- 10 Sep 2020
- 233
- 2
Продължение
В Интересни времена Хобсбом разкрива определена слабост към Германската демократична република, намеквайки неведнъж за липсата на характер у онези интелектуалци, които я напуснали, омаяни от сирените на Запада: “Онези, на които жегата не им понася, се махнаха от кухнята”. Подозирам, че той бърка сивия авторитаризъм на ГДР с онова, което си спомня за очарованието на ваймарски Берлин.
<p>А това от своя страна ни отвежда до романтичното ядро на неговия пожизнен ангажимент към комунизма: безкрайна вярност както към един уникален исторически момент – Берлин през последните месеци на Ваймарската република – така и към будния, впечатлителен младеж, оказал се там. В този смисъл е казаното от него в едно скорошно интервю: “Аз не исках да скъсам с традицията, която беше моят живот, и с начина ми на мислене от онова време”.</p>
<p>В мемоарите си Хобсбом се изразява още по-определено: “Аз пристигнах в Берлин към края на лятото на 1931, когато световната икономика рухна... Това беше исторически момент, който формира както ХХ век, така и собствения ми живот”. Неслучайно описанието на тези месеци съдържа най-интензивната, най-възбуждащата – дори в сексуален смисъл – проза, излязла някога от перото му. Той, разбира се, не е бил единственият проницателен наблюдател, който схваща веднага какво става. В писмо до родителите си от Кьолн, където следва по онова време, двайсет и шест годишният Реймон Арон описва “бездната”, в която се срива Германия. Той също усеща интуитивно, че Титаник се е сблъскал с айсберга, че бъдещето на Европа зависи от политическите поуки, които ще бъдат извлечени от този решаващ момент. Онова, на което Арон става свидетел в Германия между 1931 и 1933 г., се превръща в главен морален и политически ориентир за целия му живот и работа.<br /> <br />Човек не може да не се възхити на безкомпромисното решение на Хобсбом да остане верен на своите младежки идеали, навигирайки сам в мрачната сърцевина на ХХ век. Но той плаща висока цена за своята лоялност, много по-висока, отколкото проумява. “Има някои клубове – казва той, – чийто член не бих искал да бъда”. Той има предвид, разбира се, отреклите се от вярата си комунисти. Само че бившите комунисти – Хорхе Семпрун, Волфганг Леонхард, Маргарете Бубер-Нойман, Клод Роа, Албер Камю, Игнацио Силоне, Манес Шпербер и Артър Кьостлер – са сред най-добрите хроникьори на онези ужасни времена. Подобно на Солженицин, Сахаров и Хавел (когото Хобсбом показателно никога не споменава), те образуват Интелектуалната република на ХХ век. Като се изключи от тази компания, Ерик Хобсбом, повече от всеки друг, сам се провинциализира. <br /> <br />Най-очевидна вреда понася неговото писане. Винаги, когато Хобсбом навлезе в политически чувствителна зона, той възприема един прикрит, дървен език, напомнящ за партийния диалект. “Възможността за диктатура – пише той във „Векът на крайностите” – се съдържа имплицитно във всеки режим, базиращ се върху една несменяема партия”. Възможността? Имплицитно? Още Роза Люксембург би могла да му каже, че една несменяема партия е диктатура. Спирайки се на изискването на Коминтерна от 1932 г. германските комунисти да се борят срещу социалистите и да не обръщат внимание на нацистите, Хобсбом пише в мемоарите си: “Сега е общоприето, че това беше политика на самоубийствен идиотизъм”. Сега? Всички смятаха тази политика за престъпно глупава още навремето, та до днес – тоест всички, с изключение на комунистите.<br /> <br />Хобсбом е достатъчно безчувствен по тези въпроси, за да може все още да цитира одобрително гнусните слова от стихотворението на Бертолт Брехт “Към родените след нас”: <br /><em><br />Ние, които искахме да подготвим почвата за дружелюбие,<br />ние самите не можехме да бъдем дружелюбни.<br /></em><br />След това вече не сме толкова изненадани от куриозното описание, което Хобсбом дава на прословутата “тайна реч” на Хрушчов от 1956 г., наричайки я “брутално безмилостното осъждане на злодеянията на Сталин”. Забележете, че осъждането на Сталин, а не злодеянията му са квалифицирани с епитетите “брутално” и “безмилостно”. Изпаднал във възторг от комунистическия омлет, Хобсбом явно не е имал безсънни нощи заради милионите счупени яйца в безименни гробове от Вроцлав до Владивосток. Както казва той, Историята не обича да се кахъри за миналото.