- 01 Sep 2024
- 5872
- 14
Автор: Анна Гурина, издателство „Захаров“
През целия си живот той изнася само два концерта във филхармонията. А в същото време музиката му звучи в множество съветски филми, някои от които превърнали се в класика: „Кратки срещи“, „Дълго изпращане“, „Мама се омъжи“, „Чужди писма“, „Двама капитани“... Най-неизвестният и най-бляскавият съветски и руски композитор. А според много музиканти – последният абсолютен гений.
...Слабичка фигурка на момче или на старче, кафеви коси до раменете, плетена червена жилетка, облечена с копчетата отзад, износен шлифер и набързо килната настрани барета в цвят бордо. Този странен човек върви по „Невски“, завива по „Садовая“, скита из „Моховая“ по улица „Чайковски“, като през цялото време си мърмори нещо под носа и нетърпеливо размахва тънките си ръце, подобни на крила на елф. Преминава по Литийния мост и гледа продължително „Петропавловка“ на „Смолни“. На Финландската гара се качва на електричката и заминава за Комарово.
Друг път баретата му в цвят бордо е ярко петно сред боровете, а след това изчезва малката къща. Кой е той? Композиторът, написал музиката за над сто съветски и руски филма. Любимецът на Рихтер и Шостакович. Гениалният луд на Петербург - Олег Николаевич Каравайчук.
Този човек можеше да бъде взет за клошар, ако не беше одухотвореното му лице – лице на човек, който изцяло е потопен в музиката, незабелязващ нищо и никого наоколо. Носеше черни очила и говореше с фалцет.
Интересен спомен за него има Дмитрий Горчев, писател и художник, член на Съюза на писателите в Санкт Петербург: „Веднъж в Петербург се организира тържествен концерт по повод някаква важна дата – ден на града ли, или нещо друго. На концерта присъства самата Валентина Ивановна и други забележителни хора. Съставът на изпълнителите на такива концерти не се беше сменял от дълги години: мускетарят Боярски с шапката, добрият доктор Розенбаум, къдравият композитор Корнелюк, възрастната, но както винаги добра Людмила Сенчина, както и безмъртната Едита Пиеха (понякога с внука си) и Едуард Хил. Изобщо, всичко налично.
И изведнъж на сцената излиза композиторът Каравайчук... Ако можете да си представите най-лошия характер, който може да съществува, характерът на композитора Каравайчук е още по-лош. Той живее в малко стайче, в което едва се побира роялът. На този роял той яде, на него и спи. Когато го канят да свири някъде, той сваля от възглавницата единствената си никога непрана калъфка, за да я сложи на главата си по време на изпълнението.
Поканилият такъв човек на такова тържествено мероприятие вероятно е понесъл впоследствие най-сурово и напълно заслужено наказание. Това беше акт на най-чисто и неприкрито вредителство. При Сталин за подобни работи като цяло разстрелваха.
Та, излиза, значи, този композитор Кравайчук на микрофона и казва с невъобразимо противния си стържещ глас: „Скъпи приятели! Всичко, което слушахте тук, беше страшен боклук. За онези, които мислят, че им се е счуло, ще повторя: бо-клук. А сега ще слушаме музика!“ И в мъртвешката тишина, в която дори Валентина Ивановна не изпищя, композиторът Каравайчук седна зад рояла, надяна калъфката на главата си и засвири нещо вълшебно...“
Олег Николаевич е роден на 27 декември 1927 г. в Киев. Майка му е пианистка, баща му е цигулар. Бъдещият композитор чува първите акорди още в люлката. И вероятно от този момент музиката остава в него завинаги. Започва да композира още четиригодишен. Казва на баща си, че вътре в себе си чува музика, а баща му казва: „Ще станеш композитор“.
В началото на 30-те години семейството пристига в Ленинград. Бащата постъпва на работа в „Ленфилм“. Петгодишният Олег е записан в музикалното училище, а на девет вече излиза със собствената си творба „Люлчина песен“ в Голямата зала на Московската консерватория.
