Йосиф Бродски: Кеят на неизцелимите

<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31009_pobUbgsTjoLx8fr4Q8nmmMWKIa7cYA.jpg" style="height:360px; width:500px" /></p> <p>За пръв път я бях видял преди няколко години, през онова предишно превъплъщение &ndash; в Русия. Гледката бе пристигнала там, дегизирана като славистка, или по-точно &ndash; като специалист по Маяковски.</p> <p>Това едва не я дисквалифицира като обект на интерес&nbsp;в очите на тесния кръг, в който се движех. Не стана така поради мащаба на видимите ѝ достойнства. Висока 180 см, тънкокоста, дългокрака, теснолика, с кестенява коса и лешникови, бадемовидни очи, със сносен руски на прекрасните си по форма устни и&nbsp;ослепителна усмивка пак там, превъзходно облечена в лекичък като хартия велур и потресаващи дрехи в тон с него, благоухаеща на хипнотичен, непознат ни парфюм.</p> <p>Гледката беше направо най-елегантното досега женско същество, чийто умопомрачителен крак бе стъпвал сред нас. Заради такива като нея женените мъже&nbsp;сънуват мокри сънища. Освен това беше венецианка.</p> <p>Така че преглътнахме на бърза ръка и членството ѝ в Италианската компартия, и свързаното с него отношение към нашите ахмаци авангардисти от 30-те години, отдавайки и двете на западняшкото лекомислие. Мисля, че дори да беше отявлена фашистка, пак щяхме да я желаем все така сладострастно. Тя беше потресаваща, не ще и дума, и когато впоследствие се хвана с възможно най-големия тъпанар от периферията на нашия кръг &ndash; някакъв дръвник от арменско потекло с тлъст портфейл, общата реакция беше смайване и яд, а не ревност, и едно мъжко &bdquo;язък&ldquo;.</p> <p>Разбира се, ако поразмислиш, не бива да се ядосваш на леке от лют национален сос върху прекрасна фина дантела. Обаче нас ни беше яд. Защото беше нещо повече от разочарование &ndash; беше си предателство на тъканта.</p> <p>По онова време отъждествявахме стила със същината, красотата &ndash; с интелигентността. В края на краищата ние бяхме компания от книжни хора и ако на определена възраст вярваш в литературата, смяташ, че всички споделят или би трябвало да споделят твоите убеждения и вкусове. Щом някой изглежда елегантно, значи е свой човек.</p> <p>Поради пълното си неведение относно външния свят и особено относно Запада още не знаехме, че стилът може да се пазарува на едро, а красотата да бъде просто стока. Такаче приемахме гледката като материален аналог и въплъщение на идеалите и принципите си, а облеклото ѝ, включително и прозрачните дрехи, спадаше към цивилизацията.</p> <p>Онова отъждествяване бе толкова жилаво, а гледката &ndash; толкова хубава, че дори сега, години по-късно, макар вече на друга възраст и тъй да се каже, от друга държава, неволно взех да прибягвам до някогашните си методи. Притиснат към палтото ѝ от&nbsp;нутрии на палубата на претъпкания речен трамвай, най-напред я попитах за мнението ѝ за наскоро излезлите &bdquo;Мотети&ldquo; на Монтале.</p> <p>В отговор получих само познатото проблясване на перлите ѝ (трийсет и две на брой), отразено от искрицата в кръгчето около лешниковия ѝ гледец и възвисено до разсипаното сребро на Млечния път над главите ни, &ndash; но и това не беше малко. Да се озовеш в лоното на цивилизацията и да питаш за най-новото ѝ завоевание вероятно беше тавтология. Навярно бях проявил нетактичност, тъй като авторът не беше местен.</p> <p>Бавното напредване на моторницата в нощта наподобяваше преминаването на логична мисъл през подсъзнанието. От двете ни страни стояха до колене в катраненочерната вода огромните резбовани ракли на тъмните дворци, преливащи от невъобразими съкровища &ndash; най-вероятно от злато, ако се съди по мижавата жълтеникава електрическа светлинка, проникваща тук-там през процепите на жалузите.