Иън Макюън: Най-хубавото изкуство се създава в залязваща империя

<p><strong>- Как се роди идеята за тази книга, която е колкото роман за шпионажа, толкова и шпионски роман?</strong></p> <p>- Като читател бях очарован от начина, по който в края на 40-те г. ЦРУ се впуска в идеологическа борба срещу СССР. То се свързва с много влиятелни професори от Йейл и Харвард и си определя за цел да убеди европейските интелектуалци от левицата или от центъра да изразят ясно своето мнение, за да обяснят, че културата на Запад е по-атрактивна и по-модерна от тази на Източния блок. Така те проникнали в интелектуалните среди и финансирали фестивали, изложби на модерно изкуство и дори музикален фестивал в Париж с творби на Стокхаузен или Булез, този род &quot;съвременна&quot; музика. Те финансирали литературни списания, за да покажат, че Западът не е реакционен, а точно обратното, модерен и &quot;прогресивен&quot;. Всичко това е било направено много дискретно: нито един музикант или писател не е знаел откъде идват парите. Така се роди идеята на моята книга: един шпионин им връща комплимента, като публикува книга.</p> <p><strong>- Какво мислите за журналистите, които твърдят, че сте написали автобиография, прикрита зад персонажа на младия писател?</strong></p> <p>- Много е просто. Разказвам за млад писател, на когото дадох някои мои характеристики: той започва да пише в началото на 70-те г. в Лондон като мен, посещава същия университет като мен, има същия издател като мен и пише първи роман, който беше мой и го зарязах, но части от него бяха публикувани в списание <em>The Encounter, </em>създадено от ЦРУ. Много се забавлявах да си измисля двойник, почти близнак, но това не е скрита автобиография. Този роман има формата на матрьошка, така че съвсем не е насочен към самия мен. Но не бива да разкривам финалната изненада.</p> <p><strong>- Това, което разказвате в романа за Оруел, не е известно във Франция. Бихте ли го резюмирали?</strong></p> <p>- В края на живота му с Оруел се свързват от IRD (Information Research Department), разширение на МI6 (британското външно разузнаване - б.а.), който възнамерявал да развива същата програма като тази на ЦРУ, но с много по-малко средства. Техните шефове били много заинтригувани от издателите или писатели бивши комунисти, които са си променили мнението, или тези, които са се позиционирали като социалдемократи или социалисти и са отказали да подкрепят съветския режим. Оруел им дал списък с писатели, с които не трябвало да се свързват, защото били много близки на руснаците. Той смятал, че Съветите са разрушили духа на социализма и им се сърдел. На негово място не бих дал този списък, но разбирам мотивите му и това не премахва възхищението ми към него. По онова време вече бяха чули за лагерите, а руснаците бяха убивали социалдемократи. Оруел беше социалист, но силно антитоталитарен.</p> <p><strong>- Когато сте били младеж в края на 60-те г., какво мислехте за модата на маоизма?</strong></p> <p>- Наблюдавах го отдалеч и намирах този ентусиазъм за безумен. Дори френските събития от 1968 г. ме забавляваха: знаех, че тези, които водеха &quot;революцията&quot;, са неспособни на каквото и да било.</p> <p><strong>- Срещнали сте се с Джон льо Каре за тази книга. Как мина срещата ви?</strong></p> <p>- Той беше очарователен, много интелигентен и подготвен, деликатен, точно това, което очаквах да бъде. Това, което ми беше най-интересно в думите му, беше, че в МИ5 или МИ6, с които най-често е общувал, служителите не знаели нищо един за друг, дори и най-незначителните чинове. Можело е да имате много чаровни колежки, но било невъзможно да знаете дали те са блестящи или съвършено глупави. Тази всеобща параноя ме очарова. Жените не можели да стигнат до нито един важен пост, защото се смятало, че една жена не може да пази тайна!</p> <p><strong>- Хареса ли ви да се потопите отново в атмосферата на Лондон от 70-те г. и да погледнете от нов ъгъл на младия човек, който сте били?</strong></p> <p>- Абсолютно. Това беше период на забавление въпреки мръсотията в града, невероятното ниво на престъпност, атентатите на ИРА, шока с цените на петрола. Но аз можах да наема огромен апартамент срещу 3 лири седмично в мизерен квартал на юг и за мен Лондон през 1973 г. беше раят. Това беше една залязваща империя и както казва един римски писател, на когото вече не помня името, най-хубавото изкуство винаги се създава в залязваща империя. Току-що бях публикувал първите си разкази и срещнах тази група млади писатели, с които останах приятел до днес, сред които Мартин Еймис и Кристофър Хичънс, който ни напусна през 2011 г., което ме съсипа.&nbsp;</p> <p><strong>- Мартин Еймис и вие самият бяхте остро порицани преди няколко години заради това, че сте критикували ислямизма. Почувствахте ли се наранен?</strong></p> <p>- И двамата бяхме много учудени от откритието, че интелектуалната левица защитава хора, които извършват атентати, и ни обвинява в расизъм. Днес в Сирия или в Мали се вижда ясно, че много мюсюлмани са жертва на ислямизма, така че вече никой не би се осмелил да ни третира като расисти.</p> <p><strong>- С какво успехът промени подхода ви към професията?</strong></p> <p>- Очевидно имам повече пари, отколкото в началото, така че животът е по-лесен. Но също така съм много по-стар и виждам, че времето се свива. Един ден жена ми каза: &quot;Да остаряваш е като да закусваш на всеки четвърт час&quot;. Тя имаше право: когато закусвате на всеки 15 минути, то явно е защото дните ви са станали много къси&hellip;</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>