После идват война, евакуация със семейството в Ташкент и срещи, които, извън всякакво съмнение, създават благодатна почва за неговия гений. Гледа великия Соломон Михоелс в „Крал Лир“, а сцената, в която обезумелият Лир се сражава с вятъра, става предобраз на последвалия негов живот.
След завръщането си в Ленинград, Кравайчук продължава занятията си в Консерваторията, но скоро се разочарова от педагозите и престава да ходи в часовете по пиано. „Почнаха да ме режат, поправят. Разбрах, че това не съответства на движенията на моите форми и си тръгнах“. Разбрах, че съм сам за себе си. Пушкин е бил прав, че истински абсолютният в изкуството не може да бъде учен. Защото този абсолют е абсолютно единствен. Ако някой ще ме съветва, аз няма да мина нито по своя път, нито по неговия.“
Той се отказва от всички преподаватели, дори от великия Шостакович, който упорито го вика при себе си. Признава за свой учител единствено Светослав Рихтер, който го разбирал във всеки такт.
„При него съчинявах музика по зададените от него теми. Даваше ми доста страшни теми – опитай! Аз съчинявах, а той казваше: „Боже, великите композитори са мислели по пет години, а ти – веднага... Даже от сън да те вдигнат, или дори от гроба, няма как да е лошо.“ Така ми казваше, това бяха точните думи.“
Каравайчук композира винаги на инструмента си, без никакво прекъсване, и едва след това записва. „Аз просто свиря и свиря за себе си. Не импровизирам, веднага правя цялото <...> Свиря, например, отначало някаква моя музика, след това влиза Чайковски, след това Вагнер, но никой не ги разпознава, защото това е мелодия от небесата. Оправяш се с три глави, живееш едновременно като триглав човек. Това е истинска приказка!“
Всичко човешко му е чуждо. Никой не го е виждал да яде, да пие. Живее в самота. Нарича себе си последния девственик в Русия. Няма нито телевизор, нито радио, нито телефон. Той се е освободил от любов, семейство, пари, кариера. Важна му е само празнотата. Великата празнота, от която се ражда музиката. Но понякога на това вечно момче му се приисква да живее като всички хора. Разбира се, в неговата си тоналност. И вероятно заради това животът му е обграден от истории, коя от коя по-фантастични.
Седемгодишен той изпълнява на концерт сонатата си „В прослава на Сталин“. Присъстващият на концерта Вожд на народите е развълнуван, погалва момченцето по главата и му подарява бял роял. Роялът е доставен с камион едва ли не лично от Калинин.
На приемните изпити в Консерваторията Каравайчук изпълнява собствено съчинение, представяйки го за Бах, а комисията не се усъмнява. На дипломните концерти отказва изобщо да свири, защото не му харесват „лицата на слушателите“. Естествено, недолюбват го, макар че по-скоро просто му завиждат.
„Постъпих във филхармонията на стаж като диригент. Трябваше да дирижирам Петата симфония на Бетовен. И се приближавам към Мравински: „Евгений Александрович, правилно ли вземам такт?“, и показвам с ръка. Евгений Александрович подскача, сяда на фотьойла и казва: „Щом така чувстваш ритъма, целият ти живот е пропилян.“ На следващия ден музикантите ми казаха: „Тебе те махнаха от списъка за прием.“ Какво направи той? Отне ме от хората, които щяха да имат възможност да ме слушат. Аз нищо не изгубих. Написах много неща. Ами публиката? Ами времето? Помислете, какво направихте? Лишихте се от мен! И какво, по-добре ли стана?“
За абсолютния гений признанието на публиката не е важно. За такива като Каравайчук не е хубаво да са известни. Те са извън времето, извън пространството, те живеят със самата същност на творчеството. И е добре, ако се намери проводник, който да запознае света с гения. Такъв проводник за Каравайчук става Агния Барто.
