите вкусове и рисковете на писането.
<p> </p>
<p><strong>- Кои бяха книгите на вашето детство? А на вашето юношество?</strong></p>
<p>- От една страна, бях приспиван с всички традиционни приказки, а от друга, една, да речем, „разрешена” британска литература в Индия. Спомням си, че бях развълнуван от „Алиса в страната на чудесата” на Луис Карол, това е автор, който винаги много ме е трогвал, както и от книгите на Ръдиард Киплинг, начело с „Книга за джунглата”. Когато пристигнах в Англия, преживях шок, откривайки всички фентъзи книги, като „Властелинът на пръстените” на Дж. Р. Р. Толкин, и на цялата научнофантастична литература. Това беше наркотик за мен!</p>
<p><strong>- Впрочем първият ви роман, „Гримус”, е бил научнофантастичен, нали?</strong></p>
<p>- Аз бях само един дебютант (<em>смее се</em>). По времето на „Гримус” бях 25-26-годишен. Опитах да направя нещо като смес между уестърн и фентъзи, връщайки се към някои скъпи за мен митове. По онова време вече се интересувах от идеята да хвърлям мостове между културите. Този роман е също така е история за търсене – повествователна форма, която винаги ме е очаровала, като търсенето на Граала... Но това е творба, която слагам много встрани в библиографията си. Ако започна днес да я препрочитам, ще има параграфи, в които бих се разпознал, и други страници, където би ми било невъзможно да открия следата си. Причината също е, че с годините отношението ми към литературата много се е променило.</p>
<p><strong>- Вие сте много пристрастен към поп културата. Рокът е в сърцето на „Земята под нейните нозе”.</strong></p>
<p>- Винаги съм мислел, че в основата си литературата винаги говори за нашия свят днес. Просто защото авторът живее в него и пренаписва, дори отстранено или метафорично, епохата, в която живее. Обичам не само да знам какво има в главите на хората, но също така да узная на мига мелодията, която имат желание да си подсвиркват, програмата, която са гледали по телевизията предната вечер, или дрехите, които ще облекат на другия ден. Всичко това представлява модерния свят и когато си писател, трябва да знаеш кои са твоите съвременици до най-малките детайли. „Земята под нейните нозе” беше повод за мен да спомена музиката, която слушах като дете в Бомбай през 50-те г. Хит парадите, плочите на Елвис Пресли, накратко нещо, което идва от другаде. Това беше първият феномен на глобализацията на поп културата, ураган през цялата планета. Сега е трудно да си дадем сметка какво представлява всичко това, защото за пет минуги можеш да постваш видео в интернет, което всеки по четирите краища на света може да види.</p>
<p><strong>- Кога решихте да станете писател?</strong></p>
<p>- Родителите ми разказват, че още в най-ранна възраст съм казал, че ще стана известен писател. Нямам никакъв спомен за това, но им вярвам. Това е нещо, което така ме беше обзело, въпреки че не си давах сметка какво означава реално. След Кеймбридж надрасках доста неща, но не постигнах завършен резултат. Лесно изоставях една история, която пишех, и никога повече не се връщах към нея. Освен това страдах от проблем с идентичността по отношение на моя произход и несъмнено това е причината, поради която написах „Среднощни деца”. Имах нужда да преоткрия Индия, която познавах, която беше част от мен, осъзнавайки напълно кой бях тогава и къде живеех. Трябваше да се върна към местата от моето детство, да извърша определена работа на паметта. Очевидно проектът тръгна постепенно в други посоки и с друга амбиция...</p>
<p><strong>- При публикуването й през 1981 г. „Среднощни деца” е приета много ентусиазирано от критиката и публиката. Дори получихте наградата „Букър”, по-късно тя беше определена за най-добрия „Букър” през последните 40 г.! Подобен ентусиазъм още в началото освободи ли ви от желанието за признание? Даде ли ви известна свобода за по-нататъшната ви кариера?</strong></p>
<p>- Да речем, че това беше нещо като узаконяване на моя писателски труд. От тук насетне можех да упорствам и да задушавам всички съмнения в себе си. Бях избрал правилния път и може би щях да мога да се изхранвам от перото си. В момента, в който завърших „Среднощни деца”, ми се стори, че съм положил честен труд, че работата е свършена, но не знаех наистина каква беше стойността на този текст и как ще го възприемат хората. Първите критики ме успокоиха, както и първите посещения в книжарниците. Бях успял. Останалото беше в някакъв смисъл просто бонус. А официалните награди винаги са приятни. Освен това, извън британското издание, аз се тревожех как книгата ще бъде приета в Индия. За щастие там също мина добре и аз можах да си поема въздух!</p>
<p><strong>- Днес издавате книгата „Джоузеф Антон”, представена като автобиография. Впрочем според някои литературни теоретици един роман винаги е скрита автобиография. Какво мислите за това?</strong></p>
<p>- Не споделям напълно тази гледна точка. В „Одисей” Джойс не е Дедалус, дори и да прилича много на него. А Марсел в „По следите на изгубеното време” също не е напълно Пруст! Разбира се, винаги проектираш себе си в персонажите, а техните постъпки задължително са твоите собствени. Семейството, описано в „Среднощни деца”, беше в началото моето – дядото, чичото и т.н., и всичко се промени по време на редакцията на романа. Разказвачът е много различен от мен! В „Джоузеф Антон” подходът няма нищо общо с това.</p>
<p><strong>- В крайна сметка, не става дума за традиционна автобиография. Вие, изглежда, си играете с двусмислието на вашето alter ego и ни давате ключовете към текста. Може ли „Джоузеф Антон” да се чете като размишление за начина на „фикционализиране” на собствения живот?</strong></p>