<br /> <br />В най-добрия случай той изразява съжаление за несправедливостите, извършени от комунисти срещу комунисти: Хобсбом си спомня, че процесът срещу Трайчо Костов в София през 1949 г. го бил “огорчил”, представяйки го като първия от “показните процеси, които опетниха последните години на Сталин”. Само че това не е вярно. В същата България е инсцениран един още по-ранен показен процес – срещу земеделския лидер Никола Петков, който е осъден и екзекутиран през септември 1947 г. от собствената партия на Костов. Ала Хобсбом не счита за необходимо да спомене Петков. Неговото съдебно убийство не хвърля лоша светлина върху Сталин.<br /> <br />Може би за Хобсбом, както сам признава с половин уста, щеше да е по-добре, ако се беше концентрирал върху ХІХ век – “предвид твърдата партийна и съветска линия относно ХХ век”<strong> 1</strong>. Той сякаш все още пише в сянката на някакъв невидим цензор. След като описва оцеляването през 20-те години на старите връзки от хабсбургската епоха между независимите Австрия и Чехословакия, той заключава: “Границите не бяха още непроникваеми, каквито станаха, след като по време на войната бе разрушен трамвайният мост в Братислава, свързващ двата бряга на Дунав”. По-младите читатели биха могли с пълно право да си помислят, че една разрушена трамвайна линия е била единствената пречка за чехите и словаците, желаещи да посетят Австрия след 1948 г.; Хобсбом не споменава никакви други пречки.<br /> <br />Това не са атавистични грешки на перото, случайни пропуски. Онези британски коментатори, които ги заобикалят учтиво, прекланяйки се пред авторовите постижения, просто проявяват снизхождение към един стар приятел. Хобсбом не заслужава това. Франсоа Фюре бе казал веднъж, че напускането на Френската комунистическа партия в протест срещу съветското нахлуване в Унгария е било “най-разумното решение, което съм взимал през живота си”. Ерик Хобсбом предпочете да остане в партията и този избор се оказа препъникамък за инстинкта му на историк. Той не се свени да признае грешките си – подценяването на 60-те години, пропуска да предвиди резкия заник на еврокомунизма след средата на 70-те, дори прекомерните си надежди по адрес на СССР, който, “както знам сега, бе обречен на провал”. <br /> <br />Но той май не разбира защо е направил тези грешки – дори признанието, че СССР бил “обречен” на провал, е просто инверсия на предишното му мнение, че СССР бил “обречен” на успех. И в двата случая отговорността се носи от Историята, а не от хората, така че старите комунисти могат да спят спокойно. Този ретроактивен детерминизъм не е нищо друго освен телеология плюс диалектика; а диалектиката, както обяснява един ветеран комунист на младия Хорхе Семпрун в Бухенвалд, “е изкуството и техниката винаги да се приземяваш на краката си”. Хобсбом се приземи на краката си, но от мястото, където стои, голяма част от останалия свят изглежда наопаки. Дори значението на 1989 година не му е съвсем ясно. Говорейки за последствията от победата на “свободния свят” (именно с тези алармистки кавички) над СССР, той се задоволява само с това да предупреди: “Един ден светът може би ще съжалява, че изправен пред алтернативата на Роза Люксембург социализъм или варварство, той взе решение против социализма”.<br /> <br />Само че Червената Роза е писала това преди близо сто години. Социализмът, за който Ерик Хобсбом мечтаеше, не съществува повече като опция, а вината за това е главно на варварската диктаторска аномалия, на която той посвети живота си. Комунизмът оскверни и плячкоса наследството на радикализма. Ако днес ние живеем в свят, в който не съществува никакъв “голям разказ” за социален прогрес, никакъв реалистичен в политическо отношение проект за социална справедливост, това се дължи изключително на Ленин и неговите наследници, които отровиха кладенеца. <br /> <br />Хобсбом приключва мемоарите си с една вдъхновена кода: “Нека не се разоръжаваме, дори в неблагоприятни времена. Социалната несправедливост