В началото на 50-те години Барто написва сценария за филма „Альоша Птицин изгражда характера си“. Бащата на Каравайчук, който е музикален редактор в „Ленфилм“, казва на сина си, че „Барто е взискателна бабка, която бракува композиторите един след друг“. Олег Николаевич сяда на рояла и веднага съчинява музика по стихотворението „Ние сме московчани, ние сме млади московчани“. Бащата намира адреса на Барто и още на следващия ден Каравайчук звъни на вратата на москорския ѝ апартамент.
Барто много харесва музиката и веднага се обажда в Ленинград с искане Каравайчук да бъде одобрен. Но директорът на „Ленфилм“ категорично ѝ отказва. В крайна сметка се споразумяват за началник, който да го ръководи. Барто пита Каравайчук с кого от композиторите иска да работи и той посочва Моисей Вайнберг. От този ден музиката на Каравайчук започва своя живот в киното.
От 1953 г. и до края на 1990-те години той написва музиката за близо 150 документални и игрални филми. „Двама капитани“, „Мама се омъжи“, „Черната кокошка“, „Разораната целина“, „Градът на майсторите“, „Дълго изпращане“, „Драма от отминал живот“, „Чужди писма“, „Женитба“, „Принцът и просякът“... Работи с Иля Авербах, Александър Иванов, Виталий Мелников, Кира Муратова, Сергей Параджанов, Пьотр Тодоровски, Йосиф Хейфиц, Василий Шукшин... Пише музика към спектакли на Ефрос, Голиков и Могучий.
Музиковедът Наталия Рябчикова казва за него: „Олег Каравайчук е един от малцината композитори, чиято кариера покрива различните етапи на съветското кино. От късната сталинска кинематография до постсъветската. И това са напълно различни периоди“.
А актьорът, музикант и диригент Марк Пекарски смята, че „Каравайчук е луд гений. Което всъщност е едно и също. Той може да озвучи зимата, лятото, състоянието на душата и всичко друго, защото има удивително усещане за звука.“
В последните му години Олег Николаевич можеше да бъде чут в музея на Бродски, където много рядко даваше концерти-импровизации. Публиката седеше като хипнотизирана, без да сваля очи от момчето-старец с калъфката на главата. Той можеше да свири легнал на стола или на рояла. Можеше да свири с калъфката на главата. Свиреше небрежно, неравно, някак хаотично удряше клавишите със слабите си ръце, но всеки път се случваше някакво чудо. А понякога сваляше калъфката от главата си и говореше с висок и тънък глас, помагайки си с красиво ръкомахане на тънките си ръце: „Аз не излизам от отчаянието. Свикнал съм с него. Такова отчаяние, каквото дори не можете да си представите. И освен хора като мен, не мисля, че някой друг познаава такова отчаяние. Може би аз съм единственият в нашата галактика. Добре ми е, когато се прибера в колибата си, залостя се, не пускам никого да влиза, сядам и композирам. Това е. Повече от това не ми трябва. Затова отчаянието е всичко за мен".
Той е единственият, на когото директорът на Ермитажа Пиотровски позволява да свири на рояла на Николай II. Роялът бе красив, изписан, но напълно разстроен. Олег Николаевич небрежно отпусна ръцете си върху клавишите, и роялът се преобрази. В залата влетя стихията на музиката. Концертът продължи шест часа. Без прекъсване. Нито един зрител не си излезе.
Олег Николаевич почина на 13 юни 2016 година. Погребан е в гробището на Комарово. Много музиканти плачеха и казваха: „Отиде си последният гений. Свърши една епоха.“ Местните жители въздишаха: „Без него Комарово вече не е същото.“ Но градският луд лежеше в гроба с усмивка на лице. Беше отишъл в щастието, във вечната наслада на музиката.
Талантливият човек е този, който има мъничко повече от другите. Но кой е геният? Този, който твори, разрушавайки каноните. Който композира, без да се подчинява на времето. Когато слушам музиката на Каравайчук, ми се струва, че слушам нещо необятно, космическо, струва ми се, че слушам живота на Вселената.
Превод за "Гласове" Екатерина Грънчарова
