Как откриваме вярата? Интервю на Уилям Бъкли-младши с Малкълм Магъридж - I част

<p>За период от 50 години той беше навсякъде, включително воювайки за своята родина по време на Втората световна война, и като редактор на списание &bdquo;Пънч&rdquo;. Ето защо, когато се отдаде на своя нов стремеж, той бързо се превърна в най-убедителния говорител на християнството в английскоговорещия свят.</p> <p>Тук аз правя забележката, че когато той се обърна против дявола, същият се превърна в малцинство. Удари часът на онова чувство у г-н Магъридж, което в последните години му казваше, че нещо липсва в неговия живот. Така той се обърна да търси Бога и Го намери &ndash; по своя си криволичещ, любознателен и характерен начин. Казвам &bdquo;намери Го&rdquo;, само защото, както самият той веднъж ми припомни думите на Блез Паскал, всеки, който е търсил Бога, Го е намерил.</p> <p>Невъзможно е да чуем целия един час от разговора в новата схема на &bdquo;Огневата линия&rdquo;, която ни ограничава до половин час &ndash; програмата ни беше разсъдливо орязана от своя продуцент г-н Стейбъл<strong>(вж. бележка 3)</strong>&nbsp; и аз мисля, че удовлетворението от нея отново ще е налице. Вероятно би било уместно при тези обстоятелства да пожелая на всички вас щастливи празнични дни и продуктивна нова година.</p> <p>Първият въпрос, който зададох на г-н Магъридж имаше отношение към онова, което се беше случило с него, за да го накара да се обърне към Бога и да намери своята вяра. Какво точно се случи и възможно ли е въобще да бъде описано онова, което се случи?</p> <p><strong>Г-н Магъридж: </strong>Знаете ли, този въпрос звучи като да е много лесен, но всъщност е труден за отговор. Разбира се, моите приятели евангелисти са винаги разочаровани, че не мога да възпроизведа нещо от типа на опита от пътя за Дамаск &ndash; нали знаете, да съм бил един човек и изведнъж да е станало така, че да съм се превърнал в съвсем друг. Аз обаче не мога да направя подобно нещо. Не беше това, което се случи с мен. При мен имаше разгръщане на едно просветление, пълно както със съмнения, така и с увереност &ndash; аз по-скоро вярвах в съмнението. Понякога е прието да се мисли, че това е антитезата на вярата, но аз мисля, че то е свързано с вярата &ndash; нещо, което на практика казва и св. Августин, нещо като &ndash; нали знаете &ndash; бетон, армиран с железни пръчки, които го правят по-силен.</p> <p><strong>Г-н Бъкли:</strong> Означава ли казаното, че съмнението е диалектическият приятел на вярата?</p> <p><strong>Г-н Магъридж:</strong> Може да се каже.</p> <p><strong>Г-н Бъкли:</strong> &hellip; че стимулира непрекъснатото допълнително изучаване на нещата, което ни кара да предполагаме, че всички &ndash; дори и светците &ndash; се съмняват?</p> <p><strong>Г-н Магъридж:</strong> Дори и да не се допуска, можем да сме абсолютно сигурни, че го правят, и аз съм напълно съгласен с това. Сред хората, които съм срещал на този свят, единствените, за които знам, че никога не са се съмнявали, са били материалистите и атеистите.</p> <p><strong>Г-н Бъкли:</strong> Но съмненията, които те изразяват, едва ли са богословски.</p> <p><strong>Г-н Магъридж: </strong>Мисля, че те изпитват някаква нелепа сигурност, че не съществува нищо трансцендентно за познаване, нали разбирате. За мен обаче съмнението винаги е било интегрална част от достигането до вярата, въпреки че както вече казах, не е имало някакъв драматичен момент, както при Паскал или Августин. Това е процес, който съм сигурен, че ще продължи до момента, вече доста наближил, в който аз ще си замина от този свят, а може дори да продължава и в следващия живот, при това по отношение на всичко онова, което знам. Да се съмняваш обаче е интегрална част от това да вярваш. И така, защо ме връхлетя този копнеж по вярата? Ако мога да посоча някаква причина, то тя ще е свързана с професията, която ние и двамата сме си избрали, а именно да наблюдаваме какво се случва по света и да се опитваме да го предадем и коментираме, защото това особено занимание дава много изострено чувство за явната илюзорност на човешките дела &ndash; на властта и на структурите, които хората конструират на основата на властта &ndash; което поражда остър, непреодолим копнеж за контакт с реалността. И така, в търсене на реалността ние пробваме това или онова, докато накрая стигаме до извода &ndash; впрочем твърде опростен &ndash; че реалността е тайнство.