</p> <p>Цялостното усещане беше митологично, или по-точно &ndash; циклопско: бях навлязъл в необятността, която съзерцавах от стъпалата на гарата, и вече се движех сред обитателите ѝ покрай рояка от дремещи циклопи, облакътени на черната вода,&nbsp;от време на време повдигащи и спускащи клепач.</p> <p>Под покрова на своите нутрии гледката до мен заобяснява с донякъде сподавен глас, че ме води в хотела, в който ми е резервирала стая, че сигурно ще се видим утре или вдругиден, че иска да ме запознае със съпруга си и сестра си. Сподавеният ѝ глас ми&nbsp;допадна, макар да беше по-уместен за нощта, а не за сведението, и аз отвърнах със същия заговорнически тон, че винаги е приятно да се срещнеш с потенциални роднини. Малко прекалих, като се има предвид моментът, но тя се засмя все така приглушено с ръка в кафява кожена ръкавица на устните.</p> <p>Предимно тъмнокосите<br /> пътници край нас, на чийто брой се дължеше нашата близост, не помръдваха и също тъй полугласно си разменяха редки реплики, сякаш съдържанието и на техните думи бе от интимно естество.</p> <p>После огромната мраморна скоба на мост затъмни за миг небето и внезапно всичко плувна в светлина.&nbsp;</p> <p>&ndash;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&bdquo;Риалто&ldquo; &ndash; изрече тя с нормален глас.</p> <p>Има нещо изначално в пътуването по вода, та дори и на кратки разстояния. Не толкова очите, ушите, носът, небцето или дланите, а по-скоро краката, на които им е терсене в ролята на сетивен орган, ти дават да разбереш, че не ти е там мястото. Водата разколебава принципа на хоризонталността, особено нощем, когато повърхността ѝ прилича на настилка.</p> <p>Колкото и устойчива да е замяната &nbsp;(палубата) под краката ти, на вода си някак п&ograve; нащрек, отколкото на суша, сетивата ти са в по-голяма готовност. На вода например никога не се заплесваш като на улицата: краката те държат, а разумът ти бди непрекъснато, сякаш си някакъв компас. Е, може би наистина далечен, косвен отглас от все същите хордови изостря ума ти, докато пътуваш по вода.</p> <p>Така или иначе, на вода усетът ти за другите нараства, сякаш усилен от обща, но и взаимна опасност. Загубата на посока е колкото навигационна, толкова и психологическа категория. Както и да е, през следващите десет минути, макар да се движехме в същата посока, видях как стрелките на единствената особа, която познавах в този град, и моята се отклоняват една от друга минимум на 45 градуса. Най-вероятно защото тази част на &bdquo;Канале гранде&ldquo; беше по-осветена.</p> <p>Слязохме на пристана на &bdquo;Академията&ldquo;*, попадайки в плен на твърдата топография и съответния морален кодекс. След кратко криволичене по тесни улички ме оставиха във фоайето на един донейде отшелнически пансион, целунаха ме по бузата (според&nbsp;мен по-скоро в качеството ми на Минотавъра, отколкото на храбрия герой) и ми пожелаха лека нощ.</p> <p>После моята Ариадна изчезна, оставяйки подире си благоуханен полъх от скъпия си (дали не беше &bdquo;Шалимар&ldquo;?) парфюм, който бързо се стопи в плесенясалата атмосфера на пансиона, просмукана иначе от слабата, но затова пък вездесъща миризма на пикоч. Постоях известно време втренчен в мебелите. После си легнах.</p> <p>* Музей галерия на изящните изкуства. &ndash; Б. пр.</p> <p><em><strong>Превод от английски Милена Лилова</strong></em></p> <p>&nbsp;</p>