Руската класическа литература като метафизично явление

<p>Лев Толстой&nbsp; и Фьодор Достоевски са не само гениални писатели, но и велики философи. Фактически, за да определим тяхното положение, трябва да въведем ново понятие &ldquo;екстрагениалност&rdquo;, защото думата &ldquo;гений&rdquo; е за недостатъчна за тях.<br /><br />За Лев Толстой&nbsp; като писател е написано твърде много, но не може да се каже, че той е разбран&nbsp; докрай. Например, Дмитрий Мережковски&nbsp; според мен дълбоко греши,&nbsp; когато описва Толстой като &ldquo;гений на плътта&rdquo;, имайки предвид неговия акцент върху&nbsp; изобразяването на &ldquo;всемогъществото&rdquo; на земния свят. В действителност при Толстой земният свят е пронизан от тайнствените лъчи на свръхбитието и именно затова&nbsp; неговите произведения правят толкова могъщо впечатление. <br /><br />За Толстой&nbsp; е изключително важно уникалното разкриване на истинското &ldquo;аз&rdquo; в човека. Тук той е навлязъл в най-дълбинното ядро на метафизиката на Изтока, и е учудващо, че фактически това е почти чиста веданта, и по-точно адвайта-веданта, която е връх на цялата индийска мъдрост. Толстой е стигнал самостоятелно до това в края на своя живот: в състоянието на &ldquo;истинското &ldquo;аз&rdquo;... няма нито зло, нито смърт&rdquo;, пише той. <br /><br />Тук не е мястото&nbsp; да разглеждаме проблема &ldquo;Толстой и Църквата&rdquo;. Тази деликатна тема иска тънко и внимателно изследване. <br /><br />Критиците и&nbsp; литературоведите са свикнали да разглеждат Толстой като рушител на Руската империя, като &ldquo;огледало на руската революция&rdquo;. Мисля, че да обявиш Толстой за революционер е съвсем абсурдно. Толстой е мразел насилието и несъмнено е щял да се ужаси от делата на революцията. Да не говорим за това, че той ясно е заявявал, че революцията е безсмислена и ще доведе дотам, че едни насилници ще заменят други. Ето защо за Толстой може да се говори като за критик на съвременната цивилизация и, в частност, на държавата като такава. Това наистина е така, но трябва да се постараем да разберем от каква позиция, от каква отправна точка е отричал Толстой съвременния свят.&nbsp; <br /><br />Фактически той&nbsp; го е отричал от позицията на Царството&nbsp; Божие &ndash; райското състояние, където тържествува любовта към всичко живо, а омразата, насилието и унищожаването на човека от човека са напълно отстранени. Ясно е, че такива изисквания към нашия &rdquo;паднал свят&rdquo; са утопични, а след безумието на двадесети век и просто безсмислени. Но Толстой е живял в съвсем друго време и тогава, при цялата утопичност на такъв тип гледища, те са имали смисъл и отзвук. Преди всичко през ХІХ век и в началото на ХХ век християнството и неговата проповед са били все още живи в сърцата на хората. Русия дори се е опитала да предложи сключване на договор за вечен мир между европейските държави, но това е било отхвърлено. И най-накрая тази страна от светогледа на Толстой е възтържествувала изцяло във великата Индия, защото Махатма Ганди, както е известно, е бил ученик на Толстой и под влиянието на Толстой е била осъществена единствената в света ненасилствена &ldquo;революция&rdquo;. <br /><br />Очевидно е&nbsp; и това, че в наше време отричането на държавата като цяло, а не&nbsp; само критикуването на отделните й&nbsp; страни губи смисъл, защото светът е&nbsp; отишъл твърде далеч в своето плъзгане към ръба на бездната, и дори Индия притежава днес ядрено оръжие. Тук са нужни други пътища. А ако става дума за Русия, ние, обратно, трябва да укрепваме държавата си, защото в противен случай просто ще унищожат. <br /><br />Лев Толстой&nbsp; не е виновен за това, че светът толкова силно се е променил. Всъщност той се е проявил&nbsp; като пророк, разобличавайки съвременната цивилизация като чисто материалистична, отказала се от примата на духовния принцип. Дори само неговото осмиване на дарвинизма и подобните нему увлечения струват много за нас. Той е толкова грандиозна фигура, че ни предстои още много работа, за да можем да го разберем изцяло.