Преди или след думите

<p>Но не. Още първият поглед към кураторския текст вляво от вратата ме убеждава, че изложбата няма нищо общо със сериала и със забавния критичен поглед към живота ни. Второто изречение ме обърква допълнително, заявявайки, че при тези художници &bdquo;формата винаги предшества смисъла&rdquo;. Изпадам в недоумение &ndash; за мен в техните работи никога не е имало отделяне или пък разминаване на формата и смисъла. Зациклям на изречението, обръщам го и така, и инак, и го зарязвам. Продължавам по текста с надеждата, че по-нататък той ще ми изясни концепцията. Груба грешка: той говори за традиция, красота и вехт идеал, а моите въпроси нарастват &ndash; коя (традиция), коя (красота), колко (вехт идеал)... Обръщам гръб на текста и минавам към изложбата.</p> <p>Ето това е правилният ход. Оценявам го веднага &ndash; защо да се плета в текста, когато мога да си &bdquo;говоря&rdquo; с произведенията по много по-смислени въпроси. Кожата като човешка опаковка представят големите фотоси на Лора Димова. Тя е съшита по &bdquo;ръбовете&rdquo;, наранена, съчленена &ndash; живее сякаш свой живот, отвъд изпълненото в нея същество. Дали е органична или неоорганична &ndash; плод на технологии и научен прогрес, няма значение. Все едно, въпросът за осъзнатия индивид, подчинен на своята биология, обречен затворник в тяло, си стои.<br />Темата отеква в скулптурите на Симеон Симеонов. Тялото е обтекаемо, влива се само в себе си, издава се подкожно в неясни буци, разпуква се като нар &ndash; в предвидими и непредвидими отвори. И е розово. Оптимистичният цвят отвън като че ли само подчертава безпомощното му лутане вътре. Какво се случва там, можем само да гадаем, хващайки се за дадена разпознаваема форма, тръгвайки от крак или ръка и стигайки до глава... може би.</p> <p>На пода в залата доминира алуминиевата пластика &ldquo;Take a Bow&rdquo; на Симеон Стоилов. Прилича на гигантско сребърно цвете от панделка, лепнато върху старателно опакован коледен подарък. На стената отсреща е огромна ракова клетка &ndash; носи се като отровнозелена планета в космическо пространство. Авторът вижда връзка между тях по линия на красотата и размера. Аз не виждам такава, но няма значение. Стоят добре в изложбата. (Мимоходом се сетих, че вирусът на СПИН е удивително красив &ndash; и бе въплътен в бижута в международна изложба преди десетина години.)</p> <p>Скулптура представя и Рада Букова. Всъщност изгражда я в представите ни бавно и методично, докато слушаме думите й със слушалки. Извайва я постепенно, променя размерите, вида, цвета, същността й, конкретизира я &ndash; и в самото описание се състоява и въздействието й. Зрителят/слушател е съучастник в творческия процес. Не знам дали е съавтор, но със сигурност е пространството, в което се създава произведението. То просто се случва в съзнанието му.</p> <p>С живопис, условно казано, се представят Иво Бистрички и Бора Петкова. Той представя безинтересни пейзажи с дървета върху интересна &ndash; в смисъл на очукана, пробита или прокъсана, повърхност. Тя показва метални плоскости със случайни &bdquo;живописни&rdquo; следи от изпарила се върху тях вода.<br />Не смятам, че в тази изложба има нито много дързост, нито много красота. Но има мисъл, както се изрази моя приятелка (поетеса). Което е най-голямото предизвикателство за зрителя на съвременно изкуство.</p> <p><strong>Диана ПОПОВА</strong></p>