- 10 Sep 2020
- 117
- 1
Шмеман за Пастернак
1
Почина Пастернак. И въпреки целия тътен на съвременността, въпреки всичките новини за световни събития, в света за минута стана тихо и пусто. Него този тътен го заглушаваше, в тези събития той не вземаше никакво участие. Но – както бе казал сам той в едно от стихотворенията си – „чудото чудо е” . И чудото бе в това, че самотният му глас се чуваше дори и в самото му мълчание, че присъствието му – в живота, в света, в творящата се пред очите ни история – ние усещахме като радост и като надежда…
<p>Беше хубаво да знаем, че в Переделкино, само на няколко километра от трескава Москва, живее човек, който не само че не е забравил за нещо най-важно, но и за хиляди и хиляди хора е станал <em>свидетел</em> на това най-важно…</p>
<p>Не е наша работа да говорим тук за мястото и значението на Пастернак в руската литература. Работа на всички нас е обаче да се постараем да разберем и да запомним неговото свидетелство. Което ни връща, разбира се, към онази удивителна книга, която – подобно на бомба – се взриви над света и сега, след смъртта на своя автор, съдържа в себе си неговото последно, обърнато към нас, свидетелство.</p>
<p><strong>2</strong></p>
<p>Когато романът на Пастернак престана да бъде злободневна сензация, след като всички го прочетоха и отмина времето на първите припрени и остри реакции, започна спорът за <em>Доктор Живаго</em>. Сред възторжените гласове се раздадоха и гласове на протест, които развенчаваха както романа, така и неговия автор. Всичко това е нещо естествено и може да се предполага, че този спор ще продължи дълго. Твърде много са темите, които се преплитат в <em>Живаго</em>, твърде живо той се докосва до времена и до дела, които все още не са забравени, които продължават да отекват с остра болка. Започна и още дълго ще продължава процесът на бавното асимилиране на <em>Живаго</em>, на усвояването му, на разбирането…</p>
<p>Възможно е да видим в него нещо, което не виждаме сега. Възможно е също така – в процеса на усвояването – това, което сега ни изглежда като най-важно и централно в него, да заеме по-скромно място. Такава е съдбата на всички велики произведения на изкуството. Докато в едно от големите руски списания се печаташе <em>Анна Каренина,</em> един влиятелен критик клеймеше книгата като безинтересна „салонна драма”. И досега има хора, които смятат, че, макар Достоевски да е бил дълбок мислител, той е писал лошо.</p>
<p>Литературоведите ще разглобят романа на части, ще изяснят всички възможни влияния в него, ще направят всичките необходими паралели. „Пастернак и Толстой”, „Пастернак и Достоевски”, „Пастернак и Блок” – всички тези заглавия още отсега могат да бъдат предвидени като част от онази обширна литература, която в нужното време ще получи почетния статут на „библиография” на Пастернак и на неизбежен „апарат” на всички бъдещи изследвания върху него. Идеолозите, от своя страна, ще ни докажат, че Пастернак е „изразил” всичко онова, което твърдят и те самите. Без съмнение, ние ще четем за мястото на Пастернак в „освободителната борба”, за отношението му към идеята за личността, към демокрацията и т.н. В Америка, следвайки Едмънд Уилсън, едни от кандидатите за докторска степен ще хукнат да събират сведения за символизма в православното богослужение като ключ към разгадаването на <em>Живаго</em>, докато други ще приложат към него сигурните категории на фройдизма или социологията… Така, сресаният, разгадан, препариран и подробно обяснен <em>Живаго </em>ще заеме подобаващото му се място в историята на културата, а ние ще можем да преминем към следващите си по ред дела.</p>