</p> <p><strong>Г-н Бъкли:</strong> Дори така да е, защо това тайнство ви отведе към християнската вяра?</p> <p><strong>Г-н Магъридж:</strong> Защото води към Бога. Да го кажем съвсем простичко, тайнството е Бог и аз мисля, че най-добре това е изразено в една от любимите ми книги &ndash; сигурен съм, че е и вие я познавате: Облакът на незнанието. Тайнството е тогава, когато усещаш облака на незнанието &ndash; облак, който постепенно започваш да познаваш, и се оказва, че това, което започваш да познаваш, е Бог. Това именно беше за мен началото на вярата.</p> <p><strong>Г-н Бъкли: </strong>Неформалното християнско учение обаче предполага благодат, а вие сякаш описахте един чисто дедуктивен процес.</p> <p><strong>Г-н Магъридж:</strong> Не, не е така, защото без&hellip; Дедуктивният процес е средството, а вярата е движещата сила, която те води дотам.</p> <p><strong>Г-н Бъкли: </strong>С други думи, ако като наблюдател вие престанете да наблюдавате, то това означава, че при вас вече я няма движещата сила на благодатта.</p> <p><strong>Г-н Магъридж:</strong> Абсолютно вярно. Точно това е благодатта. Тя е точно като&hellip; Бил, това е точно като да се влюбиш. Виждаш някакво друго човешко същество и по някаква изключителна причина изпитваш радост, захласваш се по този човек. Движещата сила обаче, която ти дава възможност да го изразиш, която въобще прави възможно това да се случи в живота ти, е любовта. Без нея чувството е нищо, то просто отминава. Същото е с търсенето на реалността, но движещата сила там е вярата. Всъщност много е трудно това да бъде определено.</p> <p><strong>Г-н Бъкли: </strong>Защо тогава учените, които се отдават на своите изследвания с не по-малко хъс, отколкото журналистите на търсенето на истината, в голямата си част не се натъкват на това тайнство?</p> <p><strong>Г-н Магъридж:</strong> Най-великите от тях го правят &ndash; Айнщайн, Уайтхед и други като тях. Най-значимите имена в науката се натъкват на него, и то по все същата причина: че знанието, до което достигат с помощта на своите изследвания, е дотолкова ограничено, дотолкова крехко и непълно, че и те са принудени да открият някакъв абсолют.</p> <p><strong>Г-н Бъкли:</strong> Думата тайнство обаче е силно презирана от скептиците като твърде лесен начин за обясняване на някои от ужасяващите, от излизащите вън от рамките на нормалното, агонии в нашата история, като например в по-общ план Холокоста или в по-частен &ndash; шестгодишното момиченце, което умира от левкемия. Не подхранват ли подобни аномалии повече скептицизма, отколкото някакъв божествен порядък?</p> <p><strong>Г-н Магъридж: </strong>Не смятам, че подхранват скептицизма. Напротив &ndash; бих казал, че всъщност засилват лековерието. Това, което те правят, е, че поставят дилема &ndash; дилема, на която разумът не може да даде отговор.</p> <p><strong>Г-н Бъкли:</strong> Да.</p> <p><strong>Г-н Магъридж:</strong> А ние можем да открием този отговор само чрез онова, което се нарича мистицизъм или всъщност, което Блейк нарича въображение, което е изкуство.</p> <p><strong>Г-н Бъкли:</strong> А какво всъщност разбира Блейк под въображение?</p> <p><strong>Г-н Магъридж:</strong> За да го кажа с един от любимите ми негови изрази, който много пасва на средата, в която работим, &bdquo;винаги ще вярват на лъжата онези, които гледат със, а не през окото&rdquo;. Под въображение той има предвид именно &bdquo;през&rdquo; окото &ndash; не просто да бъдат виждани нещата, а да бъде виждан техният смисъл.</p> <p><strong>Г-н Бъкли:</strong> Но как &bdquo;през окото&rdquo; Блейк би видял смисъл в събитие като това, което споменахме по-горе &ndash; смъртта на шестгодишното дете?