<br /><br />&nbsp;<br />Другият "свръхгений" на Русия&nbsp; е несъмнено Фьодор Достоевски. <br /><br />За него е&nbsp; написано невероятно много и не е&nbsp; нужно да обясняваме, че той не би могъл да бъде рушител на Руската империя. Той не е бил такъв. Но това е само политическото измерение. По отношение на съвременната цивилизация той е бил пророк на нейната катастрофа и вещател на нейните тайни дълбини. Той е предсказал и описал всички бъдещи търсения и загуби на световната култура на ХХ век &ndash; от екзистенциализма до богословските търсения на ХХ век.<br /><br />&nbsp;<br />Той има страшно много откровения и прозрения, но &ldquo;Записките от подземието&ldquo;&nbsp; се открояват на фона на всичко написано от него. Какво ли не се е казало за тази книга, но до нейната последна дълбочина така и не е била разкрита. Там има безпределно своеволие, див метафизичен анархизъм, рушене на всички авторитети, бунт срещу всеки &ldquo;кристален дворец&rdquo; на щастието и хармонията и накрая неописуем солипсизъм. Солипсизмът може да се разбира като крайна форма на субективния идеализъм, когато като несъмнена реалност се приема само човешкото &ldquo;аз&rdquo;, а всичко останало се смята за съществуващо само в съзнанието на индивида.<br /><br />"Записки от&nbsp; подземието" е майка едва ли не на цялата световна литература на ХХ век. <br /><br />През тази творби, както и през много други творби на Достоевски, преминава тайната&nbsp; мисъл за страшния конфликт между&nbsp; душата и духа на човека. Ние не можем&nbsp; да дадем точно определение на понятието &ldquo;дух&rdquo;, но това понятие визира очевидно онова, което присъства скрито в човека, което е образ и подобие Божие, което спада към сферата на &ldquo;не от този свят&rdquo;; с други думи, това е Бог. Душата на човека е свързана цялостно с духа, с Бога, но те са и различни по определение. Никъде бунтът на душата срещу духа не е изразен толкова явно, както в "Братя Карамазови" и "Записки от подземието". И в цялата световна космология този бунт (както и примирението между духа и душата) е едно от главните измерения на вселенското битие. <br /><br />Творчеството на Достоевски може да се разбира като разкриване на безпределния драматизъм на човешкото съществуване в света. <br /><br />Толстой е казал&nbsp; за Достоевски (когото той въпреки&nbsp; това е чел преди смъртта си):&nbsp; "Не може да бъде Учител човекът, който&nbsp; целият е противоречие". Заедно с драматизма си Достоевски е писал и за висшата хармония, или по-скоро я е "декларирал". Да, той навярно не става за Учител, но нали съществува и друг статус: "откривател на тайните дълбини". Тъкмо затова в нашето време на чудовищни трусове Фьодор Достоевски е толкова търсен навсякъде. <br /><br />От примера&nbsp; и на Толстой, и на Достоевски се вижда, че сред главните черти на великата руска класика, освен нейната&nbsp; пределна философичност и пророчески дарби, е и неизчерпаемата дълбочина&nbsp; на нейните смисли и подтексти, което превръща руската литература в нещо, което не е само литература, но и мистичен запис, какъвто е била и великата традиция на древната литература от Махабхарата до Вергилий.