<p>Без да отричам ценността на всичките тези подходи, но и тъй като не съм нито литературовед, нито идеолог, аз бих искал да пристъпя към <em>Живаго</em> по малко по-друг начин. Признавам, че след второто четене на романа на мен престана да ми изглежда ясно онова, което ми се струваше ясно след първото, така че няма да мога просто и – както се казва сега – „отчетливо” да отговоря на въпроса, какво точно е искал да каже с романа си Пастернак. А същевременно четенето на романа, вживяването и вникването ми в него с все по-голяма очевидност разкриват онова, което той ми е казал. Струва ми се, че редом с „обективното” съдържание на всяко литературно произведение, което и представлява предметът на неговото научно и идейно изучаване, съществува и една несъмнена тайна на личното му възприемане. Авторът на всяко истинско произведение на изкуството не говори само „urbi et orbi”, на всички въобще, но още се обръща и към всеки един поотделно и лично, така че изкуството – подобно на откровението на вярата – оживява поновому, по неповторим начин всеки път, когато се случва подобна лична среща. И само тук, само в това му лично възприемане, произведението на изкуството е способно да се превърне вече в нещо повече от изкуство, да умре като изкуство – като само книга – и да оживее като невидима, но движеща сила на живота.</p>
<p><strong>3</strong></p>
<p>Толкова много е вече казаното за религиозния характер на <em>Доктор Живаго</em>, че не си струва доказваме общоизвестни неща. Разбира се, че тази книга е религиозна, но не в смисъл че в нея става дума за религия, а в смисъл, че всичко в нея е <em>отнесено </em>към една последна духовна дълбочина, към един основен – в пушкиновския смисъл на тази дума – <em>важен</em> въпрос. И хората, и събитията, и природата – всичко тук живее и се движи като че ли на фона на нещо друго, и това друго, което не е обяснено, но е показано, придава смисъл и важност на всичко, което се извършва и – тайнствено присъствайки – посочва значимостта на всичко.</p>
<p>Справедливо говореха и за <em>символизма на Доктор Живаго</em>, но този символизъм е много далеч от баналното, общоприето разбиране – като някакви действия и ситуации, които трябва да изразят нещо „друго” и които придобиват смисъл само в тази си своя символичност. Символизмът на <em>Живаго </em>е определен вътре в самия роман. „Животът е символичен – казва Пастернак, – тъй като е важен”. Тук понятието за символизъм е пряко противоположно на обичайното разбиране. Едно или друго събитие, а и самият живот не са важни, защото са символични, а точно обратното: те са символични затова, защото са важни. Ако малко по-особено се вгледаме в живота на света, на човека и на природата, в историята и в което и да било събитие в нея, ако се отнесем към тях малко по-особено, човекът и неговият живот, светът, в който той живее, придобиват един нов смисъл и се разкриват в нови измерения, и това именно е символизмът.</p>
<p>Можем да <em>виждаме </em>и можем да <em>съзерцаваме</em>. Да съзерцаваме не е възможно без да „виждаме”, но можем да виждаме и да не съзерцаваме. Така че, струва ми се, в случая с <em>Доктор Живаго </em>символизмът – това е символизъм, който се разкрива в съзерцанието. Не символизъм, противостоящ на реализма, а напротив – реализъм, доведен до своя предел, тъй като познава действителността докрай, а това означава че познава нейния смисъл, последната ѝ същност. Обикновено определят литературния „реализъм” като описване на света и живота „такива, каквито са”. Кой обаче ще ни каже, какво е и какво точно е онова, което то е? Ето ги и отговорът на Пастернак и неговият метод: да видиш по възможност до края, да разшириш „виждането” си до „съзерцание” и да разгадаеш символичността на живота чрез постигане на неговата важност.</p>
<p>Но нали точно това е религиозният и дори повече – специфично християнският – подход към живота и към човека. Нали още в Евангелието е казано: „с очи ще гледате, и няма да видите” (Мат. 13:14). В човека Иисус от Галилейския Назарет може да бъде видян, но може и да не бъде видян Синът Божи. За да видим е необходима дълбочина на погледа, необходимо е съзерцание в най-дълбокия смисъл на тази дума. И именно това съзерцание е основният ход на вярата, който определя от себе си всички останали „ходове” и целия въобще подход към действителността. Защото ако в човека Иисус съм видял и познал Бога, то и във всеки човек съм видял и познал повече от онова, което иначе виждам в него.</p>
<p>Оттук и възможността на онова странно отъждествяване в притчата за Страшния съд: <em>Аз</em> „в тъмница бях, и <em>Ме</em> споходихте” (Мат. 25:36). Вярата, която е отправена към Бога, ни разкрива и действителната същност на света, живота и човека – тук е основата на християнския „символизъм”, неразбираем за всички онези, които противопоставят символизма на реализма като нещо именно „символично” и нереално. Вярата прави възможно това <em>съзерцание,</em> за което току-що говорихме, този нов и съвършен реализъм, който се оказва и съвършен символизъм. „Животът е символичен, тъй като е важен”.</p>