все още трябва да бъде заклеймявана, борбата срещу нея трябва да продължи. Светът няма да стане по-добър от само себе си”. Хобсбом е абсолютно прав. Но за да направим добро през новия век, трябва да започнем, като кажем истината за стария. Хобсбом отказва да погледне злото в лицето и да го назове по име; в своите книги той никога не повдига въпроса за моралното и политическото наследство на Сталин. Ако сериозно желае да предаде щафетата на радикализма на бъдещите поколения, той трябва да възприеме друг подход. <br /> <br />Левицата твърде дълго избягваше конфронтацията с комунистическия демон на собствения му терен. Анти-антикомунизмът – стремежът да се избегне даването на муниции на екстремистите на Студената война преди 1989 г. и на апологетите на края-на-историята след това – парализира политическата мисъл в лейбъристките и социалдемократическите движения в продължение на десетилетия; и все още я парализира в някои кръгове. Но както напомня Артър Кьостлер в Карнеги Хол, Ню Йорк, през март 1948 г.: “Трябва да приемем, че хората могат да бъдат прави и заради погрешни мотиви... Страхът да не попаднеш в лоша компания не е израз на политическа принципност, а на липсата на самоувереност”.<br /> <br />Ако левицата желае да си възвърне самоувереността и да се изправи на крака, трябва да престанем да разправяме жизнеутвърждаващи истории за миналото. Хобсбом категорично отрича, но при цялото ми уважение към него, съществува “фундаментален афинитет” между крайната левица и десница през ХХ век, очевиден за всеки, който ги е преживял. Милиони добронамерени прогресивни хора на Запад продадоха душата си на един ориенталски деспот; “най-нелепата изненада – пише Реймон Арон през 1950 г. – се оказа това, че европейската левица е въздигнала в бог един строител на пирамиди”. Ценностите и институциите, които бяха най-скъпи на левицата – от равенството пред закона до правото на достъп до обществени услуги – и които сега отново са под натиск, – не дължат нищо на комунизма. Седемдесет години “реално съществуващ социализъм” не допринесоха нищо за човешкото благосъстояние. Нищо.<br /> <br />Може би Хобсбом разбира това. Може би, както пише за Джеймс Клъгман, придворния историк на Британската комунистическа партия, “той знаеше каква е истината, но не смееше да я каже публично”. Евгения Гинзбург, която бе преживяла доста през ХХ век, разказва как, за да заглуши крясъците от килиите за изтезания в московския затвор “Бутирки”, непрестанно си рецитирала сама едно стихотворение на Микеланджело:<br /><br /><em>Благодат е сънят, но по-благодат е от камък да бъдеш.<br />В този страшен век на ужас и срам,<br />тройно блажен е който ни вижда, ни чува.<br />Оставете ме тогава и не смущавайте покоя ми. <br /></em><br />Ерик Хобсбом е най-талантливият по природа историк на нашето време; но несмущаван в покоя си, той май проспа ужаса и срама на епохата. <br /><br /><em><strong>Тази рецензия на автобиографията на Ерик Хобсбом е публикувана за пръв път в New York Review of Books през ноември 2003. Тя е включена в сборника с есета на Тони Джъд „Преоценки” (Reappraisals, 2008).<br /></strong></em><br /><em><strong><span style="text-decoration: underline;"> БЕЛЕЖКИ:</span></strong><br /> <br /> 1. Забележете имплицитното разделение между “съветска” и “партийна”, сякаш комунистите в отделните страни се различаваха от онези в Москва (и следователно не носят вина за престъпленията на Москва). Хобсбом знае по-добре от всеки друг, че това са глупости. Ленин скъсва със стария Социалистически интернационал, за да централизира революционните организации и да ги превърне в единна формация по болшевишки модел, принуждавайки ги да следват инструкциите на Москва. Това е целта на прословутите “двайсет и едно условия” за членство в Коминтерна, с които Ленин разцепва европейските социалистически партии през 1919–22 г.; да не говорим за неписаното “двайсет и второ условие”, което според френския социалист Пол Фор позволявало на болшевиките да пренебрегват останалите двайсет и едно винаги, когато им угажда (б.а.).</em><br /><em><strong></strong></em></p>
<p><em><strong>Превод от английски Стоян Гяуров </strong></em></p>