&nbsp; <br /><br />Нещо повече, тези тайни смисли на руската литература не могат да се разкрият за всички дотогава, докато сатанинската следа на духовната бездарност и рационалистическия материализъм не изчезне окончателно и завинаги от умовете ни. Тази многозначителност на руската класика, дълбинните нива на нейните метафизични озарения, понякога неосъзнавани от самите автори, води дотам, че читателят на тези произведения винаги може да открие нови, още по-дълбоки нива. Ето защо аз съм сигурен, че след няколко столетия хората ще разбират нашата велика класика по друг начин, отколкото сега. <br /><br />Безсмислената марксистка литературна критика&nbsp; виждаше например в "Мъртви души" на Николай Гогол просто едно изображение&nbsp; на социалното загниване. Но съвсем очевидно е (и Гогол го е казвал на Пушкин), че съвсем не Русия като такава е&nbsp; изобразена в неговата поема, защото Русия от онова време е страна-победителка на Наполеон и Европа, страна на велики поети и мислители, на разцвета на руското дворянство. <br /><br />Тогава какво&nbsp; е изобразено там? Отговорът е: това е започналият незабелязано световен&nbsp; процес на издребняване, мъртвеене на човешките души, който впоследствие, разширявайки се, е обхванал целия европейски свят и Русия. Прочетете бележките на Гогол за това, а още по-добре страшния разказ на Лев Толстой "Люцерн". Задълбочавайки се още повече в интерпретацията на "Мъртви души", ние неизбежно ще стигнем до Данте, до великото учение на средновековното богословие за ада на нищожните души. Но засега стига толкова по този въпрос. Темата е твърде сложна. <br /><br />Същата метафизична&nbsp; многозначителност виждаме и&nbsp; в една друга гениална творба на руската класика &mdash; романа на Николай Гончаров "Обломов". Ако отхвърлим социалната интерпретация на този роман като ограничена и примитивна, можем да се спрем върху разпространеното разбиране на този роман на Запад като "Илиада на руския мързел". Като цяло не е зле, но това не е метафизичното ниво. В образа на Иля Обломов има несъмнено някаква тайна, защото той не може да бъде обяснен само чрез мързела си. <br /><br />Ако потърсим тайната&nbsp; в дълбочина, ключът към разгадаването&nbsp; на този образ, мисля, ще е следният: скритото, но непобедимо "нежелание да живееш". Нежелание да живееш като всички, или цялостно нежелание да живееш? Отговорът надхвърля рамките на тази статия. <br /><br />Подобни неща преминават като подводни течения през цялата руска класика. Да вземем дори само "Дребния демон" на Сологуб. Или описанията на природата в "Господа Головльови". И много други неща. <br /><br />Другата метафизична&nbsp; черта е пророческата дарба на руската класика &mdash; особено&nbsp; по отношение на бъдещата цивилизация&nbsp; на XX век. В "Бащи и деца" Иван Тургенев е съумял например да изобрази характерния тесногръд манталитет на значителна част от научната общност, манталитет, който едва-едва е започнал да се&nbsp; набелязва по негово време. <br /><br />Да се обърнем&nbsp; поне за малко и към поезията. В исляма има учение, че дарбата&nbsp; на поетите е понякога "по-ценна от кръвта на мъчениците". Същото може би е валидно за цялата литература, ако тя има мистичен или метафизичен характер. Най-големите поети на Русия през XX век са несъмнено Александър Блок, Сергей Есенин, Владимир Маяковски и Марина Цветаева. Следват ги още може би деветима-десетима, с една дума неколцина големи поети; XX век е бил особено богат на поезия за Русия. Но първенството на тези четирима се определя доста лесно. <br /><br />Очевидно е, че за да бъде една поезия велика, трябва да е налице не само "талантът" на поета (политическата му насоченост не играе тук никаква роля), но и нещо друго. Един наистина гениален поет създава собствен космос, цял свят, пронизан от прозрения и особена визия. Блок е твърде близък до понятието свръхгениалност, неслучайно той може да бъде наречен руския Данте, защото е започнал от чисто мистични прозрения за Вечната Женственост, подобно на Данте, Петрарка и други поети, разглеждали Вечната Женственост като Принцип, като красота, пронизваща цялата Вселена. И този възглед е получил най-високо&nbsp; духовно разкритие както в Европа, така и в древния Изток. <br /><br />Но Блок е&nbsp; открил не само рая на женската