- 10 Sep 2020
- 181
- 0
Той е съименник на големия руски поет, отишъл си от този свят през 2001 година. Двамата нямат родствена връзка – или поне не се знае за такава, но майсторът на четката Владимир Егорович Цибин, без да има специално художествено образование, изписва удивителни икони вече 40 години. Тъй както лирикът Володя Цибин реди изящните си строфи. „Аз наричам стила, който използвам, „ситнописен“. Тоест като съвсем мъничко писмо – обяснява иконописецът. – И ако трябва да му дам определение, то би звучало така: „ситно изписаната икона е съчетание между традиционната иконописна графика и миниатюрата“. Майсторът на четката доверява, че в забързания днешен ден няма ученици, няма художници, които да се отдадат на търпението, нужно за да изпишеш икона. Но смята, че ако Бог пожелае той да предаде уменията си, ученици ще се появят.
<p><strong><br /></strong></p>
<p><strong>– Владимир Егорович, разкажете за своите икони. Те изглеждат някак като картини, а сме свикнали на повече „строгост“ в иконописта.</strong></p>
<p>– Веднага ще кажа, че идеята да правя иконите си така „цветни“, не моя. Аз само развивам стила, основан още през XVII в., а след това доведен до много високо равнище – в края на XIX в. – от такива известни майстори като Осип Чириков и Михаил Дикарев.</p>
<p>Появата на богато орнаментирани икони води и до разцвет на търговията с тях. По онова време в Русия се оформя богато съсловие с ярко изразени вкусове. Именно тези дворяни започват да строят семейни църкви и както бихме се изразили днес – заражда се конкуренция между търговците.</p>
<p><img src="/uploads/editor/124270.p_.jpg" alt="" /></p>
<p>Всеки иска да притежава най-богатата и най-скъпата икона – за да предизвика удивление у съседа си. Точно такива икони поръчвали заможните руски аристократи на най-именитите художници и не жалели пари за тях.</p>
<p>По-късно логично започват да се появяват работилници, специализирани за скъпи икони, достъпни само за състоятелни граждани.</p>
<p>Мнозина днес се възхищават на известните палехски миниатюри, изписани като миниатюрни писма. Техниката, по която те се изработват, се корени именно в направата на иконите.<br />Град Мстера, Владимировска област, е известен със своите икони. Оттук са тръгнали много майстори на четката – например Осип Чириков, за когото споменах. По онова време селцето Холуй (принадлежащо към Волгоградска област) по никакъв начин не отстъпва на Мстера.</p>
<p><img src="/uploads/editor/124269.p_.jpg" alt="" /></p>
<p>Иконите, напомнящи миниатюрни писма, могат да бъдат наричани и „миниатюри“, но тук важни са не размерите, а техниката на рисунъка. Въпреки че на мене ми се е налагало да изписвам образи на много малки повърхности – например върху брошки или пръстени…<br />Аз наричам стила, който използвам, „ситнописен“. Тоест като съвсем мъничко писмо. И ако трябва да му дам определение, то би звучало така: „ситно изписаната икона е съчетание между традиционната иконописна графика и миниатюрата”. Отново повтарям: всичко, за което говоря, има отколешни традиции.</p>
<p><strong>– Вижда се, че работата ви е доста пипкава. Колко време ви е нужно за една икона?</strong></p>
<p>– Различно. Аз рисувам не само миниатюрни икони, но и различни доста големи библейски сюжети и светци. За вторите изразходвам значително по-малко време – в рамките на седмица. А многопластовите, „цветните“ икони ми отнемат поне два месеца, че и отгоре. Например иконата на Богородица изписвах повече от половин година. Но тя има над 100 „клетки“, всяка от които детайлно изрисувана.</p>
<p><strong>– Как се справяте с тези толкова дребни фрагменти? Изглеждат сякаш са правени на компютър, а след това разпечатани. Има ли някаква тайна?</strong></p>
<p>– Разбира се, че има! Когато в продължение на 40 години всеки ден работиш по 12–14 часа, в един момент се оказва, че всичко става от само себе си. И знаете ли, често, гледайки някоя от иконите си, изобщо нямам усещането, съм я правил аз. Сякаш я виждам за първи път. Като че ли някой е движил ръката ми. Преживяването е невероятно!</p>
<p><strong>– Откога изпитвате тези усещания? Колко отдавна почувствахте вярата в Бога?</strong></p>
<p>– Нямам отговор на този въпрос. Вече са ми го задавали. В живота ми не е имало конкретно събитие, след което да съм решил да вляза в храма и да стана вярващ човек. Но си спомням следния случай. Бил съм в гимназията… „Хванах“ се да рисувам куполи на църкви в тетрадката си. Явно са ме възхищавали всичките тези форми, златните кръстове. А е било през 60-те години на миналия век. Всички около мен – атеисти, баща ми – комунист. А аз рисувам куполи на църкви, кръстове. Не знам как да обясня това.<br />Вярата винаги е била вътре в мен. И съм убеден, че така ще бъде, докато си отида от този свят.</p>
<p><strong>– Започнали сте да рисувате икони във времена на безбожие, на задължителен атеизъм…</strong></p>
<p>– Не, не мисля, че е имало такива времена. Гонения срещу Църквата – да. Но Бог винаги е бил с нас, иначе просто не бихме оцелели.</p>
<p>Първата си икона нарисувах още през седемдесетте години. Тогава нямаше каквито и да било иконописни школи, нямаше иконописци. В обществото просто такава тема липсваше. Но животът ми се стече така, че винаги съм бил сред икони.</p>
<p><img src="/uploads/editor/124270.p_1.jpg" alt="" /></p>
<p>Нямам художествено образование. Посещавал съм класове по рисуване в Художествената академия. Така и не ги завърших. Но веднага след казармата ме взеха на работа в т.нар. обединение „Реставратор“. Явно са видели някаква моя дарба за рисуване. През ръцете ми са минали безброй различни икони – и по стил, и по това доколко са запазени, и по своята ценност.</p>
<p>Тук трябва да кажа нещо много важно: някога, когато майстор е реставрирал икона – примерно, за музей – той е правел списък с иконите, които се реставрират. Благодарение на това са възобновени загубени традиции и техники. И обикновени художници са ставали иконописци. Обаче когато реставрираш икона, работиш всеки пласт, в дълбочина разбираш философията, заложена в нея. Стигаш до основите на иконописта.</p>
<p>По-късно, когато станах „свободен художник“, в основата на работите ми беше именно реставрирането на икони. Старинните икони по времето на перестройката се разпространяваха в огромни количества, макар че хич не бяха читави. И ако тогава почти всички са били изнасяни, радва ме фактът, че днес започва обратният процес: иконите се връщат в Русия.</p>
<p><strong>– Как се случи така, че започнахте да рисувате тези „ситно изписани“ икони, както сам ги наричате?</strong></p>
<p>– Показаха ми няколко икони на Осип Чириков и Василий Гурянов. XIX век! Гледам ги и не разбирам как са нарисувани. Започнах да ги изучавам. Тръгнах по музейни архиви, започнах да усвоявам техниките на изработването им. Но вече имах достатъчен опит с миниатюрите, бях гравирал сандъчета, пръстени. Това много ми помогна.</p>
<p><img src="/uploads/editor/124272.p_.jpg" alt="" /></p>
<p>А вече сега, през ХХI век, се появи въпросът за новоизписаните икони. Ако през деветдесетте години на миналия век интересът бе насочен единствено към старинните икони, днес ценителите и хората с пари търсят все повече произведения на съвременни иконописци. Това дава тласък за изявите на нови, модерни иконописци, на нови майстори в тази област. Макар че невинаги те успяват да се справят: детайлите често им убягват, понякога личи непознаването на каноните. Но вярвам, с времето всичко ще дойде по местата си.</p>
<p><strong>– Днес към вашите „миниатюрни икони“ има голям интерес. Могат ли те да се видят в храмовете?</strong></p>
<p>– Не бих казал, че интересът е чак толкова голям. Но го има и е устойчив. Хубаво е, че е така. Такава една икона я работя поне два месеца. Но я си представете, че изведнъж търсенето се увеличи още повече. Не, просто не бих могъл да се справя! Но търсенето на такива неща съвсем не е задължително. Освен това аз рисувам достатъчно молитвени икони за храма „Св. св. Петър и Павел“ в Сестроцкое, селото, където съм се родил, посещавано най-вече от местни жители. В този храм могат да се видят достатъчно мои работи, макар миниатюрите да са сравнително малко. Те се правят предимно по поръчка. След като ги продам, повече не ги виждам. Но у дома имам една – образът на Божията Майка. Тази икона показвам на всички с огромно удоволствие!</p>
<p><strong>– Какво за вас е най-важното в иконописта?</strong></p>
<p>– Мисля, че изписването на икона винаги е съвместно творчество на художника с Бог. Човекът съм по себе си не може да нарисува молитвен образ. В ликовете, които той изписва, винаги ще се разпознават човешки черти, ще се виждат характери… А това не е задължително. Колкото по-дълбоко си потопен в своята работа, толкова по-чувствителна е нагласата ти да се молиш, толкова „по-правилна“ ще се получи иконата.</p>
<p>И когато православният човек по-късно ще се моли пред тази икона, на него ще му бъде по-лесно да се настрои за общуване с Бога – защото от образа насреща ще го гледат не очи на човек, а очите на Бог.</p>
<p><img src="/uploads/editor/124273.p_.jpg" alt="" /></p>
<p>Не зная дали това е добро или не, но винаги съм се отнасял към иконите не само като молитвени образи, но и като произведения на изкуството. Винаги съм се стремил иконите ми да са максимално качествени. В моята работа няма „дреболии“, важен е всеки детайл. Дори да става дума за орнамент на рамката, аз изработвам внимателно всяка видима линия така, сякаш тя е най-важна в иконата.</p>
<p><strong>– Имате ли ученици, на които да предавате своите знания и опита си?</strong></p>
<p>– Този въпрос е твърде болезнен за мене… Нямам ученици. Имаше художници, които искаха да се обучат, но много бързо се предаваха. В миниатюрните икони най-важна е практиката. Години и години практика. Необходимо е да се научиш да бъдеш едно цяло с четката, да усещаш върха й, изпод който се появяват детайлите. А за това е нужно много, много време.<br />В днешната суета никак често не се среща подобно желание за продължителна работа. Но аз не се отчайвам. Ако Бог пожелае да предам уменията си на някого, значи ще се появят и ученици.</p>
<p><em>Превод от руски език: Елена Дюлгерова</em></p>
