Кадифената философска революция

<strong>Представителен за Запада беше Франсис Фукуяма и неговата идея, която предизвика сензация &ndash; че историята е стигнала до края си. Но хората на Изток разбираха, че това е далеч от истината.</strong> <p>По-малко от месец след падането на стената аз бях държал една реч пред канцлера Кол и цвета на Федерална Република Германия, в чест на чехословашкия дисидент Вацлав Хавел, който тъкмо получаваше престижната Награда за мир на Франкфуртския панаир на книгата, макар и все още да беше затворник в собствената си страна. Нарекох речта &bdquo;Да напуснеш комунизма означава да навлезеш в историята&ldquo; &ndash; и това беше именно гледището на ония, които току-що се появяваха иззад желязната завеса.<br /><br />Объркването на Запада се породи преди всичко защото той не беше подготвен за едно толкова фундаментално преобръщане на следвоенната геополитика. През четирите десетилетия на идеологическа конфронтация, теоретиците и журналистите непрекъснато бяха спорили по въпроса как едно общество би трябвало да премине от капитализъм към социализъм. Нямаше обаче изследвания в обратната посока &ndash; тоест върху прехода от социализъм към капитализъм &ndash; освен няколко неясни студии, най-вече в Полша, засягащи възможността за въвеждане на елементи от свободния пазар в комунистическото общество. Както беше отбелязал философът Жозеп Рамонеда, целият свят &ndash; комунисти, антикомунисти и ония между тях &ndash; беше приел за доказано, че Съветският съюз и неговите сателити не могат &bdquo;да се върнат&ldquo; към капитализма. И така, когато по време на Кадифената революция демонстрантите зададоха точно този въпрос &ndash; как да преминем от социализма към капитализма &ndash; готови отговори липсваха.<br /><br />Докато западните интелектуалци наблюдаваха Берлин през ноември 1989, те промениха дългосрочната си увереност, че съдбата на света е да бъде комунистически &ndash; но запазиха вярата си в съдбата. Провидението най-после беше проговорило, случайността беше отменена, ужасните скоби на двадесети век се бяха затворили. Забравени, изличени, надхвърлени, бяха 1914&ndash;1989, най-кървавите и жестоки 75 години в досегашното човешко приключение. Токевилците преоткриха неизбежното движение към универсална демокрация; сен-симонистите предадоха на екологическите активисти обещанието, че управлението на предметите ще бъде заменено от управление на хората; хегелианците като Фукуяма празнуваха Края на историята и на историческите войни, а социалдемократите обещаха, че разбирателството сред хората ще нараства. Ние навлизахме в мирната, постмодерна Обетована земя, където големите герои, големите опасности, големите народи и големите цели щяха да изчезнат, както твърдеше Жан-Франсоа Леотар, известният автор на Постмодерното състояние. Краят на Студената война потопи &bdquo;свободния свят&ldquo;, както той беше наречен, в неограничена еуфория. Западна Европа незабавно елиминира военните си бюджети, докато Вашингтон обяви &bdquo;един нов световен ред&ldquo;.<br /><br />Но другата Европа, онази току-що освободена от доминацията на Москва, не споделяше този оптимизъм. Хората, освобождаващи се от тоталитарния деспотизъм, в същото време се присъединяваха към историята като свободни действащи лица.<br /><br />И те откриха пред себе си две възможности за бъдещето. Едната се символизира днес от Хавел и Лех Валеса, от Харта 77 и полската Солидарност; другата &ndash; от Слободан Милошевич и Владимир Путин.<br /><br />Чехите и сърбите се изправиха пред едни и същи пост-1989 предизвикателства, бидейки конфронтирани с разпадането на Чехословакия и Югославия. В Прага, широко разпространената бедност и корупция също мамеше антитоталитарните дисиденти от Кадифената революция, току-що дошли на власт, да изберат потисничество вместо демокрация. Но окончателното им решение все пак беше решаващо: свободата беше обявена за най-висок приоритет. Словакия и Чешката република се разделиха без конфликт и в края на краищата и двете влязоха в Европейския съюз. В Белград, напротив, властта беше завзета от един лукав и корумпиран комунистически бюрократ. Милошевич изкова съюз на различни репресивни сили, насочен против заразата от свобода. И докато остави настрана марксистката идеология, той запази нейните потиснически методи. Войни и вълни на етнически прочиствания съсипваха Югославия от 1991 до 1999. Милошевич се оказа готов да пролива кръв, за да запази изгубени територии и накрая завърши в Хага, изправен пред обвинения в престъпления срещу човечеството.<br /><br />Възторжените западняци си мечтаеха, че периодът на тоталитарна жестокост е отминал, сякаш бившите съветски бюрократи биха могли да се превърнат в нови хора по някакъв вълшебен начин, въпреки седемдесетте години промиване на мозъци; сякаш хаосът на радикално-националистическите диктатури би могъл да бъде отстранен по някакъв лесен начин. Но, както твърдеше Хавел, отникъде нямаше да се появи някакъв политически спасител; чехите бяха оставени на собствените си сили и отговорности, на &bdquo;силата на безсилните&ldquo;, на онова, което чешкият философ Йан Паточка, който беше вдъхновявал Хавел, наричаше &bdquo;солидарността на потресените&ldquo; &ndash; тоест на онези, които бяха потресени от тоталитарните режими и решени да им се противопоставят.<br /><br />В по-ново време ние наблюдавахме тази солидарност и в демократичните бунтове в Грузия от 2003 и Украйна от 2004, които би трябвало да привлекат вниманието на ония, които бяха останали глухи през дванадесетте години и 200 000 жертви на войните в Чечения. В Украйна, президентът Путин безсрамно се намеси в работите на една държава, чиято независимост отказа да признае. В Грузия пък изпрати танковете. Отговаряйки на международната преса, Путин описа мирните движения, които пометоха пост-съветските марионетки в Тбилиси и Киев като &bdquo;перманентна революция&ldquo; и &bdquo;нейните тревожни безредици&ldquo;. По този начин той оклевети едно освободително движение с дълга история, което беше започнало с кръвта на източен Берлин през 1953, продължило в Познан и Будапеща през 1956, в Русия с дисидентството от 1960-те години, в Прага през 1968, в борбата на Солидарност от 1980-те, и достигнало върха си в падането на Берлинската стена.<br /><br />Това беше движение, което в Полша обедини католици и свободомислещи, които се бяха борили едни с други в продължение на повече от век, а сега бяха основали Солидарност. В Русия, хора на модерността като Андрей Сахаров и традиционалисти като Александър Солженицин работеха рамо до рамо. В Прага и Братислава университетски професори, вместо да преподават официалните лъжи, предпочетоха да станат миячи на прозорци или огняри, а Харта 77 обедини леви и десни, скептици и религиозни хора. Антитоталитаризмът поражда свои собствени убеждения, в които липсва сектантство; дисидентството не се опитва да замени официалната догма с някаква друга, а вместо това предлага интелектуална революция, която предхожда &ndash; и прави възможни &ndash; социалните и политически промени, които ще преправят картата на Европа.<br /><br />Тази революция не е завършила, което е и причината Кремъл да не поддържа бунтовете в Грузия и Украйна. Новата граница на Европа се намира на несигурния терен на историята, а алтернативите все още са тези: Хавел или Милошевич.<br /><br /><strong><em>*Андре Глюксман (род. 1937) е френски философ и есеист, известен с критиката си срещу идеологическите корени на тоталитаризма.</em></strong><br /><br /><em>Текстът е публикуван в сайта на &bdquo;Либерален преглед&rdquo;</em></p>