<p>Ето този подход – религиозен в най-дълбокия смисъл на думата – представлява в моя личен опит и възприятие най-важното съдържание на романа <em>Доктор Живаго</em>. Съвременната литература е изгубила този подход. Изгубила го е напълно и, така да се каже, „искрено”, но не поради зла воля и не благодарение на маловажни причини, но все пак го е изгубила и това определя – при всичките ѝ несъмнени успехи – нейната криза. Тя ни дава много удоволствия и много естетическо наслаждение, тъй като сега да пишат и да <em>правят</em> литература са се научили така, както вероятно по-рано не са умеели, но тя е престанала да ни храни, тоест именно да се претворява в нас, в нашия духовен опит, да претворява отвътре този опит и да го разширява. Когато четем изумителните описания на природата при Бунин, ние се възхищаваме от нейното съвършенство. Но това е съвършенството на виждането, а не на съзерцанието. Той вижда и ни дава и на нас да виждаме, но не съзерцава, а и нас самите не ни докарва до съзерцание и духовно постигане на действителността. Подобно виждане може да се превърне в първобитна, почти животинска радост от живота и да изрази и отрази тъгата и безсмислицата на живота. То може, в крайна сметка, да ни доведе и до някаква тайна, да ни я посочи, но – като не се претворява в съзнанието – остава в резултат от това <em>само </em>литература.</p>
<p>И ето че <em>чудото на</em> <em>Доктор Живаго</em> – съзнателно употребявам тази дума – е в това, струва ми се, че той ни е върнал обратно ето този подход. Че в него изкуството отново е <em>просветнало</em>, че е започнало не само да отразява светлината или тъмнината на живота, но и че в света и в живота самò се е превърнало в източник на светлина и топлина. От колко отдавна не ни се бе случвало да прочетем книга, която да бихме почувствали и преживели като излъчваща тъкмо светлина и топлина, и това въпреки всичките ужаси, с които е пълен романът! И тази книга стигна до нас от човек, който – както изглежда – повече от всеки друг е имал правото на разочарование и на изобличителен гняв. За да я напише пък, за да изучи тази светлина и топлина, той не е заминал, подобно на други, в някакво сладостно инобитие, в съзерцание на миналото, в ескейпизма на интимното, личното, лирическото. Не, той – изтънченият лирик и певец на „детайлите”, е взел за тема на своята книга своето собствено страшно време, страшната Русия от това време и страшните хора на тази Русия и това време.</p>
<p><em>Доктор Живаго</em> е плод на духовен подвиг, свобода и отговорност. И, вглеждайки се в запечатаното на фотографията удивително лице на този удивителен човек, в целия негов облик на фона на белите брези и на снега на неговото подмосковско уединение, неволно си спомняш думите на поета:</p>
<p>Той целият – дете на любовта и светлината,</p>
<p>Той целият – на свободата тържество.¹</p>
<p><strong>4</strong></p>
<p>В какво точно обаче се заключава този особен подход към света и човека, който определих като съзерцание и в който усещам главната „тема” на Пастернак? Веднага ще отговоря, че не смятам за основно съдържание на това произведение идеологията, елементите на която са разпръснати из целия роман – в изказванията на вуйчото на Юрий, Николай Николаевич Веденяпин, на Сима и на самия Юрий. Както идеята за свободната личност, така и идеята за живота като жертва, и изказваната от героите на Пастернак „философия на историята”, и, накрая, „човекът, благодарно размножен по всички люлчини песни и всички световни картинни галерии”² – всичко това не е непременно оригинално и е общо достояние, общ въздух на руската религиозна мисъл.</p>