</p> <p><strong>Г-н Магъридж:</strong> Като вникне в него&hellip; Има някои негови строфи, които не мога да цитирам по памет, но точно тази мога: &bdquo;Изящната дреха за божествената душа се тъче от радост и тъга&rdquo;. С други думи, страданието, скръбта, разочарованието, поражението &ndash; всички те са неделими части от драмата на човешкото съществуване и без тях просто не би имало драма. Нека ви кажа една простичка притча, върху която често се замислям. Съвсем обикновена, направо простовата женица гледала пиесата &bdquo;Крал Лир&rdquo; и била потресена от толкова многото унижения и страдания, които бедният човечец трябвало да понесе. Ето защо, когато срещнала в отвъдния свят Шекспир, тя му казала: &bdquo;Колко чудовищно е това! Да карате бедния човечец да преминава през всичко това!&rdquo;. На което Шекспир ѝ отговорил: &bdquo;Да, изцяло съм съгласен с вас. Беше много мъчително и можех да направя така, че той да получи успокоително още в края на Първо действие, но така, госпожо, нямаше да има никаква пиеса&rdquo;.</p> <p><strong>Г-н Бъкли:</strong> Ясно.</p> <p><strong>Г-н Магъридж:</strong> Разбирате ли?</p> <p><strong>Г-н Бъкли: </strong>Да, разбирам какво имате предвид. От друга страна, не съм сигурен дали пред това да преминава през Второ и Трето действие самият крал Лир не би предпочел въобще да нямаше пиеса.</p> <p><strong>Г-н Магъридж: </strong>В такъв случай обаче той щеше да бъде просто един страхливец. Пък и разбира се, в действителност той е трябвало да премине през тези страдания, за да разбере защо е било необходимо съществуването на пиесата. И разбира се, тази негова изумителна реч, една от любимите ми в цялото творчество на Шекспир, знаете я &ndash; когато той казва на Корделия: &bdquo;Да вървим в затвора! &hellip; там &hellip; ще търсим ключа към битието&rdquo;<strong>(вж. бележка 4)</strong>. Красива фраза, нали? Тя дава израз точно на това, което имам предвид. Това нещастие е трябвало да се случи и разбира се, именно това е причината, поради която западноевропеецът е така завладяващо привлечен от християнската вяра и от Христос &ndash; точно защото това е централната точка: Кръстът. Има още една притча, върху която често мисля. Когато св. Павел поставя началото на пътешествията си, той се съветва с някаква публична личност: &bdquo;Захващам се с тази кампания, искам да проповядвам това Евангелие&rdquo;. А човекът му казва: &bdquo;Е, добре, но ще имаш нужда от някакъв символ. Ти трябва да имаш свой разпознаваем образ. Някакъв опознавателен знак на твоята вяра&rdquo;. На което Павел отговаря: &bdquo;Имам един такъв. Имам този кръст&rdquo;. Тогава общественикът се засмива: &bdquo;Не можеш да популяризираш подобно нещо. Това е пълна лудост&rdquo;. Само че се оказва точно обратното: точно този символ на страданието продължава да работи векове наред, изваждайки на бял свят всички творчески способности на хората, цялата им любов и безкористност. И аз мисля, че ето тук е сърцевината на нещата. Разбира се, това е, което сме загубили, това е причината, поради която вярата отслабва &ndash; защото не можем да приемем истината, че не сме в състояние да научим нищо. И като възрастен човек, Бил, ти знаеш, че &ndash; оглеждайки се назад в нечий живот &ndash; това е едно от нещата, които ни правят най-силно впечатление. Нито успехът, нито щастието, нито каквото и да било друго от този тип. Единственото, което учи човека на смисъла на живота &ndash; на радостта от разбирането, на радостта от влизането в контакт с онова, което тя всъщност обозначава &ndash; е страданието, нещастието.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Г-н Бъкли:</strong> Тук бихте могли да припомните заключителните пасажи от Животът на св. Франциск, където Честъртън отбелязва, че &ndash; независимо от мъченията, които той е преживявал, независимо от техните причини &ndash; тогава, когато животът му е отивал към края си, единственото, което са знаели за него, е било, че умира един щастлив човек. И тук парадоксът изглежда се състои в това, че на хората им е по-лесно сами да страдат опитно, отколкото да наблюдават чуждото страдание (на мен самия на два пъти ми се е случвало да виждам с очите си хора, страдащи до агонизиране, които обаче душевно са напълно спокойни).