Ерик Хобсбом и романсът на комунизма

<p>Спомням си неговия университетски наставник в Кеймбридж, който, след като ми каза, че Ерик Хобсбом бил най-умният студент, на когото е преподавал, добави: &ldquo;Всъщност не може да се каже, че съм му преподавал &ndash; това беше невъзможно. Ерик знаеше вече всичко&rdquo;.</p> <p>Хобсбом не само знае повече от другите историци. Той пише също по-добре: няма го онова маниерно &ldquo;теоретизиране&rdquo; или надут реторически нарцисизъм, характерен за някои от по-младите му британски колеги (няма ги и усърдните като мравки екипи от дипломанти &ndash; той си търси и чете всичко сам). Стилът му е чист и ясен. Подобно на Е. П. Томпсън, Реймънд Уилямс и Кристофър Хил, някогашните му съратници от Историческата група на Британската комунистическа партия<strong>1</strong> , Хобсбом е майстор на английската проза. Той пише на понятен език за грамотни читатели.</p> <p>Началните страници на автобиографията му представляват може би най-доброто, излязло някога от перото на Хобсбом<strong>2</strong> . Те са във всеки случай най-интензивно интимните. Родителите му евреи &ndash; бащата от лондонския Ийст Енд, майката от хабсбургска Австрия &ndash; се срещат и оженват в неутралния Цюрих по време на Първата световна война. Ерик, по-голямото от двете им деца, се ражда в Александрия през 1917 г. &ndash; но спомените му започват от Виена, където семейството се установява след войната. Те с мъка успяват да свържат двата края в обеднялата осакатена постхабсбургска Австрия. През една мразовита февруарска вечер на 1929 г., когато Ерик е единайсетгодишен, баща му, завръщащ се &ldquo;от поредното си разочароващо ходене до града в търсене как да припечели или откъде да заеме пари&rdquo;, пада и умира пред входната врата. По-малко от година по-късно майка му хваща белодробно заболяване; след месеци на неуспешно лечение по болници и санаториуми тя умира през юли 1931 година. Синът й е едва на четиринайсет години.</p> <p>Ерик е изпратен да живее при леля си в Берлин. Разказът му за смъртните гърчове на германската демокрация е особено завладяващ: &ldquo;Ние бяхме на Титаник и всеки знаеше, че сме на път да се сблъскаме с айсберга&rdquo;. В гимназията младият еврейски сирак, оказал се в пагубния политически водовъртеж на Ваймарската република, става член на Комунистическата партия на Германия. Той изживява непосредствено самоубийствената, разколническа стратегия, наложена от Сталин на КПГ, на която е наредено да атакува социалдемократите, а не нацистите; споделя дръзките илюзии и участва в безнадеждните демонстрации на берлинските комунисти. През януари 1933 г., докато съпровожда сестра си от училище, той узнава от заглавията по вестникарските будки, че Хитлер е станал канцлер. Подобно на разказа за детството му във Виена, в берлинските истории на Хобсбом вълнуващи лични спомени се преплитат с размисли на историка за живота в Средна Европа между войните: &ldquo;За онези, които не са преживели катастрофата на ХХ век в Средна Европа, ще бъде трудно да разберат какво означаваше да живееш в един обречен свят, в нещо, което не можеше дори да се нарече свят, а което беше временен етап между мъртвото минало и едно все още неродено бъдеще&rdquo;. Само тези първи сто страници си струват парите за тази книга.</p> <p>Хобсбом и сестра му са изпратени в Англия (те имат британски паспорти и роднини в Лондон). Само за две години извънредно надареният умствено Ерик се справя с прехода към англоезичното образование и спечелва стипендия, позволяваща му да следва история в Кингс Колидж, Кеймбридж. Оттам започва неспирният му възход в британския елит &ndash; с удивителни постижения на изпитите и с приобщаването му към Апостолите, самоизбиращото се &ldquo;тайно общество&rdquo; на кеймбриджките студенти (сред чиито членове преди него са били Витгенщайн, Мур, Уайтхед, Ръсъл, Кейнс, Е. М. Форстър, както и &ldquo;кеймбриджките шпиони&rdquo; Гай Бърджис и Антъни Блънт). Неговият състудент Ноел Анан описва младия Хобсбом като &ldquo;необикновено зрял, брониран с партийната линия и интерпретация на текущата политика, колкото компетентен, толкова и красноречив, и в състояние да изкаже мнение и по най-екзотичната тема, по която някой от състудентите му бе решил да пише&rdquo;.