Философ ли е Камю?

<p>Аргументите "за": основните теми в неговите есета &ndash; абсурдността на човешката ситуация в "Митът за Сизиф" (1942), изобличаването на революционните ограничения в "Разбунтуваният човек" (1957), без да се забравя &ndash; навсякъде в неговото творчество &ndash; това безподобно лъкатушене между констатацията, че светът не дава никаква надежда, и решението да се действа срещу и въпреки всичко. Аргументите "против": този човек на размишлението не е майстор на концепта. Впрочем самият той е отсякъл: "Аз не съм философ и никога не съм претендирал, че съм". Или пък: "Защо да съм артист, а не философ? Защото мисля според думите, а не според идеите".</p> <p>Ще сгрешим, ако приемем въпроса за приключен. Самият Камю е преобърнал смисъла на своите твърдения, което усложнява играта. В неговите очи писането на един роман е не по-малко философско занимание от теоретичния анализ. Напротив: "Мислим единствено чрез образите. Ако искаш да бъдеш философ, пиши романи". И другаде: "Чувствата, образите умножават философията по десет". Така че нямаме право да го упрекваме, че е прост, дори опростенчески. Да не бъдеш теоретик, да напредваш без система, нито жаргон, да преминаваш от театъра към журналистиката и от романа към есето, това наистина е своеобразен начин да бъдеш във време на изпитания и безпомощност повече и по-добре философ. Още повече, че Камю не напредва без компас. Неговата грижа очевидно не е да изгради строга система. Но неговият път се очертава ясно благодарение на съзвездие от основополагащи позиции &ndash; добре познати, не винаги добре разбрани &ndash; като се започне с абсурда. Ако това понятие представлява именно фона, постоянния заден план на всяко негово размишление, често се забравя да се подчертае по какъв начин Камю обновява неговия смисъл и обхват. Той не се задоволява да каже, че реалността е хаотична, ирационална и лишена от смисъл. В "Митът за Сизиф" той уточнява: "Абсурдът се ражда в този сблъсък между човешкия зов и неразумното мълчание на света". Трябва следователно да се съпоставят непреодолимото желание да се разбира, което терзае човешката самота, и продължителното отсъствие на отговори. В крайна сметка, всичко остава за човека завинаги неразбираемо, защото е безсмислено: постоянството на злото, несъществуването на прогреса, денят на смъртта. <br /><br /><strong>"Бунтувам се, следователно ние сме" ("Разбунтуваният човек")</strong><br /><br />Трябва ли да се самоубиеш по-скоро за да приключи, отколкото да продължи абсурдът? Самоубийството става тогава първия философски въпрос. Той би трябвало да се разреши преди всеки друг, обичайните дилеми идват едва след това. Да се узнае дали животът си струва да бъде живян, би трябвало да бъде предварителният въпрос на философията. Това действително не е най-блестящата идея на Камю. Кой наистина се е запитал: преди да размишлявам по този или онзи проблем, трябва най-напред да реша дали трябва да живея? Определено в това има много лукавство. Бихме казали, че е една от конструкциите, чиято тайна философите притежават: видимо очевидна, без да съответства на нищо реално. Както и да е, най-важното се съдържа в отговора: не става дума да се заличи абсурдът, а точно обратното, да се закотвиш в него, да го запазиш като поета съдба, преодолян чрез презрението и радостта на мига, преобразен чрез бунта &ndash; втората ключова дума в творчеството на Камю. Бунтът &ndash; срещу всяка сервилност, всяко унижение, всяка мерзост &ndash; е циментът на човешкото съучастие, разнообразният чернозем на всяка солидарност. "Бунтувам се, следователно ние сме" звучи в "Разбунтуваният човек" като ново cogito. Трябва също &ndash; тук Камю действително е велик &ndash; бунтът да не граничи с прекалеността, за да не се обърне тя срещу самия него, превръщайки свободата в терор и жертвите в палачи. По този въпрос се разделят пътищата на Сартр, който действа заедно с комунистите, и на Камю. За него бунтът трябва да се упражнява и срещу революциите &ndash; в името на достойнството, на зачитането на човека. <br />Би трябвало да се добави също в името на мига и на природата. Защото в хуманизма на Камю се надига и бунт срещу вездесъщността на историята и обсесията по нейния смисъл. Прекаленото мислене за историята подхранва страха да се радваш и затъмнява светлината на света. Тялото изисква мига, животът задължително избира по-скоро днешния ден, отколкото утрешните. Нашите битки биха били винаги поражения, ако трябваше да ни накарат да забравим сиянието на морето или безименната мекота на кожата. Заради това дълбоко вкореняване в живота Камю е едновременно толкова своеобразен и самотен философ. Очевидно той не принадлежи към племето на книжните плъхове, дребнавите търсачи на аргументи, нито към акробатите на абстракциите и занаятчиите на глосата. Романите му съответстват по свой начин на неговия философския жест. "Чужденецът", "Чумата", "Падението", както новелите в "Изгнанието и царството", театърът, уводните статии са също така начини на размишление и намеса, извиращи от една и съща жизненост. <br /><br /><strong>Камю мисли, изхождайки от и за човека</strong><br /><br />Да бъдеш философ, с Камю, следователно означава да се откажеш от сигурността, но не от битките, да се стремиш упорито да осмислиш своето време, да издържаш хаоса и да очертаваш в него своя път. Това означава да понасяш недоразуменията, както го потвърждават неговите думи на 10 декември 1957 г. на пресконференцията за Нобеловите награди: "Философите комунисти казват, че съм философ реакционер, философите реакционери казват, че съм философ комунист. Атеистите ме намират за прекалено християнски, християните оплакват моя атеизъм". На въпроса на един журналист, който го пита за политическата му позиция, той отговаря: "позицията на самотник". Същото може да се каже за философската му позиция. Заради една последна особеност, която обединява всички други, Камю разсъждава, изхождайки от и за човека. Това е не само героично в сърцето на най-безчовечния век в цялата история. Това означава също &ndash; в съвременната философия &ndash; да заемеш едно практически опустяло място. От Хайдегер до структурализма, от логическия позитивизъм до деконструктивизма, антихуманизмът доминира в различни форми. Самият Камю се бунтува срещу тази дезинтеграция. В това отношение той принадлежи повече на бъдещето, отколкото на миналото. През 1937 г. Пол Елюар пише: "Поет е този, който вдъхновява, много повече от онзи, който е вдъхновен". Би могло да се каже това за начина, по който Камю подбужда днес да се философства достойно. <br /><br /><em><strong>Превод от френски: Галя Дачкова<br /></strong></em></p>