<p>И ако този роман е бил написан само затова, за да провъзгласи още веднъж тази „руска идея” (по-точно това руско пречупване на християнската идея), той би бил само един „тезисен роман”, истинско внимание в който би заслужавала единствено самата „теза”. На мен обаче ми се струва, че действителното значение на романа не е в тази идеология, изразена при това доволно заплетено и не без противоречия. Аз мисля, че неговото литературно значение – именно <em>литературно</em>, а не идеологическо – е в онова, което като писател, а не като мислител, е казал и изразил Пастернак, в онова, което ни е дал да почувстваме и да преживеем.</p>
<p>Тук вече пристъпвам към онова, което съм почувствал като най-важно в <em>Доктор Живаго</em>. За да обясня обаче това най-важно, трябва да започна не от самия Пастернак, а от християнството. Две усещания и по-точно два опита определят от себе си исконното „самоусещане” на християнството – онова, без което неговото учение, неговият живот и призив „не звучат”. Това са опитът от <em>благодарението</em> и опитът от <em>смъртта като враг</em>. Тайнството пък, в което християнството изразява цялата си същност и целия си живот и което „осъществява” Църквата, се нарича Благодарение – Евхаристия.</p>
<p>Богословието учи, че благодарението, похвалата са висшите форми на молитва. Цялото богословско учение за възстановяването на човека, за неговото спасение и за възвръщането му към Бога може, в крайна сметка, да бъде сведено до това, че в Христос на човека е възвърнато чистото благодарение като истинска същност на неговия живот. Това не е един от богослужебните актове, не е една от молитвите. То е онова състояние, в което и заради което човекът е бил създаден, автентично проникване в битието и причастност към Божествения живот. Защото благодарението е проява едновременно и на любов, и на свобода, и заради това в него се преодоляват основната ограниченост и „робството” на тварите – зависимостта и страхът… Съвършеният Човек Христос е възстановил в Себе Си това изначално евхаристийно отношение на човека към Бога и ни въвежда и нас във вечната Евхаристия. Да достигнеш до нея, да станеш <em>причастен</em> на нея – същностно, всецяло, онтологично – това са замисълът и целта на християнския живот. Всичко това ние го знаем с ума и го изповядваме с устата. Колко слаба е обаче тази „евхаристийност” в нас и в нашия църковен живот! Може да се каже, че тя отдавна вече е престанала да бъде „доминанта” на нашата вяра, на нашия християнски жизнен опит. И ако гласът на християнството звучи така слабо в света, то, може би, това е така преди всичко защото християните са забравили, изгубили са по пътя това усещане и за самото християнство, и за целия живот като <em>хвалебна жертва</em>…</p>
<p>Тъкмо това усещане обаче е онова, което определя романа на Пастернак – от първата до последната му страница. Ако той нарича героя си „Живаго” – жив, то този негов живот го съхранява и го поддържа именно дълбокото чувство за благодарение, усещането за живота като дар; то е, което изпълва Живаго с живот. И това не е някаква животинска жизнена сила, тъй като от такава Живаго е лишен – свидетелство за това е неговата биография. Нито е някакъв „витализъм”, който тържествува въпреки всички препятствия – краят на Живаго, неговата смърт достатъчно красноречиво свидетелстват за това. Не, силата на този толкова човешки живот е в това, че – въпреки греховете, паденията и цялата бъркотия – в него винаги, като очистващо и преобразяващо начало, се завръща и истински тържествува благодарението, усещането за живота като чистота и цялост. Не привеждам цитати, тъй като „темата за благодарението” не е просто една от темите на романа, а общ тон на книгата – светлина която отвътре я пронизва цялата. Откъде е стигнал Пастернак до този тон? Ние не знаем това. Обаче качеството на това благодарение, неговата тоналност, са християнски…<br /><br /><strong>*Днес се навършват 121 години от рождението на руския поет и писател Борис Леонидович Пастернак.</strong><br /><br /><em>Статията на Александър Шмеман „Пастернак” е публикувана в: Шмеман, А. Собрание статей: 1947-1983, М., 2009, с. 823-825. </em><br /><br /><em>1. Неточен цитат от стихотворението на Александър Блок „О, я хочу безумно жить…”. Оригиналните стихове са: „Он весь – дитя добра и света, / Он весь – свободый торжество!” (бел. прев.).<br />2. В превод на София Бранц (Пастернак, Б. Доктор Живаго, С., 1990) (бел. прев.).</em></p>
<p><strong><em>Превод: Борис Маринов</em></strong></p>