</p> <p>След войната политическите възгледи на Хобсбом забавят формалното му изкачване по стълбицата на английската академична кариера; ако не беше членството му в комунистическата партия, той вероятно още съвсем млад щеше да оглави най-престижни катедри. Но с всяка нова книга &ndash; от Примитивните бунтари до Епохата на капитала, от Индустрия и империя до Изобретяването на традицията &ndash; националната и международната му известност расте. През последните години кариерата на Хобсбом бе коронясана с всевъзможни отличия: той чете лекции по целия свят, притежава многобройни почетни степени и е Почетен кавалер на английската кралица<strong> 3</strong>.</p> <p>Пътуванията му в течение на годините поставят Хобсбом в редица интригуващи ситуации: виждаме го например покатерен на каросерията на пропаганден камион на Социалистическата партия в Париж през 1936 в деня на националния празник на Франция и кулминацията на Отечествения фронт (на снимката той се разпознава изненадващо лесно въпреки изминалите близо седем десетилетия); след избухването на Испанската гражданска война той се прехвърля за малко в Каталония. Веднъж в Хавана превежда &ndash; импровизирайки &ndash; на Че Гевара. В автобиографията си Хобсбом пише с непринуден ентусиазъм за пътувания и приятелства в Латинска Америка, Испания, Франция и &ndash; най-вече &ndash; в Италия. За разлика от повечето британски историци &ndash; и историци на Британия, каквото е първото му призвание, &ndash; той е не само многоезичен, но и инстинктивно космополитен в своите контакти. Мемоарите му са освежаващо сдържани по отношение на неговите любови и тясното му семейно обкръжение; те изобилстват вместо това с мъжете и жените, населяващи неговия публичен свят. Те са документ на един продължителен и плодотворен живот през ХХ век.<br />&nbsp;&nbsp;&nbsp; <br />Но нещо липсва. Ерик Хобсбом беше не просто комунист &ndash; такива имаше доста, дори в Британия. Той остана комунист за цели шейсет години. Членството му в миниатюрната британска Комунистическа партия изтече едва след като нейната кауза бе окончателно погребана от Историята. За разлика от почти всички други интелектуалци, оказали се в плен на комунистическата магия, Хобсбом няма никакви угризения. Нещо повече: макар и да признава пълния разгром на всичко, което комунизмът символизираше, той невъзмутимо настоява, в средата на деветата си декада, че &ldquo;мечтата на Октомврийската революция все още е жива някъде в мен&rdquo;.</p> <p>Както би могло да се очаква, упоритият му отказ да се &ldquo;отметне&rdquo; от десетилетната си преданост към комунизма предизвика много публични коментари. В безброй интервюта са го питали защо, както повечето си приятели, не е напуснал партията през 1956 г., когато съветските танкове смазаха унгарските бунтове? Или пък през 1968 година, след като Червената армия нахлу в Прага? Как е възможно все още да вярва &ndash; както е загатвал неведнъж през последните години &ndash; че цената в човешки живот и страдания по времето на Сталин щеше да бъде приемлива, ако изходът се беше оказал по-добър?</p> <p>Хобсбом отговаря старателно, макар и с лека досада на всички подобни разпити, като понякога проявява известно презрително нетърпение към тази обсесия с комунистическото му минало; все пак той е правил и много други неща. Но той сам предизвиква тези въпроси. Хобсбом признава, че по-голямата част от живота му е била погълната от комунизма. Повечето от хората, за които разказва така увлекателно в автобиографията си, са били комунисти. Десетилетие след десетилетие той пише за комунистически издания и изпълнява партийни задължения. Когато другите напускат партията, той остава. Хобсбом описва много подробно своята лоялност; но всъщност никога не я обяснява.</p> <p>Привързаността му към комунизма има много малко общо с марксизма. За Хобсбом да бъдеш &ldquo;историк марксист&rdquo; означава просто да притежаваш така наречения от него &ldquo;исторически&rdquo; или интерпретационен подход. По време на неговата младост, движението в историческата наука, акцентиращо върху широките обяснения, икономическите причини и социалните последствия, вместо върху политическата наратива, е радикално и иконоборческо &ndash; във Франция подобни промени налага групата &ldquo;Анали&rdquo; на Марк Блох. В днешния историографски пейзаж тази линия изглежда очевидна, дори консервативна. Освен това &ndash; за разлика от епигоните на Грамши в New Left Review<strong>4</strong>&nbsp; &ndash; Хобсбом притежава типично английска незаинтересованост към характерните за Континента вътрешномарксистки дебати и теория, на които отделя малко внимание в работите си.