красота, но и ада на настъпващата цивилизация&nbsp; на XX век. Той го е предсказал още&nbsp; по времето, когато повечето хора се надявали, че XX век ще бъде век на мир, любов и процъфтяване. Колкото за&nbsp; революцията и неговата поема "Дванадесет" &mdash; за всичко това трябва да се говори отделно, и да се изяснят причините, защо толкова много писатели, поети, учени са приветствали в началото революцията, а след това много бързо са се разочаровали от нея, както и самият Александър Блок. <br /><br />За гениалността на Есенин, възродил в своята поезия хилядолетния свят на руското село, и за много други неща в поэзията му съм писал подробно в книгата&nbsp; си "Вечната Русия" и в други статии. <br /><br />Маяковски и&nbsp; Цветаева са двете страни на един и&nbsp; същ медал, наречен руска история, който от едната си страна е червен, а от другата &mdash; бял. Тези гигантски&nbsp; по своя замисъл поетични империи&nbsp; са и гордост, и трагедия за руската&nbsp; поезия. Трагедия в&nbsp; най-високия смисъл на тази дума. <br /><br />Трябва да се доближим и до най-съкровеното явление&nbsp; в руската литература. Това е познанието на Русия и любовта към нея, изразени с невероятна, почти свръхестествена&nbsp; сила. Русия в руската литература изпъква фактически като някаква самостоятелна метафизична реалност &ndash; едно съвсем уникално явление. Това е още една дълбинна особеност на руската класика. <br /><br />Ако проследим&nbsp; всичко, което се отнася към познанието и любовта към Русия в руската&nbsp; литература, то ще се създаде впечатлението на нещо необяснимо, излизащо извън рамките на този свят. Въпреки че, разбира се, сколонността да излезеш от рамките на всяка даденост, да отидеш твърде далеч, в безкрайността, не е само руска черта. <br /><br />И в заключение ми се иска да кажа поне няколко думи за нашата съвременна Русия, за нейното положение. Русия &mdash; това сме ние. Това е нашата съдба. <br /><br />През 90-те години ние преживяхме геополитическа катастрофа, която заплашваше&nbsp; самото съществуване на страната. Ако политическото направление, което като че ли възтържествува в Русия през 90-те, беше продължило, последиците щяха да бъдат непредсказуеми, а дори и да бяха предсказуеми, то само към по-лошо, до степен на загуба на националната независимост. <br /><br />Но в началото на XXI век, както знаем, се появи нов президент, нов екип &mdash; и това спаси Русия. Беше създадена държава, която защити суверенитета на Русия и я направи по-силна. Но старите рани, нанесени през 90-те години, още не са заздравели. Възникнали си нови опасности. Нашата задача в това тревожно време е да пазим и да защитаваме Русия. Да я защитаваме от саморазрушение и от много други заплахи. <br /><br />Разбира се, държавата&nbsp; може да бъде силна и заедно с&nbsp; това демократична &ndash; държава, в която&nbsp; правата и свободите на хората не се нарушават. Такова е великото изкуство на "суверенната демокрация". Не можем да бъдем постоянно в морална, психологическа и друга опозиция на държавата, защото разрушаването му заплашва всички ни с гибел. <br /><br />Днес както&nbsp; никога досега, предвид непредсказуемите и неочаквани процеси на настъпилия век, трябва да има искрено разбирателство между народа, държавата и интелигенцията. <br /><br />Ако успеем да излекуваме раните на миналото (корупцията, демографската&nbsp; криза и т.н.) и да заобиколим злокобноватите, може би, изненади на XXI век &mdash; ние&nbsp; сме окончателно спасени. <br /><br />За да се осъществи&nbsp; великото духовно и метаисторично&nbsp; предназначение на Русия, в този момент ние трябва да я запазим физически, да я защитим срещу всички&nbsp; заплахи въпреки безумието на този свят. <br /><br /><strong><em>Източник: сп. "Империя Духа", № 2, 2009 г.</em></strong></p> <p><em>Превод от руски Андрей Романов</em></p>