- 10 Sep 2020
- 120
- 0
Съпротива при триене„Дом“ и „Блус под земята“ на Веселин Димов настойчиво говорят за премълчаванотоИскрата в „Дом“ и „Блус под земята“, двата последни спектакъла на Веселин Димов, се получава главно от съпротивата при триене. Триене между общата нагласа в театъра да се търси проветряване на главата от мисли, от една страна, и текстовете на австрийците Феликс Митерер и Петер Хандке.
<p>И двата са болезнени монолози, които изкрещяват на висок глас премълчаваното, темите табу, хапещите въпроси. В „Дом“ (по пиесата „Сибир“ на Митерер, играе се на 28 април, „Сфумато“) възрастен мъж, натирен от роднините си в старчески дом, се опитва да съхрани последните остатъци достойнство в среда, където хората са третирани като зъбчати колелца от един изрядно работещ, но бездушен механизъм. („Това е второто ми депортиране! (...) Моето второ депортиране в този живот. Първото беше в Сибир! (...) Като военнопленник. Второто е в този дом! (...) Също някакъв Сибир!“)</p>
<p>В „Блус под земята“ (16 април, Младежки театър) вътрешният глас на пътник в метрото полемира с апатията и скудоумието на околните между първата и последната спирка. („И пак вие. И пак аз трябва да бъда заедно с вас. По дяволите. Колко жалко. За проклетия сте неизбежни. Освободете ме от възможността да ви гледам. Вие няма какво да търсите на земята, а също и под земята“.)</p>
<p>Съпротива на триене съществува и в присъствието на самотния актьор върху сцената. Мъчителното придвижване на Иван Несторов, крепящ се върху патерици в клаустрофобичното пространство на „Дом“ (сценография Венелин Шурелов), прави физически осезаема болката на думите. Трескавото мятане на Александър Митрев между гъсто насядалите пътници в метрото прилича на битка за глътка въздух. (Най-голямото достойнство на този спектакъл е визуалното решение на Антоанета Костова и Иван Николов: изображенията на предварително заснети статисти се прожектират върху два прозрачни екрана, създавайки илюзията за триизмерни холограми.)</p>
<p>Съпротива при триене има и в самото съществуване на тези спектакли в театралния ни контекст. Двата независими проекта на Веселин Димов се носят срещу пълноводния мейнстрийм на откровено комерсиалните представления по субсидираните от държавата сцени. Обратно на логиката, вместо да преследват касов успех, „Дом“ и „Блус под земята“ настояват да говорят за онова, за което никой репертоарен театър не би посмял да надигне глас от страх да не отегчи или обремени публиката си.</p>
<p>------------------------------------------------------------------------</p>
<p><strong>Веселин Димов: Никъде не е казано, че трябва да бъде лесно</strong></p>
<p>Режисьорът Веселин Димов за най-новата си постановка „Дом“, за личната и професионална отговорност в театъра и за шкафчето с бъдещи спектакли<br /><br />В обучението му в Театралната академия има тригодишно прекъсване. Отначало е в класа по театрална режисура на Стоян Камбарев с асистенти Галин Стоев и Теди Москов, но получава магистърска степен при проф. Красимир Спасов. В паузата работи в Англия и Франция, заседява се за известно време в Австрия и пътува до Индия. Роден е в София през 1976 г., а дебютът му на професионална сцена е през 2003 г. – мултимедийният спектакъл „Момо“ от Михаел Енде (ДТ – Варна). Сега така се казва неговата театрална компания, чрез която продуцира своите спектакли. Най-новият от тях е „Дом“ по пиесата „Сибир“ на Феликс Митерер, моноспектакъл на Иван Несторов на сцена Underground, „Сфумато“.<br /><br /><strong>По време на работата си с Иван Несторов в „Дом” сте преминали през сблъсък и на естетическо, и на професионално, и на поколенческо ниво. Защо държахте да работите точно с този актьор? Не беше ли възможно някой по-млад негов колега да влезе в ролята на 80-годишния Шуле?</strong><br /></p>