</p> <p>Във версията, която Хобсбом предлага, дори самият комунизъм трудно се поддава на определение. От неговите текстове мъчно може да се разбере какво е означавало да бъдеш комунист. В Британия, както и навсякъде другаде, комунистите се занимават предимно с агитпропаганда, като продават партийните публикации, агитират за партийните кандидати на изборите, разясняват &ldquo;генералната линия&rdquo; на партийни събрания и на открити дебати, организират срещи, планират демонстрации, подклаждат (или предотвратяват) стачки и т.н.: досадна, рутинна, често съсипващо скучна работа, вършена по убеждение или по задължение. Буквално във всички мемоари на комунисти или бивши комунисти, които съм чел, се отделя значително място на тези въпроси; често дори това е най-интересната част в такива книги, защото тези рутинни дейности в последна сметка съставляваха самия живот на партията.</p> <p>Но Хобсбом дава ясно да се разбере, че тази практическа работа не е била по вкуса му &ndash; освен когато като гимназист, без страх от кафяворизците на СА<strong> 5</strong> , се хвърля в действително опасното начинание да агитира за обречената КПГ на изборите през март 1933 г. През по-нататъшния си живот обаче той се отдава изцяло на работа в &ldquo;академични или интелектуални групи&rdquo;. След 1956 г., &ldquo;убеден, че тъй като партията не се самореформира, тя няма дългосрочно политическо бъдеще в страната&rdquo;, Хобсбом се отдръпва окончателно от комунистическия активизъм (но не и от партията). Така че от мемоарите му не научаваме нищо за комунизма като начин на живот или дори като политика.</p> <p>Впрочем тази дистанцираност от микрообществото на партията е напълно в характера му. Безпредметно би било да се спекулира върху връзката между травмите от младостта на Хобсбом и ориентацията на зрелия мъж. Но самият той признава: &ldquo;Не се съмнявам ни най-малко, че и аз нося някъде в себе си емоционалните белези от онези мрачни години&rdquo;. Същевременно е очевидно, че той винаги се е държал на известна дистанция от света, предпазвайки се от трагедията, както обяснява, &ldquo;с моя интелектуализъм и липсата ми на интерес към света на хората&rdquo;. Туй не пречи на Ерик Хобсбом да бъде много добър компаньон и да се забавлява чудесно в компания. Но това обяснява може би неговата емоционална недостатъчност: той не се вълнува особено нито от ентусиазма на бившите си другари, нито от престъпленията им. Мнозина напуснаха партията отчаяни, защото тя означаваше толкова много за тях; Хобсбом остана в нея, защото поне в ежедневния му живот тя означаваше толкова малко за него.</p> <p>В един друг ключ обаче Хобсбом пасваше в комунистическия калъп доста по-добре от мнозина от своите по-пълноценно ангажирани съвременници. В историята на модерната европейска левица се срещат безчет екзалтирани микрообщества; само в Британия например Социалистическата партия на Великобритания, Независимата лейбъристка партия, Фабианското дружество, всевъзможни социалдемократически и анархистки сдружения, да не говорим за троцкисти и съвременни староверци. Но онова, с което комунистическата партия в Британия и останалият свят се отличава, е принципът на авторитета, йерархията и привързаността към реда.</p> <p>Ерик Хобсбом е определено човек на реда, &ldquo;тори комунист&rdquo;, по собствените му думи. Интелектуалците комунисти никога не са били &ldquo;културни дисиденти&rdquo; и презрението на Хобсбом към неумереното, пост-всичко-преди-нас &ldquo;левичарство&rdquo; има дълго ленинистко родословие. Но в този случай е налице една друга традиция. Когато презрително отхвърля тачъризма като &ldquo;анархизма на долната средна класа&rdquo;, той много прецизно съчетава две анатеми: старата марксистка нетърпимост към безредната, нерегулирана неумереност; и дори още по-старото презрение на английския управленски елит към необразованата, лабилна в социално, но амбициозна в икономическо отношение служебна класа от чиновници и търговци, навремето мистър Путър<strong>6</strong> , а днес Есекс Ман<strong>7</strong>. С една дума Ерик Хобсбом е мандарин &ndash; комунистически мандарин, &ndash; с цялото самочувствие и предубеждения на своята каста.