На тях все още им пука - 2

<p>&nbsp;Дали през този период просто не е имало толкова изявени таланти, или пък към дарбата е липсвал задължителният упорит характер, нужен, за да се справят с неблагоприятната и често враждебна среда &ndash; уморени или цинични директори на театри, незаинтересовани, неталантливи и надменни към дебютантите актьори, мизерна материална база и нулев ефект от успешен спектакъл в публичното пространство и върху по-нататъшната им кариера. Най-вероятно причината е комбинация от всички тези фактори, както и от факта, че театърът вече не предизвиква обществено внимание в България, в него не се случват значимите и важни за обществото естетически събития и като резултат не привлича с такава сила най-талантливите и интелигентните, които да го направят своя съдба въпреки ниския социален статус, с която театралните професии се сдобиха.<br />Заради така очертаната картинка, на критиците много им се иска да открият нови имена, да изнамерят нови явления в режисурата и да ги обединят по общи белези в &bdquo;поколение&rdquo; и всичко това да отвори някаква светлина в тунела. От скорошните си обикаляния из страната по повод селекцията на Фестивала на малките театрални форми във Враца не бих могъл да си извадя подобни изводи. Напротив, положението ми се стори по-мрачно от всякога, а безнадеждността на огромните усилия, които някои трупи полагат, за да има в града им някакъв вид театър, е повече от потискаща.</p> <p>Но не заради печалния си фон ме очарова спектакълът на Сливенския театър Железният светилник (Любовта на Катерина). Във всеки контекст той би изглеждал също толкова сериозно построен, стилен и разкриващ въображение. И би вълнувал. Качествата му се подчертават от обстоятелството, че изцяло младият актьорски състав е много убедителен, а това се случва толкова рядко. В играта на нито един от четиримата актьори няма следа от аматьорски фалш или така характерната за скоро завършилите НАТФИЗ външна характерност, изградена на етюден принцип. Всички те живеят на сцената и в ролите си, може би защото режисьорът Стайко Мурджев не само ги е водил през преживяванията на героите, а им е предложил автентичен живот, който в тетралогията на Талев има пред- и следистория. Синът на Султана Лазар Глаушев (Августин Демерджиев), който е с резоньорско участие в трагичната любовна история на сестра си Катерина (Таня Йорговa), тук е пълнокръвен персонаж със собствена биография, която излиза извън рамките на действието. Той е човекът, който винаги постъпва правилно и на когото винаги се случват правилните неща в живота. Приел съдбата си и ролята, която му е отредила, той е изкушен от свободата на Рафе, заразен е от енергията, която той излъчва. По същия начин са привлечени не само Катерина, но и майка й Султана (Вяра Начева), представителка на религиозния консерватизъм. Тук обаче клишето на силната жена, която управлява дома си с желязна ръка, е разбито, защото Султана е показана като жертва на страховете си. Сблъсъкът с Рафе е вътрешен конфликт за нея &ndash; той й напомня с различността си собствения й съпруг и собственото й неподчинение на условностите на малката общност, като се е омъжила за човек от село. По този начин Рафе я изправя срещу непълноценността на сегашното й съществуване, на това, в което се е превърнала, следвайки нормите и страхувайки се от всякакво нарушение.</p> <p>Оригиналният сценарий на Стайко Мурджев включва много детайли, прибавени от него към Талевата история. Всички те обаче се вписват съвсем органично и като образност, и като език в класическата творба на автора. Режисьорът нито я модернизира, нито я видоизменя по какъвто и да било начин, разбирайки, че е достатъчно да разкрие същността й, за да я актуализира. Колкото по-плътни и истинни са героите и отношенията между тях, толкова по-модерно звучи класиката. Това е най-отчетливо в образа на Рафе, който изговаря крайни и понякога брутални слова, но актьорът Ивайло Гандев успява да им придаде естествена дързост, вътрешно страдание, младежко лекомислие и убеденост в позицията си, така че конфликтът със Султана да не се превърне в схематично сблъскване на тези.</p> <p>Спектакълът е силно авторски и това го прави много личен за режисьора, който е и автор на сценичната среда. В чистата картина на представлението има няколко стола, правоъгълен трап с вода и прожекция на плуващи в небето облаци. Поетиката на спектакъла не се страхува от явни символи като разпилените по пода ябълки, с които Катерина неволно съблазнява Рафе, или дъжда от пера, които падат на земята. Тези знаци обаче се появяват първо в текста и придобиват друг, по-сложен смисъл в цялото, показвайки, че не търсенето на изключителни образи, а използването и функционирането им в постановката ги прави необикновени.</p> <p><strong>Стайко Мурджев </strong><em><strong>е роден на 9 май, 1984 г. в Смолян. Възпитаник е на школата на Юлия Огнянова и Емилия Ованесян. През 2004 г. е приет в НАТФИЗ, специалност режисура и организация на театралния процес в класа на проф. Снежина Танковска. Част е от The Leon Katz Rhodopi International Theatre Laboratory.<br />Дипломира се в режисьорския клас на Пламен Марков със спектакъла &bdquo;Пухеният&rdquo; от Мартин Макдона през 2009 г. и за същия е номиниран за &bdquo;Икар&rdquo; за режисьорски дебют. От 18 март &bdquo;Пухеният&rdquo; се играе в Модерен театър.</strong></em><br /><br /><br /><br /><br /></p>