</p> <p><strong>Г-н Магъридж: </strong>Разбира се, сигурен съм, че това е така. На първо място, според мен, защото в нас съществува един елемент, който почти можем да наречем приличие и който ни казва: &bdquo;Добре, не трябваше да изстрадвам всичкото това и следователно то едва ли ми е подобавало, така че да взема да го приема като благословение&rdquo;.</p> <p><strong>Г-н Бъкли:</strong> Да.</p> <p><strong>Г-н Магъридж:</strong> Това обаче, разбира се, би елиминирало общоприетата идея за кръста. На практика тя ни се демонстрира по всяко време и във всяка епоха и аз мисля, че в наше време това беше демонстрирано по най-удивителен начин от Солженицин и останалите герои от съветските трудови лагери. Всички те &ndash; имам предвид онези, които по този начин са достигнали до духовното разбиране &ndash; казват едно и също, а именно че там са научили, че точно благодарение на нещастието може да бъде видяна реалността и че следователно, както самият Солженицин пише в книгата си за ГУЛаг, &bdquo;трудовият лагер заслужава моята благодарност за това, че донесе в живота ми светлината, която в противен случай щях да съм загубил&rdquo;.</p> <p><strong>Г-н Бъкли:</strong> Така е, но все пак едва ли бихте аплодирали един редукционизъм по този пункт, а именно че Сталин е бил някакъв Божи пророк.</p> <p><strong>Г-н Магъридж:</strong> Не, но може да е бил Божият инструмент. И в действителност той е бил точно такъв, тъй като в историята никой не може да действа по друг начин, освен като Божи инструмент, защото историята е сценарий, писан от Бога, и частите на този сценарий &ndash; всички части на този сценарий &ndash; са необходими точно колкото необходим е бил и Юда в историята на Въплъщението.</p> <p><strong>Г-н Бъкли: </strong>Ако обаче се задоволим с подобен тип детерминизъм, ние лишаваме тази драма от онази спонтанност, която ни е показана например от Крал Лир, не е ли така?</p> <p><strong>Г-н Магъридж: </strong>Работата обаче е там, че това не е&hellip;</p> <p><strong>Г-н Бъкли:</strong> Как разглеждате вие този парадокс?</p> <p><strong>Г-н Магъридж:</strong> Това е детерминизъм вътре в&hellip; Искам да кажа, че това е свобода в контекста на Божията воля, което не е същото като детерминизма. Нашият живот е преминаване през една драма, която е Божия, и следователно всичко, което се случва с нас, представлява в известна степен Божия воля. Ние сме участници в разкриването на Божията воля. Да си представим, че това е вярно например сега, когато така наречената от нас западна цивилизация изтлява в своя колапс, което смятам за твърде вероятно. Ако го разтълкувате в рамките на чисто човешката историческа терминология, това би било явна катастрофа. Така че и вие, и аз ще трябва да се бием в гърдите и да казваме, че сме живели само за да видим края на всичко, което ние&hellip;</p> <p><strong>Г-н Бъкли:</strong> Е, не съвсем на всичко, тъй като ние знаем, че портите адови няма да надделеят.</p> <p><strong>Г-н Магъридж:</strong> Това е вярно, но също така е вярно, че &ndash; говорейки исторически &ndash; идва краят на онова, което обичаме.</p> <p><strong><span style="text-decoration: underline;">БЕЛЕЖКИ:</span></strong></p> <p>&nbsp;<strong>1. </strong>William Frank Buckley, Jr. (1925&ndash;2008) &ndash; американски писател и политически наблюдател, колумнист, основател на дясно-консервативното списание &bdquo;National Review&rdquo; и водещ на телевизионната програма &bdquo;Firing Line&rdquo; от 1966 до 1999 г. (бел. прев.).<br /><br /><strong>2.</strong> Public Broadcasting Service &ndash; американска некомерсиална телевизия (бел. прев.).<br />&nbsp;<br /><strong>3.</strong> Warren Steibel (1925&ndash;2002) &ndash; продуцент и режисьор, работил за предаването &bdquo;Firing Line&rdquo; от 1966 г. до последното му излъчване през 1999 г. (бел. прев.).<br />&nbsp;<br /><strong>4. </strong>По превода на Валери Петров в: Шекспир, У. Избрани трагедии, София: &bdquo;Народна култура&rdquo;, 1983, с. 620 (бел. прев.).</p> <p>&nbsp;</p> <p><em><strong>Очаквайте продължение...</strong></em></p> <p><strong>Превод: Борис Маринов</strong></p>