</p> <p>Това не е изненадващо: разказвайки за въздигането си при Апостолите през 1939 г., Хобсбом отбелязва, че &ldquo;дори революционерите обичат да бъдат в руслото на една подходяща традиция&rdquo;. Класата на британските мандарини, както в университетите, така и на държавна служба, често биваше изкушавана от СССР (макар и от разстояние): те виждаха там подобрения, планирани отгоре от онези, които знаят най-добре &ndash; една разпространена заблуда. Най-вече фабианците (Шоу, Уелс, съпрузите Уеб) разбираха комунизма в тази светлина, но те не бяха единствените. Това, струва ми се, е причината, поради която не един и двама британски рецензенти на Хобсбом недоумяват, когато критиците негодуват против неговия комунизъм: не просто защото е невъзпитано да поставяш под въпрос личните възгледи на един човек; или пък защото съветският комунизъм сполетя един друг, далечен народ (и то преди доста време) и няма отражение върху местния опит или история; а защото перспективата да станеш инженер на човешките души е изкушение за елитите от всички политически разцветки.</p> <p>Но Ерик Хобсбом е не просто един старши, при това много горд &ldquo;член на официалния британски културен истаблишмънт&rdquo; (по собствените му думи); ако беше така, той много отдавна щеше да се е отказал от привързаността си към един институционален труп. Той е и романтик. Той романтизира някогашните робинхудовци, прехвърляйки елегантно, макар и неправдоподобно моралния авторитет на промишления пролетариат върху хайдути и бунтари. Той романтизира Италианската комунистическа партия от времето на Палмиро Толиати &ndash; което в светлината на неотдавнашните разкрития се връзва зле с настояването на Хобсбом &ldquo;да не се заблуждава дори относно хора и неща, на които е държал най-много в живота&rdquo;<strong>8</strong> .</p> <p>Ерик Хобсбом все още романтизира СССР: &ldquo;Каквито и да бяха слабостите му, самото му съществуване доказа, че социализмът беше повече от една мечта&rdquo; &ndash; твърдение, което би имало смисъл днес само ако в него е вложена горчива ирония, в което се съмнявам. Той романтизира дори прехвалената &ldquo;твърдост&rdquo; на комунистите, техния уж кристално бистър поглед върху политическата действителност; твърдение, което се опровергава от безкрайната поредица от катастрофални стратегически грешки, допуснати от Ленин, Сталин и всеки един от техните наследници. На моменти печалната носталгия на Хобсбом напомня странно за разположението на духа на Рубашов, главния герой от романа на Артър Кьостлер Мрак по пладне: &ldquo;В един момент Историята бе поела по път, който най-сетне обещаваше достоен начин на живот за човечеството; ето че сега обаче бе настъпил краят&rdquo;.</p> <p><em><span style="text-decoration: underline;"><strong>БЕЛЕЖКИ:</strong></span></em></p> <p><em>1.Влиятелна група от историци марксисти, съществувала от 1946 до 1956.</em></p> <p><em>2.Interesting Times: A Twentieth-Century Life (London: The Penguin Press, 2002).</em></p> <p><em>3.Order of the Companions of Honour е орден, учреден през 1917 и присъждан за извънредни постижения в изкуствата, литературата, науката, политиката и бизнеса. Максималният брой на членовете му е ограничен до 65.</em></p> <p><em>4.Лявоинтелектуално английско списание, основано през 1960.</em></p> <p><em>5.SA, съкращение на Sturmabteilung, Щурмови отряд, полувоенна организация на НСДАП.</em></p> <p><em>6.Mr. Pooter, герой от романа на George Grossmith, The Diary of a Nobody (1888-89 ; символ на човек с незаслужено голямо самочувствие.</em></p> <p><em>7.Еssex Man, карикатурната английска версия на американския Yuppie.</em></p> <p><em>8.През април 1963, малко преди смъртта си, Толиати се обръща към генералния секретар на Чехословашката комунистическа партия Антонин Новотни с молба да отложи предстоящата публична &ldquo;реабилитация&rdquo; на жертвите на процеса срещу Рудолф Слански от 1952. Подобна стъпка, пише той (признавайки косвено съучастието на ИКП в одобряването на показните процеси от началото на 50-те години), &ldquo;ще отприщи бясна кампания срещу нас, която ще извади на повърхността всички най-идиотски и провокационни антикомунистически теми, и ще ни навреди на предстоящите избори&rdquo;. Вж. Karel. Bartosek, Les Aveux des Archives: Prague-Paris-Prague, 1948-1968 (Paris: Seuil, 1996), 372, Appendix 28; а в по-широк контекст Elena Aga-Rossi e Victor Zaslavsky, Togliatti e Stalin: Il PCI e la politica estera staliniana negli archive di Mosca (Bologna: Il Mulino, 1997), особено 263 и сл. &ndash; Б.а.</em></p> <p><em><strong>Превод Стоян Гяуров</strong></em></p>