Фентъзи за деца по мотиви от българските митове и фолклор

Елизабет, чийто първообраз, е истинско момиченце, 9-годишната Елизабет, мечтае за собствен канал в YouTube и известността на любимите си влогъри, но докато порасне, има куп домашни и училищни задачи. Предстои ѝ обаче едно необикновено пътешествие, което ще я отведе от странния магазин на дядо Иван, училищния портиер, та чак до Съботната планина. Заедно с необикновения си нов познат Боян, тя ще се изправи срещу гневни самодиви, страховити нави, и дори змейове, но непоколебимата, безусловна любов ще водят сърцатото дете напред. Напред през Вълшебния свят, в който животът никак, ама никак не е лесен.

Книгата е подходяща за деца на възраст от 10 г., като творбата по-рано е предоставена за прочит на деца, членуващи в литературни клубове, радвайки се на ласкавата им обратна връзка. Образът на главната героиня е вдъхновен от реалния живот и „дяволитото ангелче“ Елизабет, близък приятел на автора. Корицата е дело на художника Александър Алексиев-Хофарт, а картата на Вълшебния свят – на илюстраторите от „Контур криейтив“.

За романа Петър Голийски споделя:

„Когато започнах да пиша романа, истинската Елизабет беше на седем години, а докато текстът влезе в печатница, тя стана на девет, на колкото е героинята в книгата. Идеята дойде в резултат от отвращението ми от клиширания фентъзи реквизит – елфи, феи, джуджета, тролове, орки, гоблини и прочее твари, каквито никога не е имало в нашите народни вярвания. Когато започвах „Елизабет и тайната на Живата вода“, твърдо реших в нея да няма нито един фолклорен или митологичен мотив с произход, западно от Виена. Източно от тази въображаема линия не съм се ограничавал по никакъв начин – в книгата съм използвал директно или адаптирал не само български мотиви, но и черногорски, румънски, полски, арменски, средноазиатски. – и добавя:

В нашия фолклор има и други, по-опасни и малко познати създания, от които могат да ти настръхнат космите по гърба. Светът, в който живее Боян, най-важният герой след Елизабет, се намира сред звездите, на планета в съзвездието Дракон. Боян става водач и другар на Елизабет във Вълшебния свят. Пътешествието в него е немислимо без специалната екипировка на Адурдат, който обикновено се появява в облика на старец и под името „дядо Иван“. В Буковата долина децата ще имат неприятна среща със самодиви, които изобщо не са добри и милостиви същества. Но не са и най-злите. В края на пътешествието си Елизабет ще срещне и змея Ушумгалар, който, според българския фолклор, изглежда като огромен на ръст мъж с някои черти на влечуго. Той е сред последните оцелели от Наблюдателите, които арвардите изпратили сред древните хора, за да ги изтръгнат от варварството и да им дадат първоначалните знания и умения. На Елизабет ѝ предстоят и съвсем неочаквани срещи, за които се надявам скоро сами да научите.“

Откъс:

Светещата жена

– Бети, ставай за училище!

Не последва нищо.

– Бети, време е за училище!

Този път гласът беше по-настойчив. И по-досаден. В отговор една топка от разпилени къдрици се размърда в леглото и веднага се зави презглава.

След минута вратата рязко се отвори.

– Елизабет, ставай веднага! – този път гласът прозвуча наистина ядосано. Майката на Бети беше влязла в стаята и сложи край на хитруването. Момиченцето се размърда с нежелание в леглото, после се протегна сънливо. С нацупено личице спусна крачета на пода. Голите й пръстчета напипаха пантофите, старателно сложени вечерта до леглото.

– Хайде, Бети, ще закъснееш за училище – вече с омекнал глас рече майка й.

Докато търкаше с четка зъбите си пред огледалото в банята, все още сънената Бети си мислеше колко прекрасно би било училището, ако не трябваше да става толкова рано. Щеше да е направо чудесно, ако почваха не по-рано от единайсет часа и свършваха не по-късно от два. В този момент Бети забеляза, че пяната от пастата за зъби се стича по брадичката й. Стана й смешно, защото є хрумна, че така прилича на Дядо Коледа с неговата бяла брада. За съжаление, Коледа беше много далече, помисли си натъжено тя. Но пък наближаваше лятната ваканция.

След като изми зъбите си, Елизабет се опита – за кой ли път – да приглади с вода къдравите си коси, които се спускаха като буен водопад по раменете й. Ако имаше нещо, което наистина я дразнеше, то това беше тази нейна проклета къдрава коса! Правата коса несъмнено беше много по-хубава. Нищо, че майка є и куп други хора казваха колко прекрасни кестеняво-руси къдрици има Елизабет – приличала на сладко ангелче. Какво ли разбират възрастните от коси...

Всъщност не само кестеняво-русите къдрици правеха Бети да изглежда като ангелче. Тя имаше малко, сладко носле, кажи-речи още бебешко, леко кръгли кафяви очи, заоблено личице и бузки, които приличаха на две розови прасковки. Притежаваше и най-лъчезарната усмивка на света, заради която (пак възрастните!) твърдяха, че Бети е изключително харизматично и артистично дете. И наистина Бети обичаше да рисува и да прави животинки от пластилин, а понякога изумяваше околните с дарбата си да намира прилики в нещата. Например когато беше само на 4 годинки, леля й я заведе с братовчедка й Марилена на куклен театър. Преди представлението тя им раздаде домашно приготвени сандвичи със салам и на Бети нахапаният сандвич тутакси й заприлича на Кумчо Вълчо – с лакомо отворена уста и щръкнали уши.

Впрочем Бети не беше много наясно какво означават думите „харизматична“ и „артистична“, но самата тя твърдеше за себе си, че е най-хубавото момиченце на света. Освен голямо самочувствие, другите две доста „големички неща“ у Бети бяха нейното изпъкнало тумбаче и добрият є апетит. Самата тя обаче по никакъв начин не се намираше за пълничка. (Е, леко пълничка, ако трябва да бъдем все пък справедливи.) Инак Елизабет беше на цели девет години, макар и малко дребничка за възрастта си. Но за това пък беше доста силна и здрава като камъче.

Когато Елизабет излезе от банята, майка й помогна да си облече униформата за училище – бяла ризка и рокля на шотландско каре. Накрая дойде редът на диадемата с кордела. Тази диадема беше предмет на постоянни препирни и цупене. Бети, като повечето момиченца, обожаваше розово, а майка й го ненавиждаше. Всеки път преди излизане започваше препирня между тях, Бети настояваше да е с розова диадема, а майката се мръщеше. Накрая след дълги разправии Бети склоняваше да й сложат червена диадема, която макар и не розова, донякъде се доближаваше като цвят към розовото. Този път обаче майка й нямаше никакво настроение да спори с дъщеря си и да слуша дежурното й мрънкане. Трябваше да бързат, защото автобусът, който караше децата на училище, всеки момент щеше да пристигне. Затова майка й направо й сложи червената диадема, оставайки глуха за протестите на Бети, взе ученическата й раница и изморено побутна дъщеря си към вратата.

Свалете и продължете с откъс от книгата тук