<p>Мисля, че сблъсъците ни бяха също и много позитивни, в рамките на възможното уважение и с аргументи, а не с епитети. И преди смятах, и сега продължавам да мисля, че Иван Несторов е изключително подходящ за ролята не само като възраст и физически характеристики, но и като темперамент, европейско излъчване, култура на поведение, жизнен опит, актьорски умения и др. Знаехме, че текстът, с който сме се захванали, е важен, значим и че трябва да бъде чут и видян, това ни помагаше в трудните моменти. Пък и никъде не е казано, че трябва да бъде лесно. Това са нормални неща при театъра, особено при голяма разлика във възрастта на авторите на спектакъла.<br />Относно по-млад актьор, мислих си за това в един момент, когато Иван имаше здравословни проблеми. Сетих се само за един по-млад актьор, който би се справил с преобразяването – Валентин Ганев. Той много хареса текста, но беше зает... Доволен съм, че работихме с Иван Несторов, той е прекрасен човек и актьор. Мисля, че взаимно се обогатихме.<br /><br /><strong>Има ли нещо в днешния ни театрален пейзаж, с което категорично не сте съгласен? Усещате ли съпротива, когато се опитвате да се впишете в него като режисьор?</strong></p>
<p>Има. Ако обаче отговоря директно на въпроса, ще излезе, че аз съм встрани от този пейзаж, което не би било вярно. Нещата, които ме дистанцират от театралния ни пейзаж, в политически план са липсата на стратегия в държавата за театър и култура и което е по-лошо – липсата на желание за намиране на такава стратегия. Тегне една апатия, инертност, ниско самочувствие, а в международен план – липсата на достатъчно комуникация и събития в театралния ни живот, където артистите да се срещат помежду си и с публиката си, да се опознаят и омагьосват взаимно… Съсловието ни е фрагментирано, всеки се бори сам и постепенно свиква да си поставя ниски цели, между поколенията с малки изключения е пропаст... Заради всичките тези неща решихме да създадем с група приятели Асоциацията за свободен театър – за да помогнем на себе си и на тези, които идват след нас, да създадем по-позитивна и шарена версия на пейзажа.<br /><br /><strong>Чувствате ли се адекватен на европейския театрален процес в момента?</strong></p>
<p>Кой европейски театрален процес? Може би имате предвид естетическия, който налагат утвърдените европейски режисьори и трупи? Или пък организационният процес на европейския театър? По отношение на организацията, финансирането, пътуванията се чувствам тотално неадекватен като всички, които се занимават с театър тук; в естетическо и професионално отношение – ту да, ту не. В нашата професия се напредва с практиката, възхитен съм от постиженията на някои европейски режисьори и трупи, но мисля, че ако ние си създадем същите условия и дух, не бихме отстъпвали с нищо. Ако... Нещата са свързани – артисти, публика, медии, организационен процес, финансиране… Ако всички не се съгласят да потеглят в една посока, още дълго ще се чувстваме неадекватни и в сянка спрямо колегите си в Европа, а българските режисьори ще отиват да работят в чужбина, защото там се чувстват по-оценени и адекватни. <br /><br /><strong>Собствена продуцентска компания ли е единственият полезен ход на един млад театрален режисьор да работи днес?</strong></p>
<p>За мен е най-достойният, най-свободният, най-отговорният и най-трудният. Когато има собствено театрално сдружение или компания, младият режисьор поема лична отговорност за това, което му се случва, не може да се оправдава с апатията в държавата или с липсата на културна политика, а започва сам и с приятели да случва реалността си – сам избира какво да прави, с кого и как, научава се да бъде инициативен, буден, търсещ. Става мултифункционален – пише проекти, занимава се с банки, организация, срещи и преговори, мотивира другите, твори, лепи плакати, къса билети, търси публика – изобщо устройва си един интересен, интензивен и недобре платен живот, в който комбинира функциите на продуцента, драматурга, асистент-режисьора, театър-майстора, разпределителя, счетоводителя и др.<br />Да, аз мисля, че това е най-полезният ход, и то не само за младия режисьор, но и за театъра като цяло – ще влезе свеж полъх, ще се изпълни с шарени, рошави, смели, различни и искрени представления. За целта е необходимо да се поеме публичен ангажимент към независимата сцена – културен, политически, артистичен, финансов, медиен ангажимент. Само това – плюс да заработи поне малко законът за меценатите и спонсорите, нищо друго... Всичко друго си го има или ще си дойде.</p>
<p><strong>Какъв тип драматургия ви е интересна? Кое е първият стимул да започнете нов спектакъл?</strong></p>
<p>Интересува ме нестандартната драматургия. Най-често пиеси, които трудно се поставят. На границата на театъра с други изкуства. Не знам защо, така се случва. До този момент съм работил предимно по текстове на автори, с които съм усещал духовна връзка, а пък театралите в България избягват – като Петер Хандке, Даниил Хармс, Елфриде Йелинек, Михаел Енде, Феликс Митерер.<br />Първият ми стимул да започна най-често е пространството, идва ми идея за него и ако тази идея започне да привлича и други към себе си, отвътре нещо почне да ми трепери от радост и възбуда, разбирам, че съм оплоден и започва пътешествие... Иначе трудно намирам текстове, които да ми харесат. Има и такива, които ми харесват, но не ми е хрумнала идея как да станат. Тях си ги снимам и ги пазя в едно шкафче.<br /><br /><strong>Върви ли ви „разговорът” с публиката? В кой от спектаклите си най-ясно усетихте, че вие и зрителите сте на една вълна?</strong></p>
<p>Да, „разговорът” с публиката е интересно нещо. Присъствам винаги на своите представления, когато съм в България. Сякаш с опита напредва и комуникацията. В последното представление, „Дом“, усещам най-силен интерес от страна на публиката. В предишното – „Блус под земята“, имам чувството, че малко претоварихме вниманието на зрителя с ироничния текст и накрая, когато са най-важните и разтърсващи текстове, чуваемостта на зрителя, струва ми се, не е на очакваното от мен ниво. Но често моето усещане и реакцията на публиката не съвпадат. Например две представления, които според мен не бяха много сполучливи – “Дуел” и “Обругаване на публиката”, се радваха на добър и сравнително дълъг интерес. Други две пък, които бяха много лични и за мен успешни – “Победата на Мишин” и “Смъртта и момичето”, имаха по-трудна и кратка комуникация с публиката.<br /><br /><strong>Какво ви дава Асоциацията за свободен театър? А вие на нея?</strong></p>
<p>Дава ми среда, общност, контекст, приятели, революционен дух, вяра... Аз какво й давам? Опита си от 7 години работа с независими проекти, опита ми от една стара и неуспешна акция за промяна от 2002 г., оптимизма си, песимизма си, способността си да изслушвам, контактите си, приятелството си.<br /><br /><strong>С какво ви промени Индия?</strong></p>
<p>С много неща. Видях ограниченията на ума си, влюбих се в това, което е отвъд ума, научих се на отпускане, неутралност, научих се да бъда гледан, да се доверявам, показа ми се гледната точка, от която всичко е окей, такова, каквото е, и няма нужда да се дърпа тревата напролет, за да расте.</p>
<p><strong>Планирате следващия си проект за октомври тази година. Това просто оптимизъм ли е или добре разчетен бизнес план?</strong></p>
<p>Този проект трябва да излезе през октомври, но започвам да репетирам след седмица. Това ще бъде копродукция между Младежкия театър и Театрална компания „Момо” и е по пиесата “Фрида” от Саня Домазет. Ще бъде мултимедиен спектакъл, вдъхновен от живота и картините на мексиканската художничка Фрида Кало. Той е резултат от почти тригодишните ми усилия да намеря театър, в който да се реализира този проект.</p>
<p><strong><em>С Веселин Димов разговаеря Анелия Янева</em></strong></p>