<p>- Абсолютно. Умишлено това е по-сложна книга, отколкото изглежда. Не, не само Салман Рушди ви разказва своя живот! Аз се опитах да смеся три напълно различни форми: мемоарите, романизирания документ и автопортрета – не само на мен самия, но също така на една епоха... Харесва ми идеята да използвам много техники на романа – особено за характеризирането на лицата или персонажите – в тази, в крайна сметка, много различна рамка.</p>
<p><strong>- Цитирате много известни личности. За малка игра на name dropping ли става дума?</strong></p>
<p>- Разбирам, че може да си го помислите, но случаят не е такъв. Оказва се, че съм срещнал много хора, които наистина са известни, и които, поне някои от тях, са станали мои приятели или са ми помогнали в ключови моменти от моя живот.</p>
<p><strong>- Когато гледаме корицата на книгата ви, се поражда съмнение за нейната природа. Размерът и шрифтът на буквите са едни и същи в заглавието и в името на автора, така че можем да се запитаме дали става дума за автобиография на Салман Рушди, озаглавена „Джоузеф Антон”, или за есе на Джоузеф Антон, посветено на Салман Рушди.</strong></p>
<p>- Още повече че Джоузеф Антон е горе на корицата (<em>смее се</em>). Да, това е напълно умишлено и дори е една от причините за избора на заглавието. Исках веднага да се забележи нейната шизофренна страна.</p>
<p><img src="/uploads/editor/KNIGA.jpg" alt="" /></p>
<p><strong>- Заглавието също може да напомня за някои романи от XIX в., като „Джейн Еър”, „Дейвид Копърфийлд” или „Йожени Гранде”.</strong></p>
<p>- Забавно е да ми говорите за „Йожени Гранде”, защото това е романът, който ме съпътстваше по време на редакцията на „Ярост” преди няколко години...Сравнявате ме с Балзак? Определено не съм си загубил деня! (С<em>мее се.</em>) Също така псевдонимът, който избрах, е намигане към двама писатели, които са ми скъпи: Джоузеф Конрад и Антон Чехов.</p>
<p><strong>- А сред съвременните автори към кои сте благоразположен?</strong></p>
<p>- Очевидно целият британски кръг, където са имена като Йън Макюън, Мартин Еймис, Казуо Ишигуро или Анджела Картър. Как да не ги харесваш? Също така и тези от следващото поколение, като Дейвид Мичъл, „Атлас на облаците”, изключителна книга! Но изпитвам особена нежност към всички тези писатели от Северна Америка, произлезли от имиграцията, които поеха традицията след еврейската или италианската вълна. Абсолютно трябва да се чете автор като Хуно Диас например. Или Чан Рай Лий.</p>
<p><strong>- Какво мислите за израза <em>world fiction</em>, с който се определят някои от тези автори?</strong></p>
<p>- Това е глупаво. Има просто добри и лоши романи.</p>
<p><strong>- Имате ли усещането, че сте еволюирал в писането си?</strong></p>
<p>- Разбира се. Но противно на това, което може да се мисли, не заради фатвата. Започвате да пишете на определено място, след това пътувате, сблъсквате се с други езици и т.н. Тогава ние се променяме и нашето писане също. В началото имах нужда да „индианизирам” моите текстове – в „Среднощни деца” го налагаше сюжетът. Но забелязах, че това е похват, фокус. Тогава трябваше да спра и спонтанно намерих убежище в един по-чудноват, прекомерен стил. И преминах към друго нещо. „Сатанински строфи” нямат много общо с „Шалимар клоунът”! В крайна сметка, мисля, че като цяло нямам желание да се повтарям, да пиша една и съща книга, като П. Т. Удхаус (<em>смее се</em>) – макар че очевидно това може да има своя чар...</p>
<p><strong>- Всъщност как работите? Как се впускате в писането на един роман?</strong></p>
<p>- Винаги започвам, като пиша много бележки и събирам изобилна документация. Благодарение на тях общата идея на романа започва да се избистря. Трябва също да имам доста точна обща архитектура на разказа, макар че знам много добре още в началото, че ще има доста обръщания наопаки. С течение на писането някои персонажи, за които съм мислел, че са второстепенни, заемат много по-важно място, второстепенни интриги, които са изглеждали безинтересни, се оказват много полезни и обратното. Също така ми се случва да разбирам по-добре героите си, да откривам за тях неща, които не съм си представял, което променя начина, по който ги възприемам. Литературата е постоянна метаморфоза. И това ми харесва.</p>
<p><strong>- Цитирате Шекспир в мотото на „Джоузеф Антон". Какво е влиянието на театъра върху живота ви?</strong></p>
<p>- По времето, когато мислех да стана писател, в юношеството си, имах лудото желание да стана актьор. В университета мислех дори, че бързо ще започна комедийна кариера, и бях много близък с всички театрални трупи в Кеймбридж. Добре, погледнато ретроспективно, мисля, че това беше грешка, лоша идея! (<em>смее се</em>) Мисля, че начинът, по който разказвам една сцена, е много повлиян от драматичния жанр. Вижте момента в „Джоузеф Антон”, в който за първи път пристигам на летището в Ню Йорк! Смесицата от трагично и комично идва именно от моите спомени за Шекспир. Англосаксонските автори му дължат голяма признателност. Вземете началото на „Хамлет”: това е едновременно история за призраци, политическа история, трагедия, любовна история и комедия!</p>
<p><strong>- А поезията?</strong></p>
<p>- Чета поезия почти всекидневно. Тя помага на всеки автор на проза да пише, припомня му, че трябва да се погрижи за самия език, дори и да трябва да умее да се откъсне от нея. От време на време трябва да напишеш: <em>Изведнъж някой почука на вратата!